удоволствията! Хайде към клетката!
Беше му жал да оскърбява дивата грация на животното с нашийника и решетката на клетката, но вече беше време. Когато заключваше клетката, Нортън почувствува недоволството на Джег. Помисли си: „Няма ли нещо твърде много общо между нас двамата?… Трябва да потърся в кухнята и да му донеса малко от любимия му бульон от кокоши дреболии.“ Върна се при басейна, гмурна се безшумно под водата и заплува по самото дъно.
Обикновено след такова щедро изразходване на мускулна енергия настъпваше нещо като вътрешно разтоварване, чието благотворно действие се чувствуваше и на следващия ден. Днес мускулите му доста се натовариха, но не последва никакво, ни най-малко отпускане и успокоение. Потискаше го горчива, зла и в същото време някаква мътна, вяла тежест. Може би така се усещаше безизходността?… Той напипа във водата потъналата хавлия, хвана я, облече я на голото си тяло и тръгна към къщи. Като приближи, загърна полите й и започна машинално да завързва колана. Накрая се усети, че върши тези нелепи действия, и се спря.
Луната се бе скрила и звездите изпъкваха по-ярко на потъмнялото небе. Той не ги гледаше. Очите му следяха безучастно меките вълни на синята светлина върху пода на летния хол, открит към градината. Не мислеше за нищо. Мозъкът му беше празен, като пещера на морския бряг по време на отлив. Това не го учуди. В последно време често беше така разсеян. Вероятно бе започнал вече да свиква с безполезността на своето съществуване. По волята на угнетяващи самия него обстоятелства той бе лишен от някаква елементарно проста, но жизнено необходима връзка със света на хората и сега не знаеше с какво да я компенсира. Да, с какво да я компенсира? Може би с басейна? Или с нощните разходки с Джег?
Нортън влезе в къщата предпазливо, безшумно, както животно в дупката си. Пресече без звук летния хол и слезе на долния, „подземен“ етаж по покритата с мъхната пътека вътрешна стълба. Тук се намираха всички домакинско-битови и спортни помещения на вилата. Вратата се отвори автоматично, светна електричеството, от което той не се нуждаеше особено. Космосът го бе наградил със способността да вижда на тъмно. Това не означаваше, че изобщо не усещаше тъмнината. Усещаше я като тъмносива, но същевременно стъклено-прозрачна маса. Колкото по-плътна беше тъмнината, толкова по̀ се стесняваше полето на зрението му — той виждаше като в някакъв „тесен лъч“. Тоест различаваше всичко достатъчно ясно само по посоката, където падаше погледът му. Е, виждаше лошо по протежението на магнитните линии на планетата — от юг на север и от север на юг, но беше готов да се примири с това.
Без да се безпокои повече за тишината (знаеше, че оттук горе не достига никакъв звук), премина бързо облицования с изкуствен лазурит коридор и се озова в „двора на банята“. Впрочем Силвия наричаше това просторно кръгло помещение с фонтан „римска зала“. Не беше зала, а самата стерилност — блясък и белота. Мраморни скамейки (в античен стил), ниши с бели вази, на стените горелефи (също в античен стил), блестящи чаши и високи тесни огледала. „Да — помисли си Нортън, събличайки мократа хавлия, — обитателят на тази дупка някога е имал вкус към обикновените радости на живота.“ Хавлията, запратена рязко настрана събори от масичката една чаша и тя се търколи със звън.
Вратата на съблекалнята пред сауната внезапно се отвори. Той погледна бързо към нея и въздъхна с облекчение — нямаше никого. Просто бе дошъл твърде близо до вратата… Кой знае защо, се страхуваше да срещне Силвия тук, по това време. Сега, когато всичко се бе изяснило и нелепият страх преминал, той чувствуваше гняв. Също така нелеп, безпричинен. Да, да, безпричинен, дявол да го вземе! Нямаше никакви, никакви причини. Освен една — че той се върна на Земята урод и откак се бе набутал в тази комфортна домашна дупка, ежечасно, ежеминутно чувствуваше уродството си и знаеше, че нищо не може да направи!… Добре, стига. В края на краищата това приличаше на истерия. Време беше да се стегне. Точно сега… Той вдигна хавлията от пода, хвърли я на скамейката и тръгна към душа.
Млечнобялото кълбо на душа-бокс, обсипано отвътре с брадавиците на пулверизаторите, бе осветено така равномерно, че беше трудно да се забележи сферичната форма на стените му — сякаш пулверизаторите плаваха свободно във фосфоресциращата мъгла. Леко повдигнатата над пода площадка с изкуствена трева напомняше изрязан кръгъл пласт тревна покривка. Нортън скочи на нея направо от прага, охна от ударите на острите като стрели ледени струи — мернаха се отхвръкналите запушалки на пулверизаторите. Напорът на водата беше ужасен и той едва запази равновесие. Вчера бе прекалил с регулатора на водоналягането… Площадката се въртеше бавно, Нортън ръмжеше, пазейки лицето си с ръце от побеснялата вода, и все не можеше да разбере харесва ли му това ново развлечение или не. Струите сякаш мачкаха ребрата му и го режеха със студа си. Всичко това можеше да завърши със синини.
В гардеробното помещение той се огледа в огледалото. Гърдите и гърбът му горяха, но синини нямаше — значи всичко беше наред.
Лицето си обаче не хареса. Всъщност то и преди никога не му беше харесвало — скулесто, твърдо, но поне не изглеждаше толкова сурово. Стиснати в една линия устни, упорит поглед на сивите, поставени по- дълбоко, отколкото трябва, очи… Трябваше да бъде поне малко по-весел. Той се насили да се усмихне. Излезе така отвратително, че се извърна и не погледна повече в огледалото…
Несполучливият опит с усмивката го засегна болезнено. Там, в космическото пространство, той можеше да си позволи да не се усмихва, ако нямаше желание. Настроението му отново се развали. Чувствуваше, че пак потъва в състояние на жлъчно самосъзерцание, гарнирано силно с нещо подобно на ненавист. Някаква отчайващо безплодна, неразумна ненавист, сякаш ненавиждаше въздуха, който дишаше… Впрочем възможно бе това състояние да бе сродно с инстинктивното недоволство на звяра, чието гърло е стиснато с нашийник. Изглежда, не случайно днес там, при клетката, той забеляза приликата си с Джег. „И двамата обичаме супа от кокоши дреболии — мислеше той. — И двамата сме с нашийници. Денем и нощем ходим, вързани с ремъка на обстоятелствата. И двамата се преструваме. Джег се преструва на голям хищник, аз — на порядъчен човек от запаса… Но Джег е способен да излъже само чудака-инспектор, а аз старателно лъжа всички. И най-напред — себе си. Животът ми е затънал в лъжа. Всеки мой ден е пропит с лъжа!…“
В главата му нещо шумеше неприятно и той най-после обърна внимание на това. Обиколи стаята в предчувствие на нещо недобро, мъчейки се да разбере какво става с него. Да не би да се бе разболял? Глупости! Той никога от нищо не боледуваше.
Ъглите на тавана светеха меко. На пода имаше имитация на килим от тигрови кожи. В огледалната стена се отразяваше цялата стая — тя беше почти празна, а огледалното удвояване я правеше квадратна. Нямаше никакви мебели освен един кръгъл диван тип „слънчогледова пита“. Едната стена бе заета от гоблен с изображението на кавалкада (пищна свита на някакъв крал). Гобленът бе истински, средновековен — семейна реликва на Полингови. На отделни места реликвата беше много протрита, но все още впечатляваше познавачите на старинните занаяти. Реликвата на Нортънови — потъмнели от времето рицарски доспехи — стърчеше като мрачен идол на фона на изящния гоблен. Клюнестият шлем бе украсен с черни пера. Според семейното предание тези доспехи някога принадлежали на един от прадедите от рода Рейли — Нортън. Кухият „прадядо“, хванал с железни ръкавици дръжката на чудовищния меч с нащърбено острие, дълги години охраняваше добросъвестно вградения в стената гардероб. Дръжката стигаше до брадата на рицаря. Нортън се приближи до „прадядото“, поправи кривналия се меч — ставите на доспехите звъннаха унило. О, сър, бойното дрънчене на оръжието е забранено завинаги. Во веки веков! Амин!
Изведнъж Нортън забеляза, че там, където бе докоснал меча, острието заблестя по-силно. Погледна дланите си и се намръщи: през кожата му буквално струеше ясно забележима блестяща светлина… Веднага след това почувствува, че го побиха тръпки от студ. После му стана топло — от тила му към краката премина гореща вълна и той се изправи с недоумение. Постоя, заслушан вътре в себе си. Такова нещо още не беше му се случвало… След „температурната“ през него премина съвсем друга вълна: от изтръпналите му крака сякаш започна да се издига нагоре кипяща кръв, която обливаше болезнено вътрешностите му. Многогласен звън разкъсваше главата му и той се почувствува много зле. Изведнъж, кой знае защо, реши, че щом парещата болка достигне мозъка му, ще стане нещо ужасно. „Нима… това е краят?“ — помисли тъжно Нортън.
За миг болката докосна мозъка му и веднага угасна. Звънът изчезна. Всичко в него някак странно изтръпна — струваше му се, че сърцето му всеки миг ще спре. Страхуваше се да мръдне. Видя отражението си в огледалото и замря — целият блестеше. Сякаш беше къс метал…
Блестеше и „прадядото“, но блясъкът на потомъка беше по-ярък. По цялото му тяло, от главата до петите, преливаха слоеве струящ се блясък и светеха огледални петна. На тази странна светлина Нортън можа да види добре загара си, дори пъстрия орнамент на банските си гащета. Той приближи бавно, с мъка
