Не бе изключено Сузи Картоулис и Брайън Конвър въобще да не го бяха използвали, докато са правили секс, само че бутилките с безалкохолни напитки и опаковката от презервативите върху масичката до него опровергаваше това предположение.
Дали пък самата Мери Смит не е оправила леглото? След като е убила трима души? Ако е така, то явно добре се бе справила. Нана отдавна ми бе разкрила разликата между идеално и немарливо оправеното легло. Мери Смит очевидно също знаеше разликата.
Старателно опънатите завивки бяха напоени с кръв, особено с тази на госпожа Картоулис. И двете жертви бяха убити с изстрели в главите, но лицето на Сузи Картоулис е било обезобразено с нож — според обичая на Мери Смит. И точно както гласеше заканата й в имейла. Лицето на Брайън Конвър бе застинала маска на ужас, докато лицето на Сузи Картоулис бе до такава степен накълцано, че приличаше по-скоро на една голяма зееща рана.
Всичко това ми напомни за убийствата в дома на Антония Шифман — едновременно ред и безпорядък.
Един убиец, но два съвършено различни импулса.
За какво, по дяволите, си е мислила тя? И какво е искала да покаже с това?
Най-смущаващото откритие обаче се появи няколко минути по-късно. На стола край леглото лежеше разтворено жълто кожено портмоне, в което стояха шофьорската книжка на Сузи Картоулис и кредитните й карти.
Докато надничах в портмонето, видях, че беше добре подредено, равномерно запълнено с едно или друго, но имаше и няколко празни пластмасови калъфчета. При тази гледка тръпки полазиха по гърба ми.
— По дяволите! — промърморих гласно. — Фотографиите липсват.
Един от разследващия екип се извърна към мен.
— Какво има? Да не сте открили нещо?
— Знаете ли къде се намира съпругът на Сузи Картоулис? — попитах.
— Предполага се, че сега лети със самолета. Трябва да си пристигне от Флорида. Защо?
— Трябва да разбера дали жена му е носила в портмонето си семейни снимки.
Въпросът ми бе чиста формалност; вече бях почти сигурен в отговора. Това се очертаваше като втори случай, при който Мери Смит проявяваше интерес към семейните снимки. Тя не само че оставаше сираци след себе си, но унищожаваше и крадеше фотографиите им. Междувременно нейните методи се променяха, а имейлите ми изглеждаха все по-самоуверени.
По какъв ли хлъзгав наклон щеше да продължи? И докъде ли щеше да ме отведе в процеса на разследването?
Не мисля, че бих могъл да понеса, ако Мери Смит започнеше да преследва тези дечица, преди да сме успели да я заловим. Но това, от което се боях, можеше да се случи още утре.
64
— Можеш ли да ми отделиш една минута, доктор Крос? Трябва да поговорим.
Вдигнах глава и видях детектив Джийн Галета да стои изправена до вратата. Лицето й изглеждаше напрегнато. Стори ми се леко състарена в сравнение с последния път, когато се видяхме. И отслабнала, сякаш бе изгубила пет килограма, с които изобщо не бе нужно да се разделя.
Излязохме в коридора.
— Какво става? Само не ми казвай, че се е случило още нещо.
— Не желая, поне засега, да се разпростирам — заговори тя приглушено и уморено, — но преди малко доведоха една жена, която е видяла един син пикап да напуска с голяма скорост паркинга на хотела. Случило се е към два часа следобед. Жената не е успяла да забележи нищо повече. Чудя се дали да не я разпиташ и след това да сравним показанията. Докато не съм решила какво ще предприемем по- нататък.
Това бе добър ход от нейна страна. Напълно бях сигурен, че и тя разсъждаваше като мен. Случаят със снайпериста през 2002 г. бе много усложнен от това, че стотици хора се впуснаха да издирват не колата, която трябваше да бъде търсена, а бял микробус с черен надпис. Това заблуждение се превърна в кошмар както за екипа от следователи, така и за отдела за връзки с обществеността към полицията. Затова сега от ЛАПУ внимаваха да не повторят същата грешка.
— Можеш ли още сега да отидеш при нея? Ще ни бъде от полза. И ще ти бъда много благодарна — добави тя. — Не ми се иска да губиш излишно време в чакане.
Никак не ми се напускаше местопрестъплението. Имах още толкова много работа за вършене. Ако по лицето на Джийн не бе изписано силно притеснение, може би щях да й откажа.
— Дай ми само пет минути да свърша тук — отвърнах й аз. — После веднага ще сляза долу.
Междувременно бях помолил Джийн да ми направи една услуга и да се заеме с разпита на Джовани Картоулис относно фотографиите, изчезнали от портмонето на жена му. Едва ли щяхме да научим кой знае какво от него, но трябваше да разберем защо Мери Смит бе откраднала семейните снимки. Освен това Джовани Картоулис можеше да бъде елиминиран като заподозрян, както и всичките съпрузи на предишните жертви. Джийн и хората й се бяха заели с това и аз останах много доволен от докладите. Колегите от ЛАПУ явно си разбираха от работата.
— Какво? — Джийн стоеше застинала в коридора и се взираше в мен. — Какво си мислиш сега? Кажи ми. Ще го понеса, каквото и да е то. Или поне така си мисля.
— Поеми дълбоко въздух. Не се предавай. Досега се справяш със случая не по-зле от всеки друг, но в момента изглеждаш зле.
Тя смръщи вежди.
— Хм… много ти благодаря.
— Изглеждаш добре, само че не така, както обикновено. Пребледняла си, Джийн. Това се дължи на стреса. Никой не може да го разбере, докато лично не се сблъска с него.
Джийн най-после се усмихна.
— Приличам на миеща се мечка с огромни черни кръгове около очите.
— Съжалявам.
— Всичко е наред, но вече трябва да изчезвам.
Спомних си за по-раншната й покана за обед и за нетактичния ми отказ. Ако бяхме останали още малко заедно, може би щях на свой ред да я поканя на вечеря, но Джийн — както и подходящият момент — вече бяха отлетели.
А мен ме очакваше разпит.
Син пикап, нали така беше?
65
Причината да се усъмня в показанията на свидетелката Бетина Роджърс не бе в гледката, която тя представляваше — сложна плетеница от татуировки по краката и ръцете и половин дузина сребърни халки, които бе нанизала по най-различни места на лицето си. Всъщност Бетина Роджърс беше добър свидетел. По-скоро ме смущаваше това, с което се отличаваха нейните показания. Бяха доста объркани, повърхностни и не вдъхваха доверие. Но в това нямаше нищо учудващо. Едно изследване на ФБР бе установило, че достоверността във всички свидетелски показания не надхвърля петдесет процента, дори да бяха снети само минути след съответния инцидент. А в случая с този разпит бяха изтекли най-малко два часа.
Въпреки гореказаното Бетина Роджърс оставаше непоколебима в показанията си.
— Бях на паркинга и се канех да включа запалването и да потегля с колата си — повтори тя за трети път.
— И тъкмо тогава един пикап изскочи зад мен и пое по пътя, право към булевард „Санта Моника“. Обърнах се да видя какво го караше да бърза толкова. Сигурна съм, че беше тъмносин. А пък че беше пикап, съм още по-сигурна, защото майка ми има такъв. Возила съм се в него толкова много пъти, милиони пъти, тъй да се каже, че познавам много добре тези коли. Беше много забавно, щото мама винаги караше като
