Мери, Мери

Е, може би нямаше да разкрие всичко, а само част от него или поне една идея, за невероятните неща, които бе преживял, този безкрайно странен период от живота му, тази налудничава история, както сам я наричаше.

Сети се за онази дяволита червенокоса продуцентка, която сега също беше във Ванкувър за снимките на някакъв телевизионен филм. Може би трябваше да й се обади. Трейси Уилет бе преживяла бурен младежки период в Холивуд — започнал, откакто бе на осемнайсет, и продължил малко преди да навърши трийсет. Оттогава й остана едно дете и очевидно поне малко се бе вразумила.

Но тя не престана да се среща епизодично с него и това все трябваше да означава нещо. Той винаги можеше да се отпусне в компанията й и да си побъбри с нея на почти всякакви теми.

Затова й се обади и тя с радост прие предложението да вечеря с него. След един час Трейси му се обади от киностудиото. Снимките се забавили. Той не се съмняваше, че това не бе по нейна вина. Вероятно се дължеше на някакъв гаф на некадърния директор на продукцията. Някакво неорганизирано, арогантно, шибано, нафукано директорче, излязло само преди две-три години от школата за филмови директори.

Затова той не успя да се види с Трейси преди единайсет, когато тя пристигна в стаята му в хотел „Мариот“. Прегърна го топло и го целуна. Изглеждаше много добре, въпреки работния ден.

— Липсваше ми, сладур. Толкова много ми липсваше. Къде се беше изгубил? Впрочем изглеждаш чудесно. Толкова слаб, обаче приятно за окото. Само жили и мускули си, нали? Много ти отива.

Нямаше представа дали Трейси още си падаше по дрогата или по нещо друго, каквото и да било, затова се бе погрижил да има от всичко по малко. И точно така направиха — от всичко по малко. Веднага усети, че й се иска да полудува, защото му призна, че била много увлечена по един от каскадьорите във филма. Пък и самият начин, по който се настани на дивана — предизвикателно, с разкрачени крака, оглеждайки го от глава до пети с похотливия поглед на прегладняла кучка, — който много добре си спомняше, му подсказа какво й се въртеше в главата. Накрая Трейси не издържа, съблече блузата си и рече само:

— Е?

И така, той я завлече до леглото, където тя отново го обсипа с комплименти заради обновеното му и отслабнало тяло. Трейси смръкна още малко кокаин, след което си разкопча сутиена, за да го остави да погледа гърдите й. А той си припомни как трябваше да се оправя човек с Трейси — трябваше непременно да й говори колко секси изглежда, докато не спира да я докосва навсякъде в продължение поне на двайсетина минути, а после поне трийсетина минути да я чука с всичка сила, понеже Трейси не можеше без нейните оргазми и винаги трябваше да е още по-яко, по-бързо, по-яко, по-бързо, ох, бейби, бейби, бейби. И когато той отново проникна в нея, това толкова й хареса, че го притисна здраво, с все сили, към себе си, сякаш отново бяха влюбена двойка, макар че всъщност никога не бяха били.

А след като се наситиха на сексуалната увертюра, дойде неговият ред да се отърси от ежедневието. Бяха излезли на терасата, от която се откриваше панорамен изглед към града, а Трейси бе положила глава на рамото му. Беше също толкова романтично и мило, дори възвишено, като на любовна среща с Мег Райън. Или пък с Дарил Хана.

— Искам да ти разкажа нещо за това, с което съм се заел — рече той накрая. Дотогава всичко тази вечер бе правил само заради нея. Сега вече можеше да обърне малко внимание и на себе си.

— Искам да чуя всичко за това, сладур. Само че не бива да оставям хлапето прекалено до късно. Гледачката ме заплашва, че ще ме зареже, ако продължавам все така да закъснявам.

Едва сега си припомни, че Трейси винаги — открай време — си беше себична кучка.

— Някой знае ли, че ние двамата сме заедно тази вечер? — попита я той.

— Не, глупости. Какво ти става? Нещо си напрегнат. Сигурно пак си замислил нещо много голямо.

— Да, и този път е много мистериозно. И наистина е голямо. Само че сега е съвсем различно. По нищо не прилича на предишното. Този път сам си пиша историята. Най-добрата, най-вълнуващата от всички истории.

— Звучи страхотно. Сам пишеш всичко, така ли?

— Да. Чула ли си за онези убийства в Ел Ей? За Мери Смит?

Тя бе дочула нещо, ала не всичко, защото се бе завърнала във Ванкувър само преди четири седмици. Той набързо й обрисува за какво всъщност ставаше дума.

— И казваш, че си откупил правата? Ах! Това е страхотно. И какво сега, искаш да се заема с филмирането?

Той поклати глава невярващо.

— От кого, Трейси? От кого да съм откупил правата?

— О, да бе. Е, тогава за какво става въпрос?

— Мога ли да поговоря с теб? Да бъда наистина откровен?

— Разбира се, че можеш да говориш с мен. Разкажи ми за голямата си идея, за твоята история. Ужасно харесвам трилъри.

Ето, това беше. Да рискува? Или не? Какво трябваше да стори сега?

— Аз планирах тези убийства, Трейси. Защото аз съм Мери.

Ето! Каза го. И това беше! Каза го просто така, сякаш щракна с пръсти. Аз съм Мери. Мили боже!

Тя го погледна странно, наистина странно, и внезапно той осъзна, че хрумването му не бе никак разумно и че добрата стара Трейси не беше луда. Той бе лудият. Току-що се бе издънил. И то за какво? За да се похвали малко пред една приятелка от доброто старо време? За да се разтовари? Или да се изповяда?

Тя се взираше в него, сякаш имаше две глави.

— Я повтори? Какво всъщност ми каза?

Той се засмя, а после мислено изруга.

— Това бе шега, Трейси. Май попрекалихме с дрогата. Пошегувах се. Хей, нека те закарам до вас. Нали си оставила хлапето си с някаква бавачка и така нататък. Ще се погрижа за теб. Защото ти си добра майка, нали?

57

Докато пътуваха с колата, не разговаряха много. Сега той имаше ясно съзнание каква сериозна грешка бе допуснал и се питаше дали не бе направил и други издънки. Може би още по-големи, от онези, които накрая щяха да го вкарат в капана. Като онова премеждие в Ню Йорк. Стрелбата в киното.

— Знаеш ли, напоследък бях подложен на ужасно напрежение — заговори накрая той.

— Разбира се — промърмори тя. — Вече ми каза.

Боже, караше го да се чувства като някакъв параноик, като някаква откачалка. Все пак бяха приятели от толкова години.

— На колко е сега твоето дете?

— Ами вече е на четири и половина. Чудесно момче. Стивън се казва.

Сега тя наистина започна да го плаши. Сега какво? Какво, по дяволите, трябваше да прави? Това не бе сцена от романа „Мери Смит“. Трейси дори не беше част от сюжета. Лоша работа.

Внезапно отби взетото под наем волво към крайпътната канавка. Сега какво?

— Какво има? — попита тя. — Какво ти става?

— По-добре да слезеш тук, Трейси. Не се шегувам. Слизай! Ще извървиш пеша останалата част от пътя!

— Да вървя пеша? Да не си откачил? За какво въобще ми говориш?

— Махай се от колата! Веднага. Махай се оттук, преди да съм те изхвърлил!

Това вече я накара да се размърда. Отвори вратата и се изхлузи навън, псувайки като шофьор на камион. Заради студа обви ръце около гърдите си. А после започна да крещи:

— Ти си луд. Знаеш ли? А пък аз си мислех, че сме приятели.

Закрачи напред по тъмната уличка, намираща се някъде между хотел „Мариот“ и нейния дом.

Разказвача изскочи от колата и се втурна след нея.

— Трейси, почакай! Хей, Трейси!