как според теб разбра, че подслушвам отвън?
— Ами, той чу теб! Как само пуфтеше като грохнал старец… и трепереше — не му остана длъжен Едуай.
В тази размяна на реплики нямаше злоба, това си бяха обичайните любезности между двете момчета, които щяха до смърт да се бранят един друг, ако се появеше заплаха. Никаква злоба нямаше и в добре премерения болезнен удар, който Едуин нанесе на своя племенник в мускула точно под рамото. Едуай пък го сграбчи, завъртя го и като се възползва от по-нестабилното му положение в момента, го просна на земята. Кадфел пипна двамата за вратовете и ги тръшна на пейката, този път по-далеч един от друг. Направи това по-скоро за да спаси своя къкрещ сироп, отколкото от раздразнение.
Кратката схватка ги бе сгорещила и бе прогонила страха им като с вълшебна пръчица; двамата се усмихваха невинно и само бузите им бяха леко поруменели.
— Няма ли да мирувате поне за минутка и да ме оставите да ви разгледам? Ти, Едуин, си вуйчото и си по-малкият… да, сега виждам разликата. Ти си по-смугъл, малко по-набит си и очите ти, мисля, са кафяви. А на Едуай са…
— Пъстри — намеси се услужливо Едуин.
— А ти имаш белег пред ухото си, близо до скулата. Малък блед полумесец.
— Преди три години се изтърси от едно дърво — уведоми го Едуай. — Никога не е можел да се катери.
— Стига толкова! И тъй, млади господине, след като вече си тук и знам кой от двамата кой е, нека ти задам съшия въпрос, на който трябваше да отговори и твоят заместник преди малко. Закълни се в душата и честта си и ми кажи: ти ли ръгна с ножа господаря Бонел?
Момчето отвърна на погледа му с големите си очи, които изведнъж бяха станали съвсем сериозни, и каза твърдо:
— Не, не съм аз. Не нося оръжие, а дори и да носех, защо да го ръгам? Знам какво говорят за мен — че съм му имал зъб заради неспазеното обещание. Той наистина не си удържа на думата. Но аз не съм се родил син на земевладелец, а на занаятчия и мога да се изхранвам със собствените си ръце. Щях да се срамувам от себе си, ако не бях способен на това. Не, който и да го е наръгал… но как е могло да се случи, толкова неочаквано?… Не съм аз, кълна се!
До този момент Кадфел вече почти не изпитваше съмнения относно момчето, но все още не го показваше.
— Кажи ми какво се случи?
— Оставих Майриг в лечебницата и отидох сам в къщата на майка ми. Ама защо питахте за лечебницата. Важно ли е?
— Остави това сега, продължавай нататък. Как те посрещнаха там?
— Майка ми се зарадва — каза момчето. — Но пастрокът ми започна да издевателства като победител в бой с петли. Опитвах се да си мълча, да пускам обидите покрай ушите заради майка ми, но това, изглежда, още повече го вбесяваше и той наистина намираше всякакви начини да ме унижава. Седнахме тримата на масата. Олдит вече бе поднесла месото и му каза, че приорът специално му праща ястие от игуменската трапеза. Майка ми се опита да насочи разговора натам, взе да ласкае самолюбието му, но той на всяка цена държеше да ме пече на бавен огън и да ме мъчи и никой не можеше да му попречи. Каза, че, както и е очаквал, съм дошъл с подвита опашка като пребито псе, за да го моля да промени решението си и да ми върне наследството. Каза още, че ако искам имението, ще трябва да коленича и да го моля, тогава можело и да се смили над мен. Тогава ми кипна, колкото и да се мъчех да се сдържа, и му извиках, че и да умира, няма да го моля за услуга, камо ли да падна на колене пред него. Не помня всичко, което му наговорих, но той започна да ме замеря с разни неща и… майка ми плачеше, а аз изхвърчах навън и се осъзнах чак когато минах моста и влязох в града.
— Но не си се прибрал в къщата на Мартин Белкот. Не чу ли Елфрик да те вика някъде от моста да се върнеш?
— Чух го, но какъв беше смисълът? Щеше да стане още по-лошо.
— Но и в работилницата не се прибра.
— Чувствах се ужасно. И ме беше срам.
— Отишъл е в склада на баща ми до реката — намеси се Едуай. — Винаги прави така, когато не е доволен от света. Ако сме загазили, пак там се крием, докато ни се размине или поне докато се разнесе най-лошото. И днес го намерих там. Когато сержантът на наместника дойде в работилницата и каза, че го търси и че пастрокът му бил убит, вече знаех къде да го търся. Нито за миг не съм допускал, че е способен да извърши нещо лошо — заяви твърдо Едуай. — Въпреки че понякога прави големи глупости. Но разбрах, че е в беда. Затова отидох да го предупредя, а той, естествено, не знаеше нищо за убийството. Когато избягал от къщата на майка си, пастрокът му си бил жив и здрав, само дето бил бесен.
— И оттогава двамата се криете там? И не сте се прибирали?
— Той не можеше, ония щяха да дебнат. А аз трябваше да остана с него. Налагаше се да се махнем от склада, защото бяхме сигурни, че ще дойдат и там. Имаме си и други скривалища. И тогава дойде Алис и ни каза за вас.
— Това е цялата истина — потвърди Едуин. — Какво да правим сега?
— Първо — каза Кадфел, — нека сваля тази отвара от огъня и да изчакаме, докато изстине, преди да я разсипем в стъклата. Ето така! Предполагам, че сте дошли дотук през енорийската врата на църквата и след това през галериите? — западната врата на църквата беше отвъд стените и никога не се затваряше освен в смутните дни по време на обсадата на града, тъй като тази част от светия храм бе предназначена за енориашите. — И след като сте стигнали до градините, предполагам, просто сте се водили по носовете си. Този сироп мирише силно.
— Хубаво мирише — каза Едуай и обгърна с почтителен поглед сушилнята с висящите навсякъде китки и торбички с билки, които се поклащаха леко от издигащата се от мангала топлина.
— Не всички мои лекарства ухаят така съблазнително. Макар че аз лично не бих нарекъл дори това неприятно. Силна, разбира се, ала хубава, чиста миризма.
Той отпуши голямата стъкленица с балсама от вълче биле и наклони гърлото й под любопитния нос на Едуин. Момчето премигна при вдъхването на силния аромат, дръпна главата си назад и кихна. Вдигна поглед към Кадфел и с открито лице се засмя на сълзите, които бяха избили в очите му. После предпазливо се наведе напред и отново вдъхна, като замислено смръщи вежди.
— Мирише като онова нещо, с което Майриг разтриваше рамото на стареца. Не тази сутрин, а предния път, когато ходих с него. На полицата в лечебницата имаше цяло шише. Същото ли е?
— Същото — отвърна Кадфел и върна стъкленицата на рафта.
Лицето на момчето бе съвсем ведро, за него ароматът не бе свързан с нищо друго освен със спомен, в който за щастие по никакъв начин не присъстваше усещането за трагедия или вина. За него Жерваз Бонел бе умрял внезапно и по необяснима причина, наръган с нож. И единственото, за което се чувстваше виновен, бе това, че е избухнал, накърнявайки собственото си достойнство, и че е разплакал майка си. У Кадфел вече не бе останала и капка съмнение. Момчето бе чисто като утринна роса, но бе изпаднало в ужасно положение и отчаяно се нуждаеше от помощ.
Освен това Едуин беше доста находчив и буден. Съзнанието, че са се отвлекли от основния въпрос, започна да го тревожи в мига, в който спря да говори.
— Отец Кадфел… — започна колебливо той. В неговите уста името звучеше по новому и почти благоговейно, не толкова принадлежащо на този стар обикновен монах, колкото на някогашния кръстоносец Кадфел, незабравен и от една доволна и щастлива съпруга и майка, която несъмнено доста бе преувеличила неговата хубост, галантност и сърцатост. — Вие знаете, че съм ходил в лечебницата с Майриг… попитахте и Едуай за това. Но не разбрах защо. Важно ли е? Има ли нещо общо със смъртта на пастрока ми? Не ми е ясно.
— Това, че не разбираш, чедо мое — каза брат Кадфел, — е доказателството за твоята невинност, която вероятно ще бъде трудно да докажем на други, макар че аз лично вече вярвам в нея безусловно. Седни отново до племенника си… мили Боже, дали някога ще се оправя с тези роднински връзки?… и гледай известно време да не се биеш с него, поне докато не ти обясня онова, което все още не е известно извън тези стени. Да, двете ти посещения наистина са много важни, същото се отнася и за маслото, което си
