— Още близо час ще бъде светло преди вечерня. Ако мислите, че си заслужава да хвърлим един поглед под моста…
Брат Кадфел почти бе забравил за присъствието му и сега го изгледа с изненада и признателност.
— Точно така! Твоите очи са млади за разлика от моите. Двамата можем да поогледаме там. Хайде тогава, за добро или зло, ще рискуваме.
Брат Марк последва забързания Кадфел през двора и по главния път към моста и града. Отляво воденичният яз проблясваше оловносиво, а къщата на брега му тъмнееше със затворените капаци на фасадата си. Брат Марк я изгледа с любопитство, докато отминаваха. Той не бе виждал господарката Бонел и не знаеше нищо за някогашните й отношения с Кадфел, ала разбираше кога наставникът му е особено загрижен за някого. А собствената му преданост и ревностен плам след църквата бяха изцяло отдадени на Кадфел. Сега напрегнато размишляваше върху онова, което бе чул в сушилнята, и се мъчеше да го проумее. Когато свърнаха надясно и поеха под клоните на дърветата по пътеката към брега на реката и главните градини на манастира, разпрострени до тучните севърнски ливади, каза замислено:
— Да смятам ли, отче, че онова, което ще дирим, трябва да бъде малко, да отразява светлината и по- добре да не е шишенце?
— Можеш да смяташ — каза Кадфел с въздишка, — че трябва да направим всичко възможно, за да го намерим, все едно дали е шишенце, или не. Но много ми се иска да намеря нещо друго, нещо невинно като росата.
Точно под опорните стени на моста, където земята не ставаше за обработка, бе израсъл буен храсталак и острата трева покриваше склона до самото корито на реката. Те ровиха из туфите покрай брега, удължен малко навътре с образувалата се във водата ледена кора, докато накрая падащият здрач не ги принуди да прекратят диренето. Трябваше да побързат за вечерня. Не откриха нищо малко, относително тежко и способно да отрази лъч светлина, нищо, напомнящо по някакъв начин за тайнствения предмет, пуснат от Едуин Гърни в реката по време на бягството му.
Кадфел се измъкна след вечеря, спестявайки си четенето в сборната зала, взе крайщник хляб, бучка сирене и малко шише с пиво за своя беглец и под прикритието на мрака се отправи към сеновала над манастирския обор на конското тържище. Нощният небосвод бе безоблачен, ала тъмен, тъй като все още бе новолуние. До сутринта земята щеше да бъде засипана със сребро, а брегът на Севърн щеше да е опасан с нов леден пояс.
На почукването по вратата в горния край на стълбата отвърна само дълбоко мълчание, което Кадфел посрещна с одобрение. Той отвори и влезе, затваряйки предпазливо след себе си. В тъмнината не виждаше нищо, но усети топлия свеж аромат на сено, както и едно почти недоловимо прошумоляване, което му подсказа къде го очаква момчето. Пристъпи крачка напред към звука.
— Спокойно, Кадфел е.
— Знаех си — прошепна в отговор Едуин. — Знаех си, че ще дойдете.
— Дълъг ли ти се стори денят?
— Почти през цялото време спах.
— Ти си истински смелчага! Къде си?… А! — те се приближиха един до друг и обединиха своите две слаби топлинки в една по-силна, която сгряваше и двамата. Кадфел докосна в тъмното ръкав и стисна приятелска ръка. — Сега да седнем и да поговорим накратко и по същество, защото времето ни е малко. Ето ти ядене и пиене.
Младите, невидими в мрака ръце поеха охотно неговите дарове. Двамата намериха опипом удобно място в сеното и се настаниха един до друг.
— Има ли някакви по-добри вести за мен? — попита разтревожен Едуин.
— Не още. Това, което имам за теб, млади човече, е един въпрос. Защо си ми спестил половината история?
Едуин, както бе захапал коричка хляб, се сепна и рязко вдигна глава.
— Не е вярно! Казах ви истината. Защо да премълчавам каквото и да е, след като съм дошъл при вас за помощ?
— Защо наистина? И все пак хората на наместника са разговаряли с някакъв каруцар, който се случил на моста, докато си бягал от къщата на майка си, и той твърди, че те е видял да хвърляш нещо през парапета в реката. Вярно ли е?
— Да! — отвърна без колебание момчето.
В гласа му се долавяха смут, обърканост и напрежение. Кадфел имаше чувството, че момчето дори се бе изчервило в тъмното. Ала в гласа му не се усети ни най-малко чувство за вина, че е пропуснало случката, а по-скоро притеснение, че някаква глупава постъпка е била случайно разкрита.
— Защо не ми каза за това вчера? Ако знаех, може би щях да ти помогна повече.
— Нямаше причина — беше малко намусен и се мъчеше да се държи на положение, но в гласа му се долавяха учудване и колебание. — Струваше ми се, че няма никаква връзка със случилото се… а и исках да го забравя. Но сега ще ти кажа, щом е важно. Не е нищо лошо.
— Много е важно, макар че ти няма как да си знаел, когато си го хвърлил — по-добре беше да му разкрие причината сега и да му покаже, че той като съдник не се съмнява в невинността му. — Защото хората на наместника, моето момче, са сметнали хвърленото от теб за шишенцето от отровата, която си изсипал миг преди да побегнеш от къщата. Един вид тогава си се отървал от него. Тъй че сега по-добре ми кажи какво е било всъщност, а аз ще се опитам да убедя представителите на закона, че са на погрешна диря. Както за това, така и за всичко останало.
Момчето седеше неподвижно. Този удар не го зашемети, той бе просто още един след цялата лавина, която вече се бе изсипала отгоре му, без да сломи издръжливостта му. Той беше с пъргав ум и веднага съобрази скрития смисъл на чутото — за него самия и за брат Кадфел. След известно време бавно промълви:
— Значи няма нужда първо да ви убеждавам?
— Не. Може и да бях разколебан за миг, но не повече. Сега ми кажи!
— Не знаех! Откъде можех да знам какво ще се случи? — момчето се бе опряло на Кадфел и когато си пое дълбоко дъх, част от напрежението, което се чувстваше в рамото и ръката му, изчезна. — Никой не знаеше за това, не бях споменал нищо пред Майриг и дори не успях да го покажа на майка ми… така и не дочаках сгоден случай. Знаете, че се уча да работя с дърво, а също и с ковки метали, и ми се искаше да покажа, че започвам да овладявам занаята. Измайсторих подарък за пастрока ми. Не защото го обичах… — побърза да добави горделиво: — Напротив! Но майка ми страдаше заради нашите разпри, а откакто се скарахме, той стана груб и невъздържан дори с нея… което не се беше случвало дотогава. Тъй че аз изработих този подарък в знак на помирение… а и за да му покажа, че ще стана добър майстор и ще мога да си изкарвам хляба и без него. Той пазеше една реликва, която много ценеше. Купил я преди години от Уолсингъм, когато ходил на поклонение. Смятало се, че е късче от мантията на Света Богородица, от подгъва… но не ми се вярва да е истина. Той обаче беше убеден, че е така. Реликвата представляваше ивица син плат, дълга колкото кутрето ми, поръбена със златна нишка и обвита с парче златоткано платно. Зная, че беше платил скъпо и прескъпо за нея. Тъй че реших да му направя мощехранителница в подходящ размер — малка кутийка с пантичка. Направих я от крушово дърво, сглобих я и я полирах добре, а от вътрешната страна на капака прикрепих малка икона на Богородица от седеф, сребро и син камък за мантията. Според мен не беше лоша.
Леката болка в гласа му трогна вече успокоения Кадфел. Момчето бе обичало творението си, но го бе унищожило и сега имаше право да скърби.
— И вчера я взе със себе си, за да му я подариш, така ли? — попита той спокойно.
— Да — процеди момчето през зъби.
Кадфел си спомни думите на Рихилдис за това, как бил посрещнат момъкът, когато се появил на трапезата им — стъпка, струвала му толкова усилия и смелост. А подаръкът е бил у него.
— И кутийката е била в ръката ти, когато той те е пропъдил от къщата със своята злонамереност? Разбирам…
Момчето избухна, все още треперейки от неприязън:
— Каза ми да падна на колене и да моля за имението… подиграваше се с мен… ако съм му се помолел…
