луда. — Млъкна за кратко. — А после пикапът взе рязък завой на ляво на излизане от паркинга. Е, това е всичко, което знам. По дяволите, мога ли най-сетне да си тръгвам?
Джийн Галета бе готова да я освободи, може би защото съвсем й бе дотегнало от нея, но аз настоях да й задам още няколко въпроса, чиито отговори ме интересуваха.
— Имаше ли някакви знаци по колата? — попитах аз.
— Например стикери, нещо нарисувано, нещо — каквото и да е, стига да е отличаващо се?
Тя сви рамене.
— Видях колата отстрани, пък и както вече ви казах, тя профуча много бързо покрай моята кола. Но съм сигурна, че беше пикап. Само че не видях табелата с номера или нещо друго по-отличително.
— А какво можете да ми кажете за шофьора? Видяхте ли го въобще? Имаше ли и още някой в колата? Искам да кажа, само един човек ли имаше вътре?
Бетина разсеяно започна да опипва сребърната халка на веждата си, докато размишляваше върху последния ми въпрос. Гримът й бе тежък, плътен и тъмен, с изключение на солидния слой пудра по страните. Не знаех какво представляваше Бетина Роджърс, но тя ми напомняше за модата в предградията, според която младите, без никой да ги кара, упорито се правеха на вампири. Преди няколко години имах един криминален случаи, които ме застави да се занимая и с тази страна на съвременната „култура“. Та тогава узнах колко много хора отчаяно се опитваха да си придадат колкото се може по-зловещ вид, нещо като варварите от древните германски племена.
Накрая, след като приключи с мисленето, Бетина поклати глава.
— Искате от мен да кажа, че вътре е имало жена, нали? Заради случая, който разследвате?
Нищо не й отвърнах. Оставих я да си мисли още малко, но накрая тя сви отново рамене.
— Онзи син пикап ми се стори като прилеп, излетял от ада. Стрелна се покрай мен ужасно бързо, а после отби наляво. Това поне го знам със сигурност. И това е окончателният ми отговор.
Фактът, че тя не бе склонна да сподели с мен повече подробности, съвсем подкопа доверието ми в нея. Невероятно е колко много хора са склонни към обратното, дори понякога започват да си измислят, само и само да угодят на този, който води разпита. След няколко минути благодарих на Бетина за времето, което ми бе отделила, и я пуснах да си върви.
После потърсих детектив Джийн Галета, за да споделя с нея изводите и предположенията си. Срещнахме се в стаята за гости на втория етаж. Джийн ми съобщи, че още един от посетителите на хотела е потвърдил разказаното от Бетина.
— Някъде към два часа той видял един голям тъмносин пикап да потегля с голяма скорост от паркинга. Гледал от прозореца на стаята си на третия етаж. Не видял повече подробности, но спомена, че не било изключено шофьорът да е бил жена.
— Това още не означава, че наистина става дума за Мери Смит — възразих й аз. — Но все пак дори и това е огромен напредък за разследването. Поне двама души са видели една и съща кола да потегля стремглаво от хотелския паркинг.
Джийн мълчаливо кимна, обмисляйки казаното от мен.
— Е, тогава пред нас остава въпросът за шестдесет и четири хиляди долара: доколко да следваме тази посока?
Разбира се, имаше много рискове и аз откровено ги обясних на Джийн, отчасти заради нея, отчасти заради мен.
— Времето не е на наша страна. Мери Смит не показва признаци за намаляване на активността си. Точно обратното — тя като че ли все повече се усъвършенства. Но ние разполагаме с едно важно предимство — да използваме медиите, за да ускорим издирването, ако искаш точно това. От друга страна, хората вече са толкова изплашени, че ще бъдат готови да се нахвърлят срещу всеки син пикап, който им попадне пред очите. А може би и срещу всякакви други автомобили, стига да са боядисани в синьо. Ако тези убийства взривяват твоето спокойствие, то обществото има още повече основания да не вярва на властите. Но ако това ти помогне да се добереш до Мери Смит, тогава всичко ще бъде наред и дори ще те обявят за герой.
— Прилича на руска рулетка — сухо отбеляза тя.
— Е, това е името на играта — кимнах аз.
— Но аз не искам да бъда герой.
— Тази възможност също е включена в играта.
Тя най-после ми се усмихна.
— Американския Шерлок Холмс. Не съм ли го чела вече някъде? За теб?
— Не вярвай на всичко, което четеш.
Като че ли чувах часовника да тиктака в главата й. Или това бяха ударите на сърцето й?
— Добре — рече тя и погледна часовника си. — Да вървим. Ще трябва да го съгласувам с шефовете си, но ако тръгнем още сега, ще успеем да стигнем до залата за пресконференции преди новините. — Джийн се спря пред вратата. — Господи, дано това, което правя, не се окаже грешка.
— Просто върви.
— Ела с мен, Алекс. Става ли?
— Добре — кимнах. — Въпреки забележката за Шерлок Холмс.
66
Несъмнено събитието бе мащабно. Дори и Джеймс Тръскот бе налице. Пресконференцията, посветена на синия пикап, бе посетена от представители на десетки медии. Всички желаеха първи да отразят новината, изтълкувана от тях като драматичен поврат в разследването на убийствата в Ел Ей. Надяваха се, че скоро синият пикап ще бъде открит, а след това ще бъде заловена и Мери Смит. Независимо дали ще се окаже мъж или жена.
Аз обаче не се присъединих към малобройната група начело с детектив Джийн Галета, застанала с лице към камерите и фотоапаратите. Тръгнах към нея веднага след края на пресконференцията. Тя бе наобиколена от напористите репортерки, но като ме видя, разкъса обръча им и се отправи към мен.
— Благодаря ти за помощта. Твоят съвет се оказа мъдър — призна тя. — Е, какво ще кажеш? Приличах ли на нещастна миеща се мечка?
— Не, не приличаше. Е, добре, приличаше, щом толкова настояваш. — Усмихнах й се. — Хм, доколкото си спомням, преди време ми спомена, че дори аз понякога трябва да се храня, така ли беше? Е, още ли проявяваш интерес?
Тревогата се върна внезапно върху лицето й.
— Ох, Алекс, нека да не е тази вечер. — Сетне ми смигна и се усмихна. — Хвана се, а? Да, предполагам, че можем да хапнем. За каква храна имаш настроение? Всъщност вече огладнях. Какво ще кажеш за италианска кухня?
— Звучи ми добре.
Апартаментът на Джийн се намираше по пътя към ресторанта и тя настоя да се отбием там за малко.
— Трябва да си оправя лицето, да се погледна в огледалото, и то на светлината, на която имам доверие и с която съм свикнала — обясни ми тя. — Ще ни отнеме само пет минути, е, може би най-много десет. Ела. Няма да се нахвърля върху теб. Обещавам. — Засмях се и я последвах в червената тухлена сграда някъде в Санта Моника. — А може би пък
И точно това се случи веднага след като вратата се затвори след нас. Завъртя ме рязко, сграбчи ме, целуна ме страстно, после отново ме пусна.
— Хм. Толкова е хубаво. Но те изпоцапах с червилото си,
