Как можех да му дам подаръка след това унижение? Той щеше да го приеме като потвърждение… Не можех да го понеса! Исках да бъде дар… а не просия!
— И аз щях да сторя същото, момчето ми, щях да стисна кутийката в ръка, за да не я види, и щях да избягам от онова място, без да кажа дума повече.
— Но може би нямаше да я хвърлите в реката — въздъхна унило Едуин. — Защо? Не зная… Просто бях я нарочил за него, а продължавах да я стискам в ръката си… Елфрик ме гонеше и ме викаше, но аз не можех да се върна… И вече не беше нито моя, нито негова, затова я хвърлих… да се отърва от нея.
Ето защо значи нито Рихилдис, нито някой друг бе споменал за дара на Едуин, замислен като жест на помирение. Помирение или война? Трябваше да бъде поднесен в израз на добра воля и същевременно — на неговата независимост. А това едва ли щеше да се понрави на един тираничен застаряващ мъж. Но момчето бе показало добронамереност и това бе достойно за уважение, като се има предвид, че още нямаше петнайсет години. Ала никой не знаеше за това. Никой освен ваятеля на мъничката мощехранителница не бе имал възможността да се възхити на хубавата сглобка и на изящната мозайка от малки късчета сребро, седеф и сини камъчета, които бяха проблеснали само веднъж на светлината в полета си към повърхността на реката.
— Кажи ми капакът беше ли добре затворен, когато хвърли кутийката?
— Да — лицето му сега се виждаше съвсем ясно и от него гледаха две огромни слисани очи. Той не разбираше въпроса, ала не се съмняваше в творението си. — И това ли е важно? Сега съжалявам… разбирам, че само съм влошил нещата. Но откъде можех да знам? Тогава нямаше хайка, нямаше никакво убийство, знаех, че не съм направил нищо лошо.
— Една малка дървена кутийка, добре затворена при това, ще плава леко натам, накъдето я понесе течението, а има хора, които живеят от онова, което им носи реката, от риболов или от бракониерство, и те знаят всяко завойче и плитчина от тук до Ачам, където може да е заседнало твоето творение. Горе главата, момко, може да я видиш отново, ако успея да накарам наместника да ме послуша и да извести всички лодкари да си отварят очите за нея. Ако им дам описание на онова, което си хвърлил в реката, и някъде надолу по течението то бъде намерено, ще имаме едно сериозно доказателство в твоя полза. Бъди спокоен, няма да разкривам откъде съм го получил! Може дори да съумея да ги убедя да потърсят шишенцето някъде другаде, където Едуин Гърни не би могъл да го хвърли. Тъй че мирувай тук още ден-два. Ако съвсем не можеш да търпиш, ще те заведа на някое по-отдалечено място, където ще чакаш, без да изпитваш такива неудобства.
— Ще изтърпя — отвърна самоотвержено Едуин и добави печално: — Само дано не е за дълго!
Братята тъкмо напускаха черквата след вечерня, когато Кадфел се сети, че имаше един въпрос, който и той, и всички останали бяха пропуснали да зададат, а единственият човек, за когото се сещаше, че би могъл евентуално да знае отговора, бе Рихилдис. Все още имаше време да я попита преди падането на нощта, ако се откажеше от последния си половин час в топлилнята. Може би беше малко неудобно да я посещава точно по това време, но всичко, свързано с този въпрос, не търпеше отлагане, а Рихилдис щеше да спи по- спокойно, когато узнаеше, че поне засега Едуин се намира на сигурно място и в приятелски ръце. Кадфел си придърпа качулката и се отправи решително към портите.
За беда в същия този момент брат Джером пресичаше двора в посока към стражницата, вероятно натоварен с някои задачи за следващата сутрин или с благочестиво оплакване за нередности през изминалия ден. Той вече се чувстваше повишен в привилегированото положение на писар при новия игумен и сега, когато неговият повелител Робърт ползваше правата и покоите на Херибърт, напрягаше всички сили, за да представя по подобаващ начин този достопочтен сановник. Властническите пълномощия, които бяха предоставени на брат Ричард и чието прилагане той усърдно отбягваше при всяка възможност, брат Джером с готовност поемаше. Някои от послушниците и от най-младите храненици в тази обител, все още момчета, вече имаха основателни причини да се оплакват от неговото усърдие.
— С някаква милосърдна мисия ли си тръгнал в този късен час, братко? — попита Джером с ехидна усмивка. — Не би ли могла да изчака до сутринта?
— С риск да стане по-зле — отвърна рязко Кадфел — би могла.
И продължи по пътя си с ясното съзнание за присвитите очи, които го проводиха. Той беше в правото си, макар и доста ограничено, да влиза и да излиза от манастира, когато намери за добре, и дори да отсъства от служба, ако нейде се нуждаеха от помощта му, така че нямаше защо да обяснява причините за късната си разходка, било то откровено, или с лъжа, на брат Джером, макар че мнозина, по-малко дръзки от него, биха се побояли да не си навлекат гнева на Робърт. Беше лош късмет, че срещна Джером, но не криеше нищо нередно, а ако се беше обърнал назад, щеше да предизвика подозрения за обратното.
Докато се приближаваше към къщата до Воденичния яз, Кадфел забеляза през една малка пролука в капаците, че в кухнята още мъждее слаба светлина. Да, имаше нещо, което бе пропуснал да вземе предвид: кухненският прозорец гледаше към яза — при това разстоянието от водата до къщата бе по-малко, отколкото до пътя, — а вчера той бе стоял отворен, за да може да излиза пушекът от мангала под него. Дали оттам не бе изхвърлено едно шише веднага след като е било изпразнено, за да потъне завинаги в тинята на дъното? Каква по-удобна възможност? Никаква миризма, никакви петна по дрехите, никаква опасност някой да бъде разкрит с уличаващото доказателство.
Утре, мислеше си въодушевен Кадфел, ще огледам всичко между прозореца и яза. Кой знае, може пък този път захвърленият предмет да не е стигнал до желаното място и сега да лежи в тревата до самия бряг на вира и да чака да го намеря? А това би било крачка напред! Дори и да не си каже само кой го е хвърлил там, все пак може да подскаже нещичко.
Той почука тихо на вратата с мисълта, че ще му отвори Олдит или Елфрик, но чу гласа на самата Рихилдис, която извика спокойно отвътре:
— Кой е?
— Кадфел! Отвори, искам да поговорим.
Името му й беше достатъчно. Тя отвори нетърпеливо вратата и протегна ръка, за да го въведе в кухнята.
— Шшт, тихо! Олдит заспа в моето легло, а Елфрик вътре в стаята. Мен сън не ме лови, затова седях тук и мислех за моето момче. О, Кадфел, не ми ли носиш поне мъничко утеха? Ще му помогнеш ли, ако можеш?
— Той е добре и все още е на сбобода — каза Кадфел, докато се настаняваше до нея на пейката. — Но те предупреждавам: не знаеш нищо, ако някой те попита. Можеш да кажеш истината, че не е идвал тук и че не знаеш къде е. Така е по-добре!
— Но ти знаеш! — мъжделивата светлина от светилника бе изгладила бръчките на годините по лицето й и сега то изглеждаше озарено от меко сияние. Беше красиво. Кадфел не й отговори. По-добре беше да казва истината, когато твърди, че не знае нищо.
— И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прошепна тя.
— Не, мога да ти дам дума, че момчето никога не е причинявало зло на своя пастрок. Зная това. А истината ще излезе наяве. Не се съмнявай!
— Не, не се съмнявам… само помогни да се разкрие. О, Кадфел, ако не бе дошъл, щях да изгубя надежда. И все разни досадни дреболии и ядове, когато единственото, за което мога да мисля, е Едуин. Погребението на Жерваз сигурно ще бъде утре. Вече не мога да искам да се грижат за коня му, а с тези пътници, които се стичат тук преди празника, манастирът се нуждае от всяко място в конюшнята и ще трябва или да го преместя, или да го продам… Но Едуин ще го иска, освен ако… — тя поклати разсеяно глава и не доизказа опасението си. — Казаха ми, че ще му осигурят обор и сено, докато намеря конюшня другаде. Може пък Мартин да го прибере…
Толкова ли бе трудно, мислеше си ядосан Кадфел, да й спестят подобни дребни притеснения, поне за няколко дни. Тя се бе приближила малко повече до него и сега рамото й докосваше неговото. Приглушените им гласове в слабо осветената стая и топлината, която идваше от жаравата в мангала, го върнаха много години назад към една тяхна тайна среща в бараката на баща й. По-добре не се заседявай, каза си той, че съвсем ще се разнежиш!
— Рихилдис, дойдох да те питам нещо. Всъщност съпругът ти оформял ли е окончателно някакъв документ, с който обявява Едуин за свой наследник?
