— Да — тя беше изненадана от въпроса му. — Беше напълно редовен, ала, естествено, договорът с манастира е с по-късна дата и го обезсилва. Или поне… — тя изведнъж осъзна, че споразумението също не бе узаконено. — Разбира се, то вече не важи. Значи завещанието за Едуин остава в сила. Тъй трябва да е, нашият адвокат го бе съставил, както си му е редът. Имам го черно на бяло.
— Значи всичко, което понастоящем дели Едуин от имението му, е опасността от задържането му за убийството, което, и двамата знаем, не е извършил. Кажи ми, Рихилдис, ако си наясно: да предположим, че ни постигне най-лошото — което не бива, а и няма да се случи — и обвинят Едуин в убийството на съпруга ти… какво ще стане тогава с Молили? Манастирът няма право на претенции, момчето също не може да го наследи. Кой става наследник?
Тя успя да запази самообладание и се замисли как би трябвало да се разпореди законът с оставеното от съпруга й.
— Предполагам, че като вдовица ще получа дела, който ми се полага. Но имението може да се върне единствено в ръцете на сюзерена, тоест графа на Честър, защото няма друг законен наследник. Той ще може да се разпорежда с него, както намери за добре. Може да го даде на всеки, който се ползва с благоволението му из тия места. Следващият притежател спокойно би могъл да бъде и наместник Прескот или някой от хората му.
Това бе самата истина и тя лишаваше всички тук, с изключение на Едуин, от възможност да получат някакви облаги от смъртта на Бонел. Поне материални. Враг, обладан от достатъчно силна ненавист, би могъл да намери значителна изгода и в самата смърт и все пак това изглеждаше твърде краен акт по отношение на един човек, далеч не краен независимо от мнението на Едуин за него.
— Сигурна ли си? И няма ни племенник, ни братовчед някъде из графството?
— Не, иначе нямаше да ми обещае Молили за Едуин. Много държеше на своята кръв.
Онова, което в момента занимаваше мисълта на Кадфел, бе евентуалната възможност някой, загрижен за собственото си благосъстояние, да е решил с един удар да премахне Бонел и Едуин, осигурявайки задържането на момчето за убийството на пастрока. Но очевидно тази догадка бе далеч от истината. Никой нямаше основание да разчита, че отчужденият имот на Бонел ще стане негова собственост.
Обзет от желание да успокои Рихилдис и да й вдъхне смелост, Кадфел положи широка длан с възлести пръсти върху нейната слаба ръка и на косата светлина с пробудена нежност забеляза уголемените кокалчета и виолетовата плетеница на вените, по-трогателни и от най-гладката и мека момичешка кожа. Въпреки следите на старостта лицето й продължаваше да бъде красиво и сега той го видя почти успокоено, разкрило веселия нрав и дългите години на щастие, които това внезапно изпитание не можеха да помрачат. За своята младост се бе разтъжил Кадфел, а не за загубата на любимата девойка. Рихилдис се бе омъжила, за когото трябва, и бе живяла щастливо, а една късна грешка с неподходящ съпруг бе поправена — факт, който щеше да остане без сериозни последствия, при положение че любимият й син бъде изтръгнат от надвисналата над главата му опасност. Това и само това, мислеше си Кадфел с признателност, е моята задача.
Топлата ръка под дланта му се обърна и той усети ласката на силните й пръсти. Привидно спокойното лице се извърна към него, загрижено и сериозно, две ясни, изпълнени със състрадание очи го погледнаха нежно, а устата изрече виновно, но и със стаено доволство:
— О, Кадфел, тъй тежко ли го понесе? И постъпи в манастира? Дълго се питах какво е станало с теб, ала не предполагах, че съм ти нанесла такава рана. Значи си ми простил за неспазеното обещание?
— Вината беше моя — отвърна Кадфел с малко попресилен плам. — Винаги съм ти желаел доброто и сега е така.
И той понечи да се надигне от пейката, но тя не пусна ръката му и се изправи заедно с него. Мила Жена, ала опасна… като невинната женска природа.
— Спомняш ли си — каза му тя с приглушен шепот, естествен поради късния час, но съкровен в своята задушевност — нощта, когато се обрекохме един на друг? И тогава бе декември. Мисля за онзи миг, откакто разбрах, че си тук… че си станал бенедиктински монах. Кой да предположи, че всичко ще приключи по този начин? Ала ти толкова се забави!
Беше време да си върви. Кадфел нежно освободи ръката си, пожела спокойна нощ и се оттегли, преди да го бе сполетяло нещо по-лошо. Нека смята, че тя бе станала причина за призванието му — имаше нужда от това убеждение, докато светът й не възвърнеше своята стабилност и сигурност. А той самият не съжаляваше за нищо. Монашеското расо му прилягаше.
Излезе навън в искрящата мразовита нощ и с облекчение пое към избраната от него обител, предпочитана сега и завинаги.
Докато се приближаваше към портите на манастира, зад гърба му един силует напусна прикритието си под стрехите на къщата на Рихилдис и се запромъква след него, като внимаваше да не излиза от сенките. Но брат Кадфел не се обърна назад. Току-що бе получил урок, колко опасно би могло да бъде подобно съмнително начинание. Така или иначе, не му беше по сърце.
ГЛАВА ШЕСТА
Сборът на следното утро обещаваше да бъде скучен както обикновено, но след като приключи четенето на брат Андрю, се стигна до въпроса за къщата. Брат Кадфел, кротко задрямал зад своята колона, наостри уши, когато брат Матю обяви, че манастирът бил пълен с пришълци и трябвало да се направи място за конете на високите гости, очаквани тепърва, тъй че се налагало да прехвърлят част от манастирските животни от централните конюшни на друго място. Закъснели търговци гледаха да се възползват от меката есен след тежкото лято на обсади и размирици и все още бяха по пътищата, макар да бързаха да се приберат за празника. Благородници с имения в графството търсеха усамотение и покой край домашното огнище, далеч от сраженията и разкола на юг. Беше си чиста истина, че конюшните бяха претъпкани, а големият двор с всеки изминал ден ставаше все по-пъстър и оживен от множеството пристигащи и заминаващи.
— Освен това не е решен въпросът за коня, който принадлежеше на господаря Жерваз Бонел — каза брат Матю. — Покойният трябва да бъде погребан днес. Нашето задължение да осигуряваме място в конюшнята и зоб приключи, въпреки че, доколкото знам, случаят остава открит, докато не се изясни въпросът с неговата смърт и собствеността върху имота му. Но вдовицата безспорно няма право на обор и зоб за коня. Дъщеря й е омъжена в града и може да се погрижи за животното. Дотогава, разбира се, ние трябва да го приберем някъде, но няма защо да заема място в главните конюшни. Мога ли да разчитам на одобрението ви да го закарам с нашия работен добитък в обора под сеновала при конския пазар?
Не, брат Матю нямаше да получи одобрението на Кадфел! Той седеше, крайно възмутен и раздразнен, ядосан по-скоро на собствения си неудачен избор на убежище, отколкото на практичния ум на Матю. И все пак как можеше да го предвиди? Толкова рядко се налагаше да се използва този обор освен за действителното му предназначение по време на конските тържища и панаира на Петровден. А сега как щеше да стигне до Едуин навреме, за да им попречи да го открият, което за него щеше да се окаже пагубно? Посред бял ден и с неизбежните духовни задължения, които ограничаваха движението му?
— Там оборът е достатъчно добър — съгласи се приор Робърт. — Преместването може да стане незабавно.
— Ще наредя на конярите. Освен това, отче, съгласен ли сте конят на вдовицата на Бонел да отиде с другите?
— Разбира се! — след като вече изглеждаше съмнително дали изобщо ще успее да сложи ръка на имението Молили, Робърт бе изгубил предишния интерес към семейство Бонел, въпреки че нямаше намерение да отстъпва без бой.
Неестествената смърт и последиците от нея не му даваха мира като трън, забит в плътта му, и той с радост би преместил не само коня, а и цялото домакинство, стига да намереше достатъчно благовиден предлог. Не искаше името на манастира да се свързва с убийство, не желаеше хората на наместника да слухтят сред гостите му или дъхът на печалното премеждие да тегне над светата обител като зловоние.
— Ще се наложи да навлезем в правни усложнения, свързани с недовършеното споразумение, което обаче неизбежно отпада, докато новият игумен не го подпише и подпечата. Но, естествено, преди погребението на господаря Бонел не бива да се предприемат никакви действия. Конят обаче спокойно може да се премести. Съмнявам се, че оттук насетне вдовицата ще бъде в състояние да го използва, но това
