— По принцип, да. Вмества се в целия този пъзел. Омъжена, има един син, добре изглеждаща жена с висок статус в града. Водеща е в новините в десет вечерта. Освен това е почетен председател на кампанията, привличаща средства за възстановяването на опожарената сграда на педиатричната клиника „Синайски кедър“. Синът й е деветгодишен. Още една съвършена майка.
— Която обаче си има любовник.
— Е, мисля, че никой не е съвършен. Това ли се опитва да ни каже Мери?
— Може би — отвърнах.
Медиите стръвно захапаха случая, сякаш още не се бяха наситили на кървави сензации. Цялата тази полуда ме накара още повече да съжаля съпруга и сина на Сузи Картоулис. Нейното убийство и съпружеската й невярност щяха да бъдат публично обсъждани до най-малки подробности.
— Допускаш ли да има нещо общо с това? — отново заговори Пейдж. — Съвършени майки, които не са чак толкова съвършени? Лицемерието в семейството? Нещо толкова просто?
— Ако това е идеята на Мери Смит, то я изразява по доста завоалиран начин. Особено нетипично за личност, която е толкова прецизна при съставянето на текстовете на имейлите си. Освен това, поне доколкото знаем, повечето от убитите са били жени с отлична репутация.
— Да, доколкото ни е известно — съгласи се Пейдж. — Да остана настроен на тази вълна, така ли?
— Да. Добре. Защо не се поразровиш малко за другите. Виж там дали няма да изскочат някакви мръсни малки тайни, на които да не сме обърнали внимание. Опитай с Арнолд Гринър. Обзалагам се, че разполага поне с един или два поверителни източници на информация. Това му е работата, нали?
— Да се заема с разнищване на разни клюки? — рече Пейдж и се засмя. — Е, ще видя какво мога да направя. Ще опитам да накарам Гринър да говори за някого другиго, освен за себе си.
— А какво можеш да ми кажеш за втората жертва? За Мария Аликзандър?
— Да, с нея вече положението определено е по-ясно. Тя е работила като камериерка в хотела. Хлапе от някакъв колеж. Предполагаме, че е отключила вратата на стаята със своя служебен ключ. И вътре е заварила Мери.
— И още нещо — добавих. — Ако някой те пита за мен, нито си ме чувал, нито си ме виждал.
На отсрещния край на линията Пейдж запази мълчание.
— Няма да излъжа, ако някой ме попита, но и няма да се натискам да докладвам. Освен това вече е време да се махам от службата.
— Чудесно. Впрочем свършил си страхотна работа.
— Дори и за един сърфист, а?
— Точно така, пич.
62
Последвах указанията на Карл Пейдж как да стигна до хотел „Рамада Плаза“ в Западен Холивуд. Щом се озовах там, нарочно оставих мобилния си телефон в колата. Точно сега не исках никой от Бюрото да ме безпокои, дори и да беше директорът Бърнс.
В безлюдното фоайе в стил „Арт Деко“ цареше тишина. Изсъхналите палми бяха оклюмали над редиците от кафеникави дивани, всички до един празни. Двете възрастни жени пред бюрото на рецепцията бяха единствените посетители, които можах да видя.
Този, който ръководеше огледа на местопрестъплението — предполагам, че бе детектив Джийн Галета, — явно се бе постарал да успокои духовете. Единственият признак, че на горния етаж се провеждаше разследване, бяха двамата полицаи, дежурещи пред асансьора. Лично аз обаче предпочетох да се кача по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж.
Коридорът на втория етаж бе препълнен със служители от ЛАПУ. Неколцина от тях носеха гумени ръкавици и гумени ботуши, а по гърбовете на якетата им бе изписано „Криминален разследващ екип“. Лицата на всички изразяваха тревога и изглеждаха изпити.
Един цивилен агент ме спря веднага след появата ми на площадката.
— Кой сте вие? — попита ме строго. На гърдите му висеше табелка, която ми подсказа, че се казва Сендхаузен. Размахах под носа му служебната си карта, но без никакъв коментар, успявайки да мина покрай него. — Хей! — провикна се той.
— Хей и на теб! — провикнах се в отговор, но без да се обръщам и да се спирам.
Когато стигнах до стая 223, заварих вратата широко отворена.
Отвън на вратата имаше залепени детски стикери — визитните картички на Мери Смит — две с небесни дъги и една с еднорог, залепена върху шпионката.
Първите два стикера бяха белязани с главна буква „А“, а този с еднорога — с буквата „Б“.
— Тук ли е детектив Галета? — попитах аз друга млада жена полицай, докато тя се вмъкваше покрай мен в хотелската стая. Големият брой хора, влизащи и излизащи от стаята, ми пречеше да се концентрирам.
Жената полицай ме удостои с единствен сърдит поглед.
— Мисля, че още е на долния етаж, но не съм сигурна.
— Веднага я намерете — продължих аз, губейки търпение. — Кажете й, че Алекс Крос я търси. Ще я чакам тук.
Преди да вляза в хотелската стая, се постарах да се подготвя психически. Това бе задължителна част всеки път, когато трябваше да присъствам на оглед на някое местопрестъпление. Беше все едно да си сложиш втора кожа. Но трябваше да има и известен баланс. Никога не забравях, че се касае за трагичната участ на човешки същества, а не само за трупове, не само за жертви. Защото ако стигнех дотам, това просто означаваше, че е време да си потърся друга работа. Може би наистина беше време за промяна.
Това, което заварих на местопрестъплението, бе толкова брутално, колкото и можеше да се очаква от психопат като Мери Смит.
Плюс двете отвратителни изненади, за които не бях подготвен.
63
Гледката в банята бе ужасяваща.
Мария Аликзандър — деветнадесетгодишната камериерка от персонала на хотела — лежеше превита на две върху ръба на ваната, с глава, разположена под невъзможен ъгъл спрямо гръдния й кош. Гърлото й бе разкъсано от смъртоносния куршум, отнел й всяка възможност да изкрещи от ужас. Дългите й къдрави черни коси бяха напоени с кръв. Като че ли бе засегната сънната артерия на девойката, което би могло да обясни защо имаше толкова много кръв. Ваната и всичко в банята бе напълно окървавено.
Тежка връзка ключове се въргаляше на пода край нозете на мъртвото момиче. Първото ми предположение бе, че Мери Смит е тикнала дулото на пистолета си пред лицето на младата камериерка, заставяйки я да заключи вратата на стаята, а после да отиде в банята, където я бе застреляла. Всичко това вероятно се беше разиграло за секунди.
По това време Сузи Картоулис и Брайън Конвър навярно все още са се намирали в леглото в спалнята, от която ме делеше само тесният коридор.
Някой — най-вероятно Конвър — е излязъл да види какво става.
Ако можеше да се съди по петната от кръв по килима, Мери Смит е пресрещнала Брайън Конвър по средата на отсечката от спалнята до банята.
Обаче тялото на мъжа бе заварено да лежи на леглото до това на Сузи Картоулис. Любовниците бяха проснати един до друг, по гръб, върху завивките.
И двамата бяха напълно голи — особеност, която за пръв път се срещаше в случаите на Мери Смит — макар че навярно, когато е нахлула тук, двамата вече са били разсъблечени.
Може би поради някакъв свян слабините на жертвите и бюстът на Сузи Картоулис бяха заметнати с калъфките на възглавниците.
Господи, този убиец наистина е абсолютно ненормален и непредсказуем. Противоречията можеха да объркат всекиго, включително и мен.
Следваше обаче нещо още по-странно.
