Мери, Мери

Джийн се втурна по коридора към спалнята, за да си осигури светлината, на която се доверяваше. Никога не я бях виждал толкова освободена и оживена. Като че ли бе съвсем друга личност в сравнение с онази, която познавах от службата.

Всъщност тоалетът й отне малко повече от десет минути, но пък чакането си струваше. Наистина се появи удивително преобразена. Винаги ме поразяваше външността й, но по време на работа тя имаше изключително сериозен вид, продиктуван от характера на професията й. А ето че сега, в копринената си блузка, опънатите джинси и елегантните сандали, след набързо взетия душ, детектив Джийн Галета изглеждаше някак омекнала, искам да кажа много по-нежна и женствена. Сякаш бе разкрила другото си лице, досега напълно непознато за мен.

— Да, знам, знам, че изглеждам като плашило — промърмори тя, само че и двамата бяхме наясно, че в действителност бе точно обратното. Внезапно се плесна с дланта си по челото. — Ох, забравих да ти предложа нещо за пиене. Господи, какво ми става? — Имахме само пет минути — припомних й аз.

— Правилно. Добре че ми го напомни. Да вървим тогава. Нощта ни очаква.

Работата бе там, че аз все още усещах топлината на тялото й, допира на устните й, уханието на парфюма й. Освен това вече бях свободен, нали? Наистина ли бе така? Честно казано, все по-малко се притеснявах. Но тя вече ме бе избутала през вратата, навън в коридора — и тогава Джийн отново се извъртя към мен. Този път бях готов за нея и я стиснах в прегръдките си. Отново се целунахме, но този път по-продължително и още по-страстно от първия път. Ухаеше страхотно, харесвах да усещам тялото й, а кафявите й очи изглеждаха още по-красиви така близо до моите.

Джийн пое ръката ми и започна да ме тегли обратно към нейния апартамент.

Спрях я.

— Току-що се преоблече за излизане.

Тя поклати глава.

— Не, преоблякох се заради теб.

Но тогава успях да се окопитя, потиснах чувствата си и рекох:

— Да излезем да вечеряме, Джийн.

Усмихна ми се и кимна:

— Добре, Алекс, хайде да излезем и да вечеряме.

67

В четири сутринта двадесет и две годишната актриса Алиша Пит напусна Лае Вегас и пое към Ел Ей. Кастингът започваше в девет, а тя за нищо на света не желаеше да бъде блондинка номер триста и пет на опашката.

Пикапът на родителите й — наричан от надареното с богато въображение семейство Пит „Големия Син“ — беше като ламя, ненаситна на бензин. Но когато трябваше да се бърза за някъде, си струваше да пътуваш с него въпреки големия разход. Щом Алиша си намереше някоя по-сериозна работа, можеше да си позволи да живее в Ел Ей. Но дотогава трябваше да продължи с тези безкрайни пътувания по разни прослушвания и да очаква да й съобщят, че са я одобрили.

Докато напредваше на запад по междущатската магистрала 1–10, Алиша повтори гласно текста си, стараейки се да не поглежда прекалено често към изпомачканите страници на седалката до нея. Този ритуал, познат й до втръсване, продължи почти през целия дълъг път до Ел Ей.

— Не ми говори на мен за гордост. Вече чух от теб всичко, което исках да знам. Сега можеш само да…

Чакай, не беше така. Хвърли един поглед към сценария, а после отново се загледа в движението по шосето.

— Не ми говори на мен за гордост. Всичко това съм го чувала неведнъж от теб. Каквото и да ми кажеш сега, няма да ти повярвам. Сега можеш само да… О, по дяволите! Какво ти става, Алиша? Как може да си такава глупачка!

Незнайно как се бе отклонила от магистралата, а след това бе поела по някакво странично шосе. Спря на светофара на някакво непознато кръстовище.

Вече бе стигнала в Ел Ей, но това тук определено не беше булевард „Уилшир“.

Беше място, където никога досега кракът й не бе стъпвал. Пейзажът бе доминиран от пустеещи жилищни сгради, а до тротоара стърчаха останките от някаква опожарена кола. По-точно таксиметров автомобил.

Добре де, добре, каза си тя. Само не изпадай в паника, Алиша. Просто завий обратно и се върни на магистралата. Нямаш грешка. Чудесно се справяш.

Докато чакаше светофарът да превключи на зелено, подаде глава през прозореца, оглеждайки се за някакво отклонение към магистралата.

Един от младежите, мотаещи се на съседната пряка, наведе глава напред, за да може по-добре да вижда през предното стъкло на пикапа. Беше облякъл торбести панталони, от онези, които носеха пристанищните докери, и някакво доста изпоцапано поло, което някога може да е било с небесносин цвят. Надали имаше повече от шестнайсет или най-много седемнайсет години.

След него лениво пристъпваха още двама младежи. И когато Алиша вече се питаше дали пък да не премине на червено, тримата младежи се изпречиха пред капака на колата и блокираха пътя й за бягство. Добре се нареди, няма що! А сега какво?

68

Затвори очи за около секунда. Какво можеше да стори в тази ситуация? И защо още не си беше купила мобилен телефон? Хм, може би защото беше почти без пари.

Когато отново отвори очи, онзи с небесносиньото поло, със заплашително изражение на лицето, подсилено от червения дракон, татуиран на врата му, стоеше до прозореца от нейната страна.

Тя не се сдържа и изпищя полугласно, по-скоро изскимтя, но и това бе достатъчно за онзи да разбере колко изплашена беше.

Тогава паниката се надигна още по-силно в нея. В първата секунда не успя да проумее, че онзи отвън говореше нещо. Размахваше ръце, като че ли се опитваше да я успокои.

Алиша спусна стъклото.

— К… какво? — едва чуто промълви, неспособна да потисне треперенето на гласа си.

— Ами рекох да не си се изгубила! — каза оня. — Такива работи, госпожице, да не си се загубила, а? Щото на такваз ми мязаш. На изгубена.

Алиша успя да преглътне следващото си хлипане.

— Да. Съжалявам. — Това бе най-лошият й навик: вечно се извиняваше. За всичко. — Просто търсех…

— Щото си знам аз, че не си от тукашните — продължи оня. Лицето му за миг се отпусна, за да се втвърди след секунда. — Таз кола твойта ли е?

Страхът и объркването я докараха до вцепенение, което тя толкова ненавиждаше. Единственият отговор, който й хрумна, бе:

— На родителите ми е.

Момчето със синьото поло се почеса по бакенбардите, сякаш обмисляше нейния отговор.

— Бая народ издирва една кола досущ кат твоята — рече. — Не четеш ли вестниците? Не гледаш ли телевизора?

— Просто се опитвам да стигна до Уестуд. За едно прослушване. За един телевизионен сериал. Отбих от шосето, преди да се усетя, че…

Младежът прихна от смях, извърна се назад към спътниците си, а после отново се наведе към нея. Движенията му бяха небрежни и лениви.

— Опитвала се да се дотътри до Уестуд за някакъв сериал. Филмче по телевизията. Мамка му, точно това очаквах. Щото си знам, че хич не ти пука за никого тук и не се навърташ за някой от тукашните.

— Не е тъй бе, човече — обади се едното от другите две момчета. — Нали трепе само онези от богатите