— Бен за съжаление замина. Елен за съжаление…
— Ало! — изкрещя женски глас. На екрана се показа красивото, но разплакано лице на приятелката на Силвия Елен. — Ти ли си, Дейвид? Защо не те виждам?
— Тук е доста тъмно.
— Тъкмо исках да се свържа с теб! Бягам като луда и не зная какво да правя. Ник! — Останалите думи потънаха в риданията й.
— Какво е станало с Ник? — попита рязко Нортън.
— Събудих се — започна, давейки се със сълзите Елен, — отидох в летния хол, където Ник обича да спи, и видях, че… че него го няма там!… Претърсих цялата къща, цялата градина, виках го, крещях. Няма никаква следа от момчето! Току-що Хед ме „зарадва“: Ник е изчезнал заедно с електромобила.
— С чий електромобил?
— Хед пристигна вчера и оставил колата си в градинската алея… нали познаваш брата на мъжа ми! Домързяло го да я закара в гаража! И Ник… Изглежда, шумът от колоосите ме е събудил. Моят електромобил не е зареден, Бен го няма и ние тук сме без колела. Канех се да те извикам и дежурния по охрана също, но ти ме изпревари. Кой знае къде ли е сега момчето ми?…
— Къде може да отиде? Престани най-после да ревеш!
— Знам ли? Просто го е взел и изчезнал!…
— Осемгодишните момчета не взимат току-тъй електромобили — момчетата на годините на Ник винаги си имат планове. Канеше ли се изобщо да заминава някъде? С какво си пълнеше напоследък главата?
— С акваланга.
— Какво?
— Хед му беше обещал акваланг и му го донесе. Особен модел… специално за деца. И една снимачна камера… такава една тумбеста, за под водата. — Хлипайки, Елен произнасяше думите машинално, сякаш в транс. — Вчера половин ден прекараха в басейна — снимаха се един друг. Чух Хед да казва на момчето, че скоро ще го вземе със себе си на някакви Северни езера. Разправяше му, че във всяко от тях можело да се види чудовище от рода на морския змей. Ник, естествено…
Внезапно тя изчезна от екрана. Нортън знаеше защо. Когато се появи отново, лицето й беше страшно.
— Не… не го намерих!!! — тя се задъхваше. — Акваланга!…
— Ясно. Камерата също ли?
Кимна. Не можеше да говори — сълзите я задушаваха.
— Слушай, Елен!…
— Но… но нали той не е заминал на север, Дейвид?
— Имаме си достатъчно водоеми наоколо. Чуй: нека Хед да изтича до вилата на Хенри и да вземе неговата кола — той има сигурна, бърза кола — и без да губи време, да започва да претърсва в западна посока чак до Бизоновите езера. А ти се свържи с главния дежурен на нощните постове и му обясни накратко положението. Нека да вдигнат във въздуха разузнавателна „палачинка“ или каквото имат подръка и да минат над южната автострада до Соленото езеро. Аз се заемам със северозапада. Нали Хед не е сменял колата си?
— Същата е… сребристорозова, ще я познаеш. Дейвид!
— Да?
— Ще догониш Ник, нали?
— Успокой се. Имаме още време. Преди да съмне, момчето няма да се пъхне във водата.
— Той толкова те обича!…
— Край! — прекъсна я Нортън. — Действувай както ти казах.
Той прескочи обвития с бръшлян парапет на терасата, зае във въздуха нужната поза и се приземи меко в цветната леха.
В гаража изключи бързо дистанционните кабели, които свързваха електромобила с таблата за автоконтрол и зареждане. Скочи зад кормилото, без да отваря вратичката. С удар на дланта си изключи блока за „безопасно каране“ и изпъшка от яд: яркооранжевите очи на сигналната уредба светнаха и замигаха предателски — четири отпред и четири отзад. Такава илюминация бе способна да събуди и най- сънливия блюстител на реда по пътищата. Нортън скочи от седалката, хвана някакъв попаднал му подръка железен лост и с трясък го стовари върху първото око. По същия начин счупи безжалостно и останалите. Голиат се въртеше в краката му. Нортън запрати настрани лоста, скочи отново зад кормилото и без да запалва фаровете, потегли рязко от място. Той бе излъгал майката на Ник — нямаше никакво време в запас. Ако момчето бе запрашило за Старата кариера, нямаше нито една излишна секунда.
Белият електромобил изсъска с колелата си и се понесе като призрак по тъмната алея. Обаче при изхода услужливият автомат — дявол да го вземе! — заля с ярка светлина цялото пространство пред вратата.
Режейки ъглите на пустинните кръстовища, Нортън препускаше с непозволена скорост по най-краткия път. Градчето спеше. Небето бе просветнало, но земята дремеше още в синкава мъгла. Беше около четири и половина. За пръв път след много дни Нортън погледна часовника си: циферблатът показваше четири и двайсет и две… Леко учуден, че продължава да чувствува живомириса на куче, той погледна назад. Голиат лежеше на задната седалка.
Малкия участък на околовръстното шосе го взе, като натискаше педала за скоростта до последен предел. Мярна се знакът за завиване към северозападната магистрала. Скърцайки отчаяно с осите си, колата излезе от завоя с такъв силен наклон, че известно време се движеше само на двете си леви колела. Нортън я изведе на бялата осова линия, или, както казваха тук, на „фитила“. Сега му оставаше да превключи захранването на мотора от акумулаторите към високочестотния ток от кабела, прокаран по протежението на магистралата под „фитила“. Така и направи — скоростта нарасна чувствително.
Електромобилът, разсичайки с тътен въздуха, се носеше по права линия. Автострадата беше абсолютно безлюдна. Нортън включи блока на шофьора-автомат и пусна кормилото. Край, нямаше какво повече да прави… Огледа се назад: лудият вятър бе прогонил Голиат на пода. Нортън му извика, издърпа го за нашийника на предната седалка до себе си. Кучето близна с благодарност ръката му.
— Къде си се понесъл със старите си кокали? — Той погали кучето. — Усетил си, изглежда, бедата… Вярно е, друже. Ник немирникът пак ни погоди страшен номер.
Голиат погледна господаря си, надигна се и протегна муцуна към предното стъкло.
— Всичко разбираш. Да, калпазанинът май е запрашил към Старата кариера…
„Лошо — помисли си Нортън. — Лошо, ако е запрашил натам.“
Отдясно се простираше равнина. Тук-там в нея бяха пръснати плоски като маси хълмчета. Отляво по пътя се мяркаха идеално равните редици на една плантация азимина. Покрай колата преплуваха тумбестите сгради на някакъв малък плодов завод, който приличаше по нещо на сервиз за кафе. После зеленият масив остана встрани от автострадата, мярна се и изчезна в полята лъскавата лента на някакъв канал. По-нататък започваха ниви, засети за кърма; землището на един животновъден комплекс можеше да се познае по стърчащия над гъстата зеленина купол на водонапорната кула. Изгревът бе успял да го боядиса в розов цвят. Разсъмваше се бързо. Отпред розовееше верига голи хълмове.
Нортън гледаше внимателно през предното стъкло. Не бе забелязал досега нито един електромобил по платното и това го безпокоеше. Момчето или беше успяло да прехвърли веригата хълмове, или препускаше в друга посока. Последното би било за предпочитане, обаче Нортън не се съмняваше, че немирникът бе избрал именно Старата кариера. Първо, защото беше сравнително близо (а Ник беше твърде нетърпелив), и второ — беше несравнимо по-страшно (а Ник бе ужасно самонадеян, като станеше дума за смелост). Светлата красота на Бизоновите езера или, да кажем, пустинното величие на Соленото езеро едва ли биха съблазнили смелия аквалангист. Къде другаде освен в глъбините на мрачния водоем в Старата кариера можеше да има такова подводно чудовище.
Автострадата започна да се изкачва твърде забележимо нагоре. Окъпаната в утринна руменина верига от хълмове се приближаваше. Нортън се мъчеше да си представи разстоянието до младия търсач на приключения. Трите минути, които бе загубил да разговаря с Елен, той навакса за сметка на високата скорост още преди да излезе на магистралата.
В препускането на автострадата не печелеше нищо. Знаеше, че електромобилът на Хед беше от същия тип, както и неговият собствен — последен модел „Торнадо“, — а Ник препускаше с колата, естествено,
