не вярваше — в крайна сметка си беше негова лична работа. Разбира се, ще се намерят хора, които ще го презират за това, че той, Дейвид Нортън, специалист от екстра категория, предпочита да седи на ръба на уютното бетонно корито, да клати краката си във водата и да зяпа Луната от дъното на уютната земна атмосфера. Какво пък… Да се отнася с уважение или, напротив, да не подава ръка при среща — това също си е лична работа на някого си… на някого от тези, които продължават да се чувствуват стопани на Космоса и още не са успели да загубят безвъзвратно…
Изведнъж Нортън трепна — усети зад гърба си нечие присъствие. Тук нямаше плажна ивица, съвсем близо до басейна растяха храсти каликант. Зад храстите имаше млади брястове и Нортън, без да се обръща, бе сигурен, че този, чието присъствие усети, е под брястовете. Да, миризмата като че ли наистина идваше оттам. По-точно, това не беше миризма, но той не можеше да даде друго определение на предмета на своите усещания. Нортън не се интересуваше дали тази му способност да усеща на разстояние достатъчно големи одушевени обекти има някакво отношение към обикновения механизъм на възприемане на миризмите. Не беше ли все едно — как и посредством какво усещаше? Просто той отдавна се беше убедил, че, без да иска, чувствува своеобразната миризма на всяко живо същество (живомиризмата, както той я наричаше), както стрелката на магнитния компас чувствува находището от желязна руда. А след като се увери, бе принуден да се примири, макар че живомиризмите не му доставяха удоволствие. Поносимо „миришеха“ малко хора. Приятно „миришеха“ само Силвия, децата и, колкото да бе странно, кучетата. Силвия „миришеше“ уютно и някак невъобразимо удобно… Не, живомиризмата там, зад храстите, не беше нейната…
Нортън почти легна по гърди на бордюра — над главата му профуча тялото на огромна котка и падна с шум в басейна.
Той седна и потърси с очи животното. Кугуарът проплува една бясна полудъга и излезе от басейна. Чуваше се как водата се стича от него. Нортън изтри с длан изпръсканото си лице и каза:
— Добро момче си ти, Джег, но си глупав. — Животното се изтърси. Мократа му козина блестеше на лунната светлина. — Ела тук.
Кугуарът не го удостои с поглед.
— На кого казвам? Мърдай насам!
Животното се приближи бавно. Нортън докосна кръглите му меки уши, почеса мократа козина по муцуната му, като че ли беше домашна котка. Кугуарът прие милувката с достойнство. Муцуната му беше красива, с беличко на върха. Очите му горяха като жълти въглени.
— Добре, не се обиждай. Сам си си виновен.
Помисли си: „Не може да се примири, че аз съм по-бърз от него. И все се опитва… Опитвай се, остроушко, опитвай се. Ние сега с теб никога няма да се изненадаме един друг и ти нищо не можеш да измениш. А и аз също…“
— Такива ми ти работи, остроушко… Но ти забранявам да вдигаш шум нощно време. Нощем трябва да се играе тихо. Разбра ли?
Животното отвори уста широко и издаде звук, подобен на продължителен стон и капризна прозявка едновременно. Зъбите му лъснаха.
— Не се преструвай, знам, че прекрасно разбираш всичко. Ти си почти толкова умен, колкото нашия общ приятел Голиат. Нали?
Кугуарът изпръхтя презрително, протегна се, после показа и скри ноктите си.
— Е-е… — каза осъдително Нортън. — Само недей да важничиш. Като си по-силен, не значи, че си по- умен. Дори по-скоро обратното. И в този смисъл ние с теб не сме съперници на Голиат. Той не се разхожда нощно време в гъсталаците както ти или аз, не вдига шум, не лае нагоре към Луната, макар това много да харесва на кучетата. Спи си и сънува приятни сънища. Той е умен и разбира, че в тази къща лунатици има колкото щеш, а Силвия ни е една и никому не е позволено да я тревожи нощем. Ясно ли е?
Като чу името на господарката си, Джег обърна муцуната си към къщата и седна на задните си лапи.
— Умен си ми — похвали го Нортън. — Ей сега ще си поиграем с теб двамата.
Свали нашийника му и скочи на крака. Животното се въртеше нетърпеливо на място.
— Не, ще отидем да играем на тепиха. Хайде, напред!
Джег скочи в храстите.
За „тепих“ им служеше равна като маса поляна, обградена от всички страни с брястове. Някога тук имаше прекрасен корт, но после по молба на Силвия Нортън направи площадка за тенис в градината при овощните дървета — на Силвия й харесваха цъфналите китайски ябълки. Направи всичко, както тя пожела, макар че китайските ябълки у него лично будеха повече недоумение, отколкото възторг. Дървета-хамелеони: сутрин са бели, вечер — огненочервени, и не можеш да разбереш какви са в действителност… Нортън зася стария корт с трева и сега той беше почти идеален тепих.
Ролята на рефер днес бе предоставена на Луната.
Джег подскачаше нетърпеливо, търкаляше се по тревата като пощуряло котенце. На лунната светлина белезникавият му корем изглеждаше синкав… Нортън му даде сигнал — удари се по бедрото. Джег замря. Погледна съперника с жълтите въглени на очите си, изви гърба си, наведе глава и тръгна странишком, застрашително. Скочи…
Нортън виждаше скока на кугуара като на филм със забавени движения: животното се изправяше плавно на задните си крака, те се изопваха, а след това с непостижима за такова масивно тяло лекота се откъсваха от земята — настъпваше моментът на грациозно-плавния, като в безтегловно състояние полет… И всеки път така.
Нищо не му струваше да избегне удара. Играта не беше на равни начала… Единственият изход бе с усилието на волята да задържи, да намали тази свръхнормална бързина на реакцията на нервите и мускулите си.
Хъ!… Нортън пое върху гърдите си деветдесеткилограмовата котка и падна. Борбата закипя. Съперниците бяха от една категория — с еднакви килограми и схватката имаше променлив успех. Стремителната каскада от скокове, падания, преобръщания и хитрини ги увличаше радостно, до самозабрава и задъхване — докато небесният рефер не се скри зад върховете на дърветата.
После почти безшумно се гониха из цялата градина. Криволичеха между дърветата, прескачаха шезлонгите, надувните скамейки и цветните лехи. Скъсаха хамака. В градината им беше тясно. Прескочиха живия плет и се понесоха към съседната на вилата дъбова горичка. Там беше просторно, можеха да тичат на воля, колкото си искат. Но скоро им попречиха: по бетонното платно на съседната автострада мина някакъв електромобил.
Светлината от фаровете лизна отдолу стъблата на дърветата и угасна — електромобилът изчезна зад завоя. Нортън си спомни, че утре в Копсфорт започваше Голямото родео. Постоя малко на място, ослушвайки се. Извика Джег и тръгнаха обратно. Край на веселието! В онази част на горичката, където минаваше каналът, гостите за състезанията бяха направили временен спортен лагер и беше по-добре да се махат оттук. Нямаше защо да го виждат полугол, при това придружен от кугуар… Неотдавна Джег бе направил една беля: накарал инспектора на местното водоснабдяване да се качи от страх на едно дърво. Инспекторът, солиден, самоуважаващ се човек, страшно се разгневил, особено след като му подметнали, че кугуарите отлично се катерят по дърветата, и за отмъщение държа вилата на „воден глад“. Сякаш знаеше, че съпругата на собственика й ще поиска от мъжа си твърдо обещание да избягва особено острите конфликти с местните власти. За щастие (свое, разбира се) блюстителят на водния режим измени отношението си към Джег и сега, когато посещаваше вилата, искаше непременно да му покажат „лъва“. Наричаше го „млад закачлив глупак“, опитваше се да го дръпне за нашийника, но при това говореше така високо и весело, потеше се, движеше се припряно и се смееше така гръмогласно, че дори мъдрият, уравновесен Голиат започваше да показва застрашително зъбите си.
Нортън потупа ласкаво кугуара по врата. Напред!… Човекът и животното се засилиха един до друг и прескочиха в синхрон живия плет.
Луната се бе скрила, но в градината бе по-светло, отколкото в горичката. Джег се търкаляше в тревата, удряше с опашка. Явно се надяваше, че човекът ще продължи играта. Тази ненаситна жажда за движение…
— Не — каза му Нортън. — Петлите, братле, вече пропяха. И престани да си въртиш метлата, край на
