нещо важно. Бях се заклел да не отварям дума за времето, но ситуацията бе доста неловка и за двамата.
Алекс се изхлузи от стола и миг след това се върна с новата си книжка под мишница. Веднага се покачи в скута ми.
— Чети. Става ли? Внимавай, ще изскочи и ще те лапне!
Това разведри обстановката и насочи вниманието към малкия, както и трябваше да бъде. Разтворих книжката и зачетох:
„На лунната светлина едно малко яйце си лежало върху листото на едно дърво“.
Малкият Алекс отново отпусна главата на гърдите ми. Усетих как гласът ми отеква в него и сърцето ми съвсем започна да се топи. Кристин ни гледаше замислено, докато му четях. Усмихна се и обхвана чашата си с двете ръце.
След няколко минути малкият се обади, че трябва да отиде до банята, и ме помоли да го придружа.
— Моля те, тате.
Кристин се приближи до мен и ми прошепна на ухото:
— Трудно улучва тоалетната чиния, докато пишка. Това малко го смущава.
— О? — усмихнах се аз. — „Фрут Лупе“18. Имаш ли?
За щастие Кристин имаше една кутия и аз я взех със себе си в банята.
Хвърлих две кравайчета в тоалетната чиния.
— Сега ще те науча на една страхотна игра — заявих аз. — Ще трябва да пишкаш така, че да се целиш в средата.
Справи се много добре — във всеки случай се изпишка в чинията.
Разказах на Кристин за този трик, когато се озовахме навън, а тя се усмихна и поклати глава:
— „Фрут Лупе“. Мъжки работи, нали?
55
Остатъкът от престоя ми в Сиатъл не беше толкова напрегнат, а по-скоро забавен. Заведох малкия Алекс до аквариума, където прекарахме чудесно. Отново си припомних времето, когато бяхме заедно. Момчето гледаше с широко отворени очи пищните тропически риби, а после, в кафенето край аквариума, имитираше движенията им с пръстчетата си, омазани от кетчуп и пилешко месо. Толкова добре се чувствах с него, че бях готов да прекарам целия следобед дори в чакалнята на някоя автогара.
Обичах да наблюдавам колко естествено се държи с всички наоколо и как в същото време бе пораснал. С всяка година ставаше все по-забавен.
На душата ми беше леко и ведро чак докато не настана време да се връщаме обратно на свечеряване. Преди раздялата Кристин и аз си поговорихме кратко на предната веранда. Не исках да влизам отново в къщата, но и нямах намерение още да си тръгвам. Ако не ме лъжеше зрението, очите й ми се сториха зачервени. Откакто я познавах, тя вечно страдаше от резки промени в настроението си, но сега ми се стори, че състоянието й се влошава.
— Мисля, че сега е мой ред да те попитам дали всичко е наред. Наистина ли си добре?
— Добре съм, Алекс. Просто обичайните неща. Повярвай ми, едва ли ти се иска да слушаш оплакванията ми.
— Е, ако имаш предвид нещо интимно, тогава си права. Но за всичко останало можеш спокойно да говориш.
Тя се засмя.
— Интимно ли? О, не, просто съм малко напрегната тези дни. Но както винаги, сама съм си виновна. Прекалено много работя.
Знаех, че наскоро бе станала директорка на намиращото се в близост частно училище. Но като изключим това, аз действително нямах никаква представа как протича животът на Кристин. Още по-малко можех да разбера защо бе плакала, преди да се върна в къщата заедно с малкия Алекс.
— Освен това — продължи тя — миналия път се споразумяхме, че имам право да знам как вървят нещата при
Разказах й накратко за случая с Мери Смит, за последното виене на свят на Нана и за това, че Джени и Деймън са добре. Не споменах Джамила, а и тя не попита за нея.
— Четох във вестниците за онези ужасни убийства — кимна Кристин. — Надявам се, че си внимателен. Изненада ме това, че една жена може да бъде толкова жестока убийца.
— Винаги внимавам — уверих я аз. Имаше някаква ирония в това, че разговаряхме за тези неща. Очевидно работата ми бе причина за много от нещастията, които се случиха между нас.
— Толкова е странно, нали? — внезапно каза тя. — По-трудно ли ти беше да си тук, отколкото очакваше?
Казах й, че за да видя малкия Алекс, за мен си струват всички усилия, но — честно казано — никак не ми бе лесно да се виждам с нея.
— Определено сме понасяли по-леко съвместния живот, нали? — попита ме тя.
— Да, но не като родители.
Тя вдигна поглед към мен. Черните й очи бяха толкова интелигентни, както винаги.
— Тъжно е, когато говориш така, Алекс.
Свих рамене. Нямах повече какво да кажа.
Тя нерешително отпусна ръка на рамото ми.
— Съжалявам, Алекс. Наистина. Не искам да изглеждам като някоя напълно безчувствена личност. Не знам точно какво изпитваш, но мисля, че разбирам положението ти. Но аз само… — Тя се запъна за миг, преди да формулира следващата си мисъл: — Просто понякога се чудя какви ли родители щяхме да бъдем. Искам да кажа, ако бяхме заедно.
Това било значи.
— Кристин, ти или наистина
Тя въздъхна дълбоко.
— Нищо не правя като хората. Винаги така се случва с мен. Нямах намерение да казвам нищо, но май ще се наложи. Така или иначе стигнахме дотам. Искам Алекс да се радва на щастливо детство, с двама родители. Искам той да те познава. И не знам дали ще ми повярваш или не, но искам ти също да го познаваш. За доброто на всички. Дори и за моето.
Отстъпих крачка назад и ръката й вяло увисна във въздуха.
— Не знам какво да ти отговоря, Кристин. Но мисля, очевидно е, че и аз искам същото. Ти си тази, която реши да се премести тук, в Сиатъл.
— Знам — отвърна тя. — Ето за това исках още веднъж да си поговорим сериозно. Обмислям възможността отново да се върна във Вирджиния. Почти съм сигурна, че точно това трябва да направя.
При тези думи аз окончателно загубих и ума, и дума.
56
Ванкувър бе един от любимите градове на Разказвача, заедно с Лондон, Берлин и Копенхаген. Пристигна с полет на, „Аляска Еър“ точно навреме, за да заеме мястото си в края на дългата опашка с около петстотин „посетители“ от Корея и Китай. Ванкувър и без това гъмжеше от китайци и корейци. Това бе едно от малкото неща, които не харесваше в това иначе толкова красиво канадско пристанище, но все пак това не бе болка за умиралка.
Имаше да довърши някаква работа около някакъв филм в този град, която му отне по-голямата част от деня. За капак се скапа и настроението му. Към пет часа следобед вече се чувстваше толкова зле, че имаше нужда да излее гнева си някъде.
