вдървените си ръце до лицето и видя, че блясъкът се стича от повърхността им бавно, сякаш бе лепкав живак, и се проточва като шлейф. Обзе го лудо желание незабавно да се отърси от блестящата гадост. Разбираше смътно, че ще успее да превъзмогне странната скованост на мускулите си само с помощта на някакви не по-малко странни и още непознати му усилия. По-скоро интуитивно, отколкото съзнателно, той вдигна плавно (по неволя) ръце над главата си, протегна се с голямо усилие и се почувствува сякаш изтласкан от някакъв мек катапулт към тавана.

Докосна тавана с длани, пружинира и се преобърна с главата надолу. Видя под себе си върха на шлема с черните пера и едва тогава, осъзнал какво става, се потресе. Той летеше, както преди му се бе случвало да лети в състояние на безтегловност… Потресението, изглежда, смачка, развали този противоречащ на земната природа импулс на подемна сила за свръхестествения полет — Нортън едва успя да се преобърне във въздуха като котка и рухна на четири крака. Единият му крак закачи доспехите, нещо изгромоля зад гърба му и след секунда новоизлюпеният летец получи удар от дръжката на меча по тила си. Той се поздрави с посвещаването си в рицар. Мина му мисълта: „Ама че бурен финиш!“ Надигна се на ръце и отскочи назад: до него бавно се люлееше някакво изкривено платно със слаб блясък като език на сребрист пламък — сигурно това бяха остатъците от блестящия слой, който при полета се бе свлякъл от тялото му. Нортън отстъпи на четири крака и се изправи. Без да си дава сметка какво прави, хвана меча, вдигна го над главата си с две ръце и удари по диагонал блестящото платно… Острието потъна странно в прозрачната му сърцевина. Озверен, той започна да го дърпа обратно, но мечът му се подчиняваше неохотно, сякаш бе затънал в смола. Последния път Нортън не можа да запази равновесие и се намери на пода заедно с меча. Ръцете му трепереха. Тресеше се от ярост и унижение. Блясъкът угасваше бавно…

В продължение на една минута Нортън следеше угасването с кръвясали очи, после захвърли меча встрани — оръжието падна глухо върху килима.

5. Пътеката на лудите

Беше четири и нещо сутринта, когато почувствува някакво неудобство. Повъртя се в креслото, като се мъчеше да се отърве от неприятното усещане. Не можа. Странно… Ако знаеше, че ще има поне някакъв смисъл, би се помолил веднага на всички звезди, взети заедно, и би им казал, че за днес му стига!

Нортън седеше пред работната си маса в кабинета на втория етаж и гледаше една голяма тетрадка с черна корица. Тази тетрадка той никога и никому не показваше, криеше я в секретния сейф и за нея знаеше освен него май само Голиат. Днес на страниците й се появиха поредните описания…

Преди година тетрадката се наричаше просто „дневник“, макар че не беше дневник в общоприетия смисъл на тази дума. По-скоро беше каталог на всевъзможните прояви на уродството, което той си бе довлякъл от глъбините на Космоса, и в крайна сметка напълно заслужаваше наименованието „Черна книга“… Тайно от жена си той записваше в нея всички свои „ненормалности“ и дори се опитваше да ги класифицира по някакъв начин. Надяваше се, че на Земята нещата ще потръгнат по-иначе и „ненормалностите“ ще бъдат по-малко. Хранеше надежда, че в земните условия всичко постепенно ще заглъхне. Напразно се бе надявал. Нещата тръгнаха лошо — съвсем не така, както беше очаквал.

Затвори тетрадката и стисна зъби до болка в скулите. Блясъкът в гардеробното помещение днес го довърши. Обзе го досада и обърканост, нямаше никакво желание да мисли. Пък и за какво всъщност трябваше да мисли? Блясък по дланите си бе виждал и по-рано. За пръв път — след десанта на Умбриел, когато едва не му измръзнаха ръцете поради неизправността на отоплителните елементи в ръкавиците на скафандъра. Спомняше си, че още тогава правилно свърза появата на блясъка с действието на студа и започна да се отнася с опасение към ниските температури. Впрочем там му се наложи към много други неща да се отнася така. В Космоса се бе случвало и по-страшно… Стоп! Каквото било — било. Край на всичко. И никога повече няма да се повтори. Но тук…

Може би трябва да плюе на всичко и да отиде при мъдреците с научните степени? Да им каже: помогнете на инвалида герой от Космоса да се отърве от… сам не знам от какво. Веднага ще го чуят, ще се зарадват, ще долетят от всички континенти. На някой остров ще издигнат в чест на уродството му цял научноизследователски комплекс НЕЗНАМОТКАКВО, ще го оградят с ограда от шприцове, с оръдия- микроскопи, с блокове-анализатори, ще му сложат шлем с жици и от нещастен инвалид ще се превърне в лабораторна колба „възхитителни феноменални свойства“. И няма да му остане нищо друго, освен да вярва във всемогъществото на някой плешив институтски корифей с величествени жестове и неясно произношение. А после, след десетина години, когато лаборантката му сподели наивно с него радостната вест, че корифеят в края на краищата е успял да използува екстракт от хормоналните му жлези за „регулиране половите признаци на плодовата мушичка дрозофила“, ще разбере всичко и ще се опита да избяга оттам. Разбира се, ще го хванат и ще започнат дружно, в един глас да го осъждат. М-да…

Той отвори масата, отмести фалшивата преградка и запрати тетрадката в сейфа. Докосна с големия пръст на лявата си ръка прозрачната пластинка на заключващия механизъм, пластинката светна и ключалката щракна. Ключалката беше много надеждна — можеше да я отключи само съчетанието на кожните линии на пръста на собственика й.

Усещането за странното неудобство се засили. Не, май тетрадката нямаше нищо общо с това… Нортън се облегна в креслото и започна с неудоволствие да търси друга причина.

Седеше в меко, удобно, обикновено кресло до обикновена маса. Беше с удобни шорти, пъстра тениска от много приятна, хлъзгава материя и сребристи, също много удобни кецове. Въздухът беше прохладен и свеж, нормално наситен с мирис на цветя. Кабинетът беше просторен — шестостен, във вид на беседка; залените със синя светлина стени и таван бяха украсени от шарките на черна решетка, живописно обвита със стайна зеленина. Над главата му светеше уютно синята леща на лампата. Отдясно нямаше решетка — там започваше скритият в тъмнината океански плаж, а в далечината се виждаха осветени от прожектори няколко високи палми. Лъчите на прожекторите осветяваха и пъплещите в дюните животни: от крайбрежните води пълзеше цяла армия морски костенурки, оставяйки след себе си сребристи бразди, които приличаха на следите от всъдеходите — костенурковият десант завладяваше плацдарм за снасяне на яйцата си. Нортън стана. Усещането за неудобство преминаваше в тревога… Той рязко превъртя регулатора на звука — в стаята нахлу грохотът на океанските вълни. Те се разбиваха в невидимите в тъмнината гребени на преградния риф и с шуртене се свличаха в пясъка. Нортън изключи звука. Повъртя главата си на една, на друга страна, сякаш душеше нещо. Отвори вратата на кабинета. На прага стоеше Голиат — наполовина чистокръвно куче с външност на пойнтер, с увиснали уши и шарени (на черно-бели петна) хълбоци. Кучето гледаше господаря си с предан поглед. Нортън мина покрай него и скачайки по стъпалата на вътрешната стълба, излетя на третия етаж (ако можеше да се нарече така горната тераса под открито небе).

На терасата цареше предутринна мъгла. Сладко миришеха цветовете на непознати на Нортън редки растения, водата на декоративния басейн отразяваше като огледало просветлялото небе. Всичко останало бе потънало в синкав полумрак и човек с нормални очи би различил само неясни петна, силуети, контури. Нортън можеше да чете тук вестник. Оглеждайки се тревожно, той ходеше между стойките на сенника. Прескочи тесния басейн и като разблъска по пътя си плетените столове-люлки, замря до източния ръб на терасата.

Някъде в далечината, през плътните редици пирамидални тополи, които растяха край съседната вила, едва-едва се виждаше пламтящата лента на разсъмването. Нортън гледаше на изток. Някакви звуци му пречеха да се съсредоточи. Източник на звуците беше Голиат — кучето лочеше от басейна. В огледалото на водата трептеше отражението на мраморната чаша. Нортън погледна още веднъж внимателно оградата от тополи и тръгна към центъра на терасата, където над шахтата на асансьора се издигаше стъклен калъф. Като минаваше покрай чашата, хвърли поглед към стърчащия от нея пищен храст приказно красива синя роза. Тя беше цветарската гордост на жена му.

Видеотекторът висеше на стената на асансьорната кабина. Нортън вдигна прозрачната полусфера. След секундно колебание набра индекса на съседната вила. Екранът светна.

— Един момент!… — чу се глас, по който трудно можеше да разбере кой говори — жена или мъж.

Екранът продължаваше да бъде празен.

— Да, слушам ви!

Нортън позна чий е гласът и се намръщи.

— Може ли Бен или Елен. Ако, разбира се, не спят.

Вы читаете По черната следа
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату