Лесно я настигна.
— Чакай, чакай. Съжалявам, че те изплаших, бейби. Наистина съжалявам. Хей, добре ли си? — И тогава той я застреля в гърлото, а след като тя се свлече на тротоара, изстреля още един куршум в главата й.
Само че този път изобщо не се чувстваше добре.
Този път всичко се разви лошо и дяволски го изплаши.
Защото историята бе взела връх, историята бе започнала сама да се пише и след тази промяна вече хич и не се вълнуваше кой може да пострада.
58
На следващия ден, след като отлетях от Сиатъл обратно за Лос Анджелис, отново ме налегнаха мрачните мисли за това как случаят „Мери Смит“ рефлектираше върху целия ми живот. Освен това напоследък започнах да се чувствам като някакъв колекционер на объркани или провалени връзки. Единственото, което успях да постигна с Кристин, бе обещанието съвсем скоро пак да се чуем. Безкрайно ме блазнеше възможността малкият Алекс да се премести във Вашингтон заедно с майка си, но не бързах да се радвам предварително. В миналото Кристин твърде често променяше решенията си, за да повярвам, че този път всичко, което казва, със сигурност ще стане.
Както се оказа, попаднах във водовъртежа на събитията още преди да успея да напусна терминала на летището в Ел Ей.
Новините по телевизията привлякоха вниманието ми и се спрях да видя какво ставаше.
Не можех да откъсна поглед от дежурната репортерка на екрана:
— На пресконференция тази сутрин детектив Джийн Галета, оглавяваща разследването на убийства на Холивудския преследвач, решително отрече възможността за съществуване на списък с бъдещи жертви на убиеца.
От ЛАПУ призоваха жителите да запазят спокойствие и да се занимават с обичайните си дела. Но повечето хора не вярваха на тези опити за успокояване на обстановката.
— В местния полицейски участък се появи група граждани, настояващи да им бъде показан „списъка с бъдещи жертви“, за който обаче полицията упорито твърди, че не съществува. Но дори и при това положение вече е ясно за всеки, че Мери Смит успя да докара местните жители — репортерката направи многозначителна пауза — едва ли не до лудост. Лорейн Соли, на живо от Бевърли Хилс.
Първият, с когото успях да се свържа по телефона във филиала на ФБР в Ел Ей, беше Дейвид Фуджиширо — един от няколкото специални агенти по случая.
— Тук всичко много се обърка — започна той. — Става дума за един измислен списък с двадесет и едно имена, започващ с реалните жертви — Патриша Бенет, Антония Шифман и Марти Лоуенщайн-Бел. Разпространява се слух, че това бил дневният ред на Мери Смит.
— И всички в Ел Ей искат да узнаят дали не фигурират в него? — попитах го аз. — Една от тези двайсет и една жертви.
— Точно така. Но има още нещо. Според слуха всеки от попадналите в списъка може
— В този слух няма нищо вярно, нали, Дейвид? Сигурен ли си в това?
— Няма, ако съдим по всичко, което досега ни е известно по случая. Но как, по дяволите, да сме сигурни, че знаем всичко? Ние сме само ФБР.
— Случаят вече започва да се разраства до размерите на светска хроника — отбелязах аз. — Някой успя ли да поговори с детектив Галета за този списък?
— Не знам, но…
— Дейвид? Какво става там?
Чух някакви гласове, но нищо конкретно. Агент Фуджиширо се върна отново при телефона и ми каза да задържа още малко.
— Нещо става — додаде той.
Чуха се още гласове, последвани от суматоха, която бе много по-шумна. Какво, по дяволите, ставаше?
Накрая чух Фуджиширо да казва:
— Да, аз тъкмо разговарям с него по телефона. Алекс? Фред ван Алсбург иска веднага да говори с теб. Задръж така.
Не умирах от желание да говоря с Ван Алсбург, но гласът му определено ми прозвуча напрегнат.
— Какво става? — запитах.
— Опитваме се да изясним. Засега знаем само, че Арнолд Гринър от „Таймс“ току-що е получил нов имейл.
Можеш направо да потегляш към редакцията на „Лос Анджелис Таймс“.
— Не и ако има ново убийство. Тогава ще е по-разумно да се отправя направо към местопрестъплението. Трябва по-скоро да огледам всичко на място.
— Нямам намерение да преговарям с теб за това, Алекс. Ще ти съобщим какво се е случило веднага щом разберем. Междувременно…
Не можах да се стърпя и го прекъснах.
— Сър? Ало? Чувате ли ме?
Затворих телефона насред виковете на Ван Алсбург, че ме чува отлично.
После позвъних на агент Пейдж и му казах да ме информира, щом стане ясно дали Мери Смит е взела нова жертва.
59
Тази сутрин, когато стъпи на шосето с колата си, Сузи Картоулис не обърна много внимание на околния свят. Мислите й бяха изцяло ангажирани с недовършената съблекалня край басейна на къщата й в Пасифик Палисейдс и с онзи проклет строителен предприемач, който изобщо не отговаряше на телефонните й обаждания, тъй като явно предпочиташе да общува само със съпруга й. Още два такива дни и щеше да уволни шибания негодник, но преди това щеше да му подпали задника.
В последната секунда успя да забележи автомобила, паркирал покрай живия плет от подстриган кедър край съседската къща. Сузи рязко наби спирачките, за да избегне удара със смотаняка, който бе избрал тъкмо това място. Сърцето й се разтуптя. Това вероятно бе доста нескопосан начин да започне деня — да катастрофира с някаква кола само на десетина метра от нейната къща.
Хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че всичко е наред.
— Съжалявам! — Имаше защо.
После отново подкара сребристия си мерцедес надолу по затворената улица, за да излезе на булевард „Сънсет“. Паркираната кола също потегли и подкара след нея, но Сузи Картоулис не забеляза това.
Цялото й внимание бе обсебено от деветгодишното момче на задната седалка.
— Добре ли си, Зак? Нямах намерение да спирам така внезапно.
— Добре съм, добре съм.
— Добре тогава. Само проверявам, скъпи. Какво ще кажеш да си пуснем малко музика? Какво ти се слуша?
Опитваше да не се държи с малкия прекалено заповеднически, но понякога наистина й бе трудно да се овладее. Закари бе чувствително момче и никак не реагираше добре, ако се почувстваше пренебрегнат.
