мога.
Широката триъгълна поляна, където се провеждаха конските тържища, светлееше от тънък скреж. Оборът беше разположен в единия й край, близо до стените на манастира. Дървените порти отпред бяха затворени и залостени, но от задната страна имаше външна стълба до малка врата в сеновала. Въпреки ранния час по пътя вече имаше движение, макар и доста оскъдно, но никой не обърна внимание на двамата монаси от манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“, които се изкачваха по стълбата към собствената си плевня. Вратата бе заключена, ала Кадфел бе донесъл ключа. Двамата влязоха в сухия, ухаещ на сено мрак.
— Не мога да ти оставя ключа, защото трябва да го върна, но няма да те заключвам. Докато трае наложителният ти престой тук, вратата няма да се залоства. Тук имаш хляб, боб, избара, няколко ябълки и едно малко шише с пиво. Задръж расото, защото може и да ти стане студено през нощта, а сеното е удобно легло. Когато дойда при теб, което смятам да направя, ще почукам ето така… Макар че едва ли ще се появи някой друг. В случай че това стане, без да си чул моя сигнал, напъхай се навътре в сеното.
Момчето стоеше неподвижно и Кадфел почувства внезапно настъпилата у него промяна. Едуин изглеждаше сериозен и донякъде сепнат. Монахът се пресегна и отметна назад качулката от гъстите къдрици. Все още оскъдната светлина на настъпващото утро открои очертанията на напрегнатото овално лице и непоколебимите широко отворени очи.
— Не си спал много. На твое място веднага ще се зария в топлото сено и ще спя целия ден. Бъди спокоен, няма да те изоставя.
— Зная — отвърна твърдо Едуин.
Даваше си сметка, че дори двамата можеха да не постигнат нищо, но поне знаеше, че не е сам. Имаше вярно семейство, връзката му с което беше Едуай, разчиташе и на съюзник в манастира. Освен това знаеше, че още един човек непрестанно мисли за него и примира от тревога.
— Кажи на майка ми — започна той с глас, който загуби твърдостта си само за един критичен момент, но с усилие на волята момчето бързо си възвърна самообладанието, — че нито някога съм му причинявал зло, нито пък съм му го желаел.
— Вече се убедих в това, глупчо — успокои го Кадфел, — а кой, мислиш, ми го каза, ако не собствената ти майка?
Бледата светлина беше странно приглушена и нереална и на мекото й сияние в този миг Едуин изглеждаше на прага между детството и зрелостта, когато лицето му, с все още недостатъчно оформени черти, можеше да бъде и на момче, и на момиче, и мъжко, и женско.
— Много приличаш на нея — каза Кадфел.
Припомни си едно момиче, не по-голямо от този младок, обгърнато и целувано от същата тайнствена светлина, докато родителите му си мислеха, че е в леглото и спи в целомъдрено уединение. За миг монахът се беше поддал на хипнотичното въздействие на светлината и бе забравил всички други жени, които бе познавал на изток и на запад и с които се бе разделил с вярата и надеждата, че никоя от тях не се бе почувствала оскърбена.
— Ще се върна, преди да се е стъмнило — каза той и побърза към сигурността, която му предлагаше зимният ден отвън.
Мили Боже, помисли си той с благоговение, докато вървеше обратно към енорийската врата точно навреме за утренната, това хубаво младо създание, каквото е неопитно, необуздано и пакостливо, можеше да бъде и мое! Той и другото момче — син и внук едновременно! Това беше първият и единствен път, когато собственото му призвание породи у него съмнение и го накара да изпита леко, мимолетно съжаление. И все пак в съзнанието му се прокрадна въпросът, дали някъде по белия свят с благосклонността на Ариана, Бианка или Мариам… нямаше ли още една-две любени и вече забравени?… не бе оставил свои отпечатъци — тъй прекрасни като това момче, родено от Рихилдис и заченато от друг?
ГЛАВА ПЕТА
Сега бе задължително да открие убиеца, в противен случай момчето нямаше да може да излезе от скривалището си и да се върне към света, от който временно му се налагаше да се оттегли. А това означаваше много внимателно да проследи пътя на злощастното блюдо от яребица от магерницата до стомаха на Жерваз Бонел. Кой го бе пипал? Кой можеше да е сипал отровата в него? И тъй като приор Робърт от висотата на собственото си величие в покоите на игумена бе изял, оценил по достойнство и смлял останалата част от птицата, без да пострада, очевидно бе, че тя му е била донесена с добра воля и в добро състояние. А той, със сигурност без да я докосва, я бе изпратил в същия вид на готвача.
Преди да отиде на голяма литургия, Кадфел се отби в магерницата. Той бе един от малцината в светата обител, които не се страхуваха от брат Петръс. Фанатиците винаги плашат, а брат Петръс беше фанатик — не във вярата си или в призванието си, които приемаше за даденост, а в изкуството си. Религиозният му плам обагряше черната му коса и очи в огненочервено. Северняшката му кръв кипеше като собствения му казан. Нравът му на варварин от пограничните земи бе пламтящ като фурната в магерницата. И както обичаше игумен Херибърт, така ненавиждаше приор Робърт. Когато Кадфел отиде при него, той тъкмо оглеждаше дневното бойно поле и събираше армията си от тигани, купи, лъжици и чинии. Вършеше го с по- малко удоволствие, отколкото друг път, тъй като не Херибърт, а Робърт щеше да се наслади на плодовете на неговия труд. Ала въпреки това не можеше да измени на съвършенството на произведенията си.
— Оная яребица? — каза мрачно Петръс, когато Кадфел го попита какво се бе случило през деня. — Беше си съвсем хубава. Не най-едрата, но най-добре угоената и тлъста, която съм виждал. И ако трябваше да я сготвя за моя игумен, щях да му предложа истинско произведение на изкуството. Да, и значи влиза тоя приор при мен и ми нарежда да заделя настрана една порция — една-единствена, забележи! — за да бъде изпратена на гостенина в къщата до воденичния яз с неговите почитания. Така и сторих. Отделих най- хубавото месо в една от личните купи на игумен Херибърт. Моите съдове, каза Робърт! Дали някой друг я е пипал тук? Казвам ти, Кадфел, двамата ми помощници знаят що за човек съм, те правят каквото им наредя, и друго не смеят. Робърт? Той дойде тук да си даде нарежданията и да подуши яденето ми, но тогава всичко беше в една тава, а аз отделих порцията за господаря Бонел едва след като приорът излезе оттук. Не, можеш да бъдеш сигурен, освен мен никой не е докосвал ястието, поне докато беше тук, а когато слугата… Елфрик беше, нали?… пристигна с подноса, вече наближаваше часът за обяд.
— Как ти се струва този Елфрик? — попита Кадфел. — Ти се виждаш с него всеки ден.
— Дръпнат момък, поне доста мълчалив — отбеляза Петръс без следа от неприязън. — Но винаги идва навреме, освен това е изпълнителен и внимателен.
Така беше казала и Рихилдис — може би дори прекалено изпълнителен, при това с твърдото намерение да огорчи господаря си.
— Видях го как прекоси двора с подноса. Паниците бяха покрити, двете му ръце бяха заети и със сигурност не е спирал отсам портите, зашото излезе от манастира пред очите ми.
Ала от другата им страна в стената имаше ниша с пейка. Върху нея подносът лесно можеше да се остави за миг, под предлог че преносителят му иска да подхване по-добре товара си. А Елфрик знаеше пътя до сушилнята в градините и бе присъствал по времето, когато Кадфел бе отсипал на брат Едмънд от маслото. Той беше мъж, чието достойнство бе накърнено в две отношения. И разполагаше с неограничени възможности, тъй като поради прикрития му характер никой не знаеше почти нищо за него.
— Значи тук не е добавяно нищо към храната?
— Нищо освен вино и подправки. Ако беше отровена останалата част от птицата — каза мрачно Петръс, — тогава щеше да имаш основание да ме гледаш подозрително. Но и да ми бе хрумнало да приготвя задушено от вълче биле за оня, бъди сигурен, нямаше да объркам коя купа при кой стомах да иде.
Нямаше нужда, помисли си Кадфел, докато пресичаше двора на път за литургия, изблиците на брат Петръс да се вземат прекалено на сериозно. Защото въпреки цялата си свирепост той беше по-скоро човек на думите, отколкото на делата. Или може би все пак трябваше да се позамисли върху тази възможност. Възможността да е станала грешка и отровното блюдо да е било предназначено за Робърт, а не за Бонел не бе хрумвала на Кадфел до този момент, но брат Петръс му я подхвърли недвусмислено и после побърза да я обяви за несъстоятелна, преди изобщо да е била изказана. Не беше ли избързал прекалено? Винаги е имало случаи на смъртна омраза между хора, които са се клели в братство, ще има и занапред. Може би
