Приор Робърт продължаваше тежко и съсредоточено да изучава с поглед Кадфел и ако изражението му все още не издаваше явно порицание, то вдигнатите вежди и разширените ноздри вече недвусмислено изразяваха неодобрение. Никой обитател на неговия манастир нямаше право да общува с жена освен при изпълнение на задълженията си като Божи служител или при уреждане на светски дела.
— Отивайки при един болен, без съмнение ти си постъпил съвсем правилно, братко Кадфел. Истина ли е обаче, че си посетил тази жена и снощи? Каква е причината, ако е така? Ако се е нуждаела от утеха тук има и енорийски свещеник. Преди два дни причината да отидеш там е била основателна за разлика от снощи.
— Отбих се — започна Кадфел търпеливо, защото припряността е лош съветник, а и нищо не би могло да унижи брат Джером толкова, колкото незаинтересованото снизхождение, — за да задам някои въпроси, които биха могли да осветлят смъртта на съпруга й… нещо, което вие, отче приоре, както и аз, и всички тук, би трябвало от все сърце да желаем да се изясни час по-скоро, за да се възстанови покоят в нашата обител.
— Това е работа на наместника и неговите сержанти — каза Робърт рязко, — а не твоя! Доколкото разбирам, няма съмнение относно вината и трябва само да бъде хванат момъкът, извършил това злодеяние. Не ми харесва извинението ти, братко Кадфел.
— С подобаващо покорство — отвърна брат Кадфел — почитам вашата преценка, което не означава, че трябва да презирам моята собствена. Смятам, че съмнение има и че истината няма лесно да бъде разкрита. А моето основание нямаше характера на предлог, това бе самата причина, поради която отидох в къщата. Оръжието, причинило смъртта, бе приготвено от мен масло, чието предназначение е да успокоява и да уталожва болката, тъй че нито тази обител, нито аз като брат на това място ще намерим покой, преди истината да излезе наяве.
— В изявлението ти личи недоверие към блюстителите на закона, чиято работа за разлика от твоята е да защитават справедливостта. Това е пренебрежително отношение и аз го порицавам! — всъщност имаше предвид, че иска да откъсне бенедиктинския манастир „Свети първоапостоли Петър и Павел“ от противното злодеяние, извършено досами стените му, и бе твърдо решен да намери средство, с което да предотврати резултатните действия на една съвест, така неудобна за собствените му цели. — По моя преценка брат Джером е прав. Наше задължение е да се уверим, че няма да ти бъде позволено от неведение да кривнеш в опасна за духа ти посока. Оттук нататък повече няма да се срещаш с господарката Бонел. И докато се реши къде ще живее тя за в бъдеще и напусне сегашното си обиталище, ще ограничиш себе си в пределите на манастира и действията си до преките си задължения, свързани с работа и богослужение единствено между стените на нашата обител.
Нямаше какво да се прави! Доброволно положените клетви за подчинение не могат да се отхвърлят, когато станат неудобни. Кадфел склони глава в… не, поклон не би била точната дума. По-скоро напомняше младо яко биче, свело застрашително рога в готовност за битка, и каза мрачно:
— Ще спазвам разпорежданията, които са ми наложени, както повелява моят дълг.
— Но ти, млади човече — каза той на брат Марк в сушилнята половин час по-късно зад здраво залостената врата, та да не пропуска навън гневните изблици на безсилие и бунт по-скоро от страна на Марк, отколкото неговите собствени, — ти не си принуден да спазваш подобни заповеди.
— Точно това си мислех — отвърна брат Марк, набрал кураж, — но се опасявах, че вие ще се възпротивите.
— Бог ми е свидетел, че не бих те забърквал в собствените си грехове — въздъхна Кадфел, — ако не беше толкова спешно. А може би не бива… Може би е редно да се оправя сам, но при толкова много обстоятелства против…
— Той! — каза дълбокомислено брат Марк, смъквайки тънките си глезени от пейката. — Притежателят на онова, което не е стъкленица и което все още не сме намерили? Доколкото разбирам, за него това е раздяла с детството. В Евангелието недвусмислено е речено, че трябва да се грижим за децата…
Кадфел му хвърли ласкав, преценяващ и изпълнен с любов поглед. Това дете беше с около четири години по-голямо от другото, а в неговото детство след смъртта на майка му, оставила го тригодишен, грижата се бе изчерпвала с някой подхвърлен къшей или неохотно предоставен подслон. Другото момче е било обичано, глезено, през целия си живот предмет на възхита и обожание до последните месеци на противоречия и настоящата заплаха.
— Той е енергичен и способен момък, но разчита на мен. Аз се грижех за него и му нареждах как да постъпва. Ако беше оставен на себе си, едва ли щеше да се оправи…
— Само ми кажете къде да отида и какво да направя — подкани го нетърпеливо Марк, възстановил до голяма степен ведрото си настроение. — Всичко ще направя.
И Кадфел му каза:
— Но чак след голямата литургия. Не бива да отсъстваш, защото в противен случай има опасност да опетниш доброто си име. А ако се случи беда, стой настрана и се пази, чуваш ли?
— Чувам — отвърна брат Марк и се усмихна.
До десет часа на следното утро, когато започваше голямата литургия, на Едуин вече му бе дошло до гуша от подчинение и послушание. Никога не бе оставал бездеен толкова дълго, откак за пръв път непокорно се бе изкатерил навън от креватчето си и бе изпълзял на двора, за да го дръпне в последния миг ръката на разгневената Рихилдис изпод колелетата на каруцата. И въпреки това заради брат Кадфел все още чакаше търпеливо, както бе обещал, и само в най-непрогледния мрак посред нощ бе посмял да излезе, за да се поразтъпче и да огледа пътеките около конското тържище, както и безмълвния и пуст отрязък от Форгейт и широкия друм, който водеше за Лондон. Но се прибра в сеновала дълго преди небето на изток да изсветлее, и сега седеше на едно празно буре, люлееше крака, подритваше с пети бурето и гризеше една от ябълките на Кадфел, обзет от желание нещо да се случи. През процепите на сеновала вече се процеждаше прихлупеният, сумрачен, наситен с аромата на сено ден.
Ако желанията са молитви, тази на Едуин предизвика рязък и почти незабавен отклик. Вече беше свикнал с конете, преминаващи по пътя, и с гласовете на хората, които понякога вървяха пеш, тъй че не отличи с нищо ленивия тропот на копита и подвикванията, които се приближаваха откъм града. Но внезапно огромните двукрили порти долу се отвориха рязко, тъй че тежките им крила се блъснаха в стените, и чаткането на копита по застланата с плочи площадка отпред премина в приглушен тропот по пръстения под точно отдолу.
Едуин застина, напрегнат и неподвижен, и се заслуша с наострени уши. Един кон… два… още няколко, по-леки и по тегло, и по стъпки… дребни пъргави копита… може би мулета. И с тях най-малко двама коняри, а нищо чудно да бяха трима-четирима. Той замръзна на мястото си, не смееше нито да помръдне, нито да отхапе от ябълката. Ако възнамеряваха просто да приберат добичетата в обора за през деня, не беше толкова опасно. Трябваше само да седи тихо и да не напуска скривалището си, докато не си тръгнат.
В средата на пода имаше тежък капак, за да могат конярите при нужда да се качват в сеновала, без да им се налага да излизат навън или да носят друг ключ. Едуин слезе от бурето, отиде до капака, легна предпазливо на пода и опря ухо о цепнатината. Нечий млад глас нареждаше гальовно на някакъв неспокоен кон и Едуин долови потупване по врата и гърба.
— Успокой се, хубавецо! Я какъв си наперен. Старият е разбирал от коне, дума да няма. Сега тоя се скапва от бездействие. Жалко е да го гледаш как се похабява…
— Вкарай го вътре и ела да ми помогнеш за мулетата — нареди сърдито нечий рязък глас.
Последваха стъпки напред-назад, докато настаняваха добичетата. Едуин се изправи безшумно и навлече върху дрехите си бенедиктинското расо, защото, ако за зла участ го видеха около тази постройка, това щеше да бъде единственото му прикритие. Въпреки че май всичко щеше да мине благополучно. Той се върна на подслушвателския си пост точно навреме, за да чуе трети глас, който каза:
— Сложете им сено. Ако тук долу не стига, горе има достатъчно.
Значи все пак щяха да нахлуят в неговото убежище. Вече чуваше как някой слага крак на стълбата. Едуин скочи припряно, без повече да се старае да пази тишина, и претърколи тежкото буре, на което седеше, така че да застане с отвора надолу, и здраво затисна с него капака, защото по всяка вероятност резетата бяха от другата страна. Чу как някой с резки движения се опитваше да ги освободи от ръждясалите
