шотландецът за пръв път бе хвърлил сянката на съмнението върху самия себе си. Май не приличаше много на убиец. Но Кадфел щеше да има едно на ум.
Няколко седмици преди големия празник всяка година се наблюдаваше прилив от енориаши в църквата, тъй като сезонът предизвикваше угризения на съвестта у онези необременени съзнания, които не изпълняваха с особено рвение духовните си задължения през останалата част от годината. Този път храмът беше доволно изпълнен с народ и Кадфел не се изненада, когато видя сред паството бялата шапчица и разкошните дълги руси коси на Олдит. Когато службата приключи, той забеляза, че тя не излезе през западната врата като всички останали, а през южната, която водеше към клостера и оттам — в големия двор, където се загърна с наметалото си и седна на една каменна пейка срещу стената на трапезарията.
Кадфел я последва и я поздрави любезно, като я попита как е господарката й. Момичето вдигна хубавото си сериозно лице, чиито меки черти, както му се стори, контрастираха с непроницаемата тъмна сила на очите й. Тя бе, помисли си той, по свой начин също тъй загадъчна, както и Елфрик, и онова, което сама не пожелаеше да разкрие за себе си, трудно щеше да бъде разкрито от друг.
— Телом е съвсем добре — отвърна тя замислено, — ала духом няма покой… заради Едуин, естествено. Но досега не сме получили известие, че са го заловили, а щяхме да чуем, ако нещо е станало. Това поне е някаква утеха. Горката жена!
Можеше да изпрати някакво успокоително послание по момичето, но не го стори. Рихилдис се бе погрижила двамата да разговарят насаме и той щеше да уважи това нейно предпочитание. В едно толкова заплетено и трудно положение, в което заподозрени бяха само шепата хора от домакинството, как бе възможно Рихилдис да бъде напълно сигурна дори в собствената си родственичка, в заварения син на съпруга си или в прислужника си? А редно ли беше той в крайна сметка да бъде сигурен дори в Рихилдис? Майките понякога се оказват принудени да извършат ужасни неща, за да защитят своите деца. Жерваз Бонел бе сключил сделка с нея, а после я бе развалил.
— Ако ми разрешиш, ще поседя малко с теб. Нали не бързаш да се прибираш?
— Елфрик скоро ще дойде за обяда — каза тя. — Мислех си да го изчакам и да му помогна с носенето. Ще взема хляба и пивото — и когато Кадфел седна до нея, добави: — Тежко му е, че трябва да го носи всеки ден след онова, което ни сполетя вчера. Да си мисли, че хората го гледат подозрително и се питат дали не е убиец. Дори вие, отче. Не е ли истина?
— Няма как — отвърна кротко Кадфел, — докато не разберем истината. Сержантът на наместника смята, че вече я знае. Ти съгласна ли си с него?
— Не! — отговорът й бе леко пренебрежителен и устните й дори се извиха в някакво едва доловимо подобие на усмивка. — Буйните, шумни и необуздани момчета, които винаги се държат така, че всичко живо научава за болежките, капризите и радостите им, не използват отрова. Но каква полза има да ви казвам дали вярвам, или не, след като самата аз също съм заподозряна? И вие го знаете! Когато Елфрик пристигна в кухнята с подноса и ми каза за дара на приора, аз сложих блюдото да се топли на скарата, докато Елфрик отнасяше основното ястие в стаята. След това го последвах с чиниите и с каната пиво. Тримата седяха на масата, без да знаят нищо за яребицата, докато не им казах… Смятах, че така ще угодя на господаря, защото обстановката в стаята бе толкова угнетителна, че не се дишаше. Мисля, че се върнах преди Елфрик в кухнята, и седнах да обядвам до мангала. Когато яденето закъкри, аз го разбърках, и то неведнъж. После го дръпнах настрани от огъня. Какъв смисъл има да казвам, че не съм добавяла нищо към него? Разбира се, всеки на мое място ще рече същото, но то няма никаква тежест, докато не се намери доказателство, което да го потвърди.
— Ти си много разумна и имаш право — каза Кадфел. — А Майриг, казваш, тъкмо прекрачвал прага, когато ти си се върнала в кухнята. Значи не е оставал сам при ястието… дори да предположим, че е знаел какво представлява и за кого е предназначено.
Тя повдигна тъмните си вежди, великолепно извити под бледото чело и светлозлатистата коса.
— Спомням си, че вратата беше широко отворена и Майриг изчисти обувките си от калта, преди да прекрачи прага. Но по каква причина точно той ще иска смъртта на баща си? Господарят не бе много щедър към него, ала му бе по-ценен жив, отколкото мъртъв. Нямаше надежда да наследи каквото и да било и той го знаеше, но би изгубил един приличен доход.
Това бе вярно. Дори църквата не оспорваше правото на наследство на незаконородените, докато държавата го отричаше дори в случаите, когато родителите встъпваха в законен брак след раждането. А ставаше въпрос за най-обикновена връзка на господар със слугиня. Не, Майриг нямаше какво да печели от тази смърт. Докато Едуин можеше да си възвърне имението, а Рихилдис — да осигури бъдещето на любимия си син. Елфрик? Олдит бе извърнала глава и се взираше към портата, където Елфрик се бе появил с подноса в ръка, провесил през рамо торбата за хляба. Тя събра полите на наметалото си и се изправи.
— Кажи ми — попита Кадфел кротко — сега, след смъртта на господаря Бонел, на кого принадлежи Елфрик? Отива ли заедно с имението към манастира, или ще попадне в ръцете на някакъв друг господар? Или пък е изключен от споразумението, след като е бил признат доживотно за крепостен на господаря Бонел?
Тя вече тръгваше, за да пресрещне Елфрик, но се извърна рязко и отвърна:
— Изключен е. Той принадлежеше лично на господаря.
— Значи, каквото и да се случи с имението сега, той ще стане собственост на онзи, който наследи личните вещи… на вдовицата или на сина, при положе-ние че синът избегне обвинението за убийство. И още нещо, Олдит, ти познаваш господарката Бонел, не смяташ ли, че тя веднага с радост би върнала свободата на Елфрик? А не би ли сторило същото и момчето?
В отговор получи само едно кратко ослепително проблясване на черните будни очи, последвано от внезапно свеждане на тежките клепки с дълги тъмни ресници. После Олдит тръгна, за да пресече пътя на Елфрик и да го придружи до магерницата. Походката й бе лека и непринудена, поздравът й — безразличен, държанието й — делово. Елфрик вървеше до нея тромаво, сковано и мълчаливо. Не й позволи да вземе торбата от рамото му. Кадфел остана на пейката и още дълго не откъсна поглед от двамата. И докато ги наблюдаваше, недоумяваше. След известно време недоумението отстъпи място на лека изненада, а когато се изправи и тръгна да си мие ръцете за обяда в трапезарията, изненадата се бе превърнала в убеждение и премислена оценка.
Следобедът преваляше. Брат Кадфел пререждаше ябълките и крушите по рафтовете в плевнята на игуменския хамбар, изхвърляше загнилите плодове, за да не заразят съседните. В този миг пристигна брат Марк и го повика.
— Човекът на наместника е отново тук — доложи момъкът, когато Кадфел погледна надолу към него и попита за какво се е разкрещял — и пита за теб. Не са хванали онзи, когото издирват… ако това изобщо е новина за теб.
— Не е добра новина, че търси мен — отбеляза Кадфел, докато слизаше по стълбата с пъргавината на момче. — Какво иска? Или поне в какво настроение ти се видя?
— Не мисля, че има някаква опасност за теб — каза замислен Марк. — Ядосан е, че не е могъл да спипа момчето, естествено, но според мен сега го занимават разни дреболии, като тази например докъде е била пълна стъкленицата с маслото за разтриване в твоя склад. Попита ме мога ли да преценя дали е отсипвано от нея, но аз съм само един нехаен помощник, който не забелязва нищо, тъй че ще трябва да дадеш свидетелски показания. Той смята, че ще можеш да определиш до капка.
— Значи е глупак. За да убиеш човек, стигат една-две глътки, а от тая стъкленица, дето е толкова широка, че едва се задържа с две ръце, и висока колкото столче, никой не може да разбере какво количество липсва, та дори да е взето и десет пъти повече. Но нека поне разберем какво е намислил сега и докъде смята, че е стигнал с доказателствата по случая.
В сушилнята сержантът на наместника с трескаво любопитство завираше гъстата си брада и орловия си нос във всяко чувалче, стъкленица и гърне на Кадфел. Ако не бе пристигнал сам, придружителите му навярно го чакаха в големия двор или при портата.
— Може би все пак ще можете да ни помогнете, отче — каза той, когато Кадфел влезе. — Няма да е зле да разберем откъде точно е била взета отровата, младият брат обаче не може да каже дали липсва някаква
