доста умело се справяла.
— Е, тя не е Джамила Хюз, но, да, става за този пост.
Джамила не обърна внимание на комплимента, макар че наистина го заслужаваше. На светлината на свещите изглеждаше прекрасно, или поне в моите очи. Особено сега идеята да се срещнем ми се струваше чудесна — вечеря с Джамила в изискан ресторант, като мобилният ми телефон бе предвидливо изключен.
Избрахме си една бутилка „Пино Ноар“ от Орегон. Любимото й вино. Веднага щом ни наляха, вдигнах чашата си и заговорих:
— Нещата напоследък нещо се заплетоха, Джамила. Оценявам, че винаги си ме подкрепяла. И продължаваш да си до мен.
Джамила отпи от виното, а после отпусна ръка върху моята.
— Алекс, има нещо, което трябва да ти кажа. Струва ми се важно. Само ме изслушай. Става ли?
Вгледах се в очите й, но не бях уверен дали ми хареса това, което прочетох в тях. Стомахът ми се сви.
— Разбира се — отвърнах.
— Нека първо те попитам нещо — продължи тя, но очите й продължаваха да отбягват моите. — Според теб колко сериозна е връзката ни?
О! Ето какво било.
— Ами откакто започнахме да се срещаме, не съм бил с никоя друга — уверих я аз. — Но това, Джамила, изглежда, важи само за мен. Срещнала си друг мъж? Предполагам, че да.
Тя въздъхна, сетне кимна утвърдително. Такава си беше тя — пряма и откровена. Оценявах това — в повечето случаи.
— Излизаш ли с него? — Целият се напрегнах. В началото на нашата връзка очаквах нещо подобно, но не и сега. Може би съм бил прекалено самоуверен. Или прекалено доверчив. Това беше проблем, с който често се сблъсквах.
Джамила трепна и се замисли върху отговора си.
— Може да се каже, Алекс.
— Как се запозна с него? — попитах аз, но скоро се сепнах: — Почакай, Джамила. Не си длъжна да ми отговаряш.
Тя обаче пожела да говори.
— Джон е прокурор. Запознах се с него при един от моите случаи. Алекс, виждала съм се с него само два пъти. Просто излязохме заедно, но нищо повече не се е случило помежду ни.
С усилие на волята успях да си наложа да не задавам повече въпроси, въпреки че ми се искаше. Нямах право, нали? Сам си бях виновен за всичко. И защо се получи така? Защо не бях способен да се отдам изцяло на една връзка? Заради случилото се с Мария? Или заради Кристин? Или пък заради моите собствени родители, които се бяха разделили, още преди да навършат тридесет години, и оттогава никога повече не се видяха?
Джамила се наведе през масата и заговори едва чуто.
— Съжалявам. Виждам, че те нараних, а никога не съм го искала. Можем да си довършим вечерята и ако имаш желание, после ще поговорим за това. Или пък можеш да си тръгнеш. Както искаш, Алекс. Сърдиш ли ми се? — попита тя, след като не й отвърнах веднага.
— Не — казах аз, може би малко прибързано. — Предполагам, че съм изненадан. Може би разочарован. Всъщност не съм съвсем сигурен какво изпитвам. Но за да няма недоразумения, съм длъжен да попитам: казваш ми, че искаш да излизаш с други мъже или имаш намерението да прекратим връзката ни още тази вечер?
Джамила отново отпи от чашата си с вино.
— Искам само да разбера какво изпитваш.
— В момента ли? Честно? Джамила, не мисля, че можем да продължим както досега. Не знам дали съм прав. Но винаги съм бил категоричен за едно — когато съм с някого, в живота ми няма място за друг. Познаваш ме.
— Никога не сме си обещавали нищо — отбеляза тя. — Аз просто се опитвам да бъда искрена с теб.
— Знам, че си искрена. Оценявам го, наистина го оценявам. Слушай, Джамила, мисля, че сега трябва да си вървя. — Целунах я по бузата и си тръгнах.
Аз също исках да бъда честен. Както с Джамила, така и със себе си.
54
Зарязах всичко и за уикенда отлетях за Сиатъл.
Но докато пътувах от летището до квартала „Уолингфорд“, където живееха Кристин и малкият Алекс, се опитвах да свикна с мисълта, че трябваше да се виждам и с нея. Макар че… имах ли избор?
Не носех нито подаръци, нито друго подкупващо нещо, също както направи тя, когато дойде да види Алекс, докато той беше при мен във Вашингтон. Кристин ми бе позволила да видя малкия Алекс и аз не можех да устоя на изкушението. Исках да бъда с него, макар и за кратко, или честно казано — нуждаех се от това.
Къщата се намираше на Сънсайд Авеню и аз познавах пътя дотам отлично. Заварих Кристин и Али седнали на стъпалата пред портата. Малкият се втурна като торнадо да ме пресрещне. Притиснах го в обятията си. Всеки път се опасявах да не заваря едно по-различно момче от това, което бях видял предишния път. Ала всичките ми опасения изчезваха като дим, щом го притиснех до гърдите си.
— Човече, станал си много тежък. И колко само си пораснал, Али.
— Имам нова книжка — рече ми той с усмивка. — За една гладна гъсеница, дето
— Днес следобед можеш да я вземеш със себе си. Заедно ще я прочетем. — Прегърнах го отново и тогава видях Кристин да ни наблюдава от разстояние, скръстила ръце. Накрая тя не се сдържа, усмихна се и вдигна ръка за поздрав.
— Искаш ли кафе? — провикна се тя. — Имате ли нужда от нещо друго, преди да поемете на път? — Аз присвих очи към нея — един безмълвен въпрос напираше в застиналия въздух. — Наистина ще се радвам да влезеш — рече тя. — Хайде, ела. Няма да те ухапя. — Тонът й бе весел и безгрижен, вероятно както заради мен, така и заради Али.
— Хайде, тате — нетърпеливо ме подкани малкият, измъкна се от прегръдката ми и ме поведе за ръката. — Ще ти покажа пътя.
И така, нямаше как да не го последвам. Но дали идеята бе добра? Всъщност никога досега не бях влизал вътре. Къщата бе мебелирана с вкус, а наоколо цареше уютен безпорядък. Няколко шкафа с модерен дизайн, а край тях множество лавици, наблъскани с книги. Тук-там бяха пръснати екземпляри от колекцията на Кристин с творби на изкуството. Жилището създаваше впечатление по-скоро за неформална, дори небрежна подредба, но същевременно изглеждаше доста по-комфортно от предишния й дом край Вашингтон.
Останах удивен от това колко естествено се движеха те двамата сред това пространство, което бе чуждо за мен.
Кухнята се оказа просторна, залята от слънчевите лъчи и ухаеща на розмарин. Рафтовете под прозорците бяха наблъскани с дребни саксийки, оформящи малка, но кокетна градинка, в които тя вероятно садеше подправките, които използваше за готвене.
Кристин настани Алекс в столчето му и му поднесе наченатата от него чаша с шоколад и мляко, а сетне донесе две по-големи чаши с още димящо кафе за нас.
— Кафето е обичайният наркотик за Сиатъл — отбеляза тя. — Пия прекалено много от него. Следобедите ще трябва да мина само на безкофеиново или на някакъв друг заместител. Може би дори още от сутринта — додаде тя през смях.
— Хубаво е. Кафето. Къщата.
Баналността на разговора ме караше да се чувствам също толкова неудобно, както и ако говорехме за
