безсилен да предприеме каквото и да било: розовият електромобил с преднина стотина метра вече излизаше на Устната — плосък нос, издаден в пространството на каньона като обърната навън устна на някой великан, потопил каменната си брада в езерото. Подозрението за спирачките излезе истина. Колата се носеше по Устната, криволичейки по правия път: момчето знаеше, че трябва да спре (това място служеше за паркинг на колите и по-нататък се ходеше пеша), но караше напред — не можеше да реши какво да прави със засилената кола. Наистина — какво? Поне да беше се сетило да изключи мотора!… Нортън караше с пределна скорост, печелеше метри, буквално физически изпитваше страха и безпомощността на детето. Отдясно имаше равна площадка и пропаст към водата. Отляво — също площадка, но обкръжена от скали и като допълнение — ями, камари от големи камъни и дори захвърлена от някого къщичка-ремарке със счупен прозорец. А отпред, там, където свършваше Устната, огромно фосфоресциращо табло предупреждаваше: „Няма път. Много опасно!“ и червено-белите тръби на една бариера препречваха пътя към Старата кариера. Дявол да го вземе, по-рано тук нямаше никаква бариера! …
— Скачай във водата, момченце, във водата!!! — закрещя Нортън, като осъзна най-после, че това е единственият, макар и съвсем малък шанс. — Надясно кормилото!
Момчето се оглеждаше панически настрани и се носеше към бариерата, сякаш имаше намерение да я вземе на таран. Нортън натисна звуковия сигнал, но чу отвратително хриптене. Удари го с юмрук — напразно, сигналът не работеше. Но каква полза от него — бариерата беше вече на няколко метра! Остро чувство за вина го преряза като с бръснач; Нортън се сви, вцепенен зад кормилото, и беше готов да замижи — не можеше да гледа всичко това!…
Неочаквано розовият електромобил залитна наляво — Нортън разтвори широко очи: Ник беше увиснал опасно на кормилото. С някакъв немислим вираж електромобилът заобиколи раираните тръби (от силата на инерцията Ник се строполи на пода), наклони се почти на една страна, плъзна се по стената на пешеходния проход и като завърши зигзага с остър завой, с грохот излетя на пътя. Гмурна се по наклона и изчезна. „Ето това е логика!“… — успя да помисли; като се опомни, Нортън, намали скоростта и в последния момент повтори маневрата на автомата. Последва луд, рязък тласък и пращене на разкъсваната броня.
Като излезе на наклона, Нортън оцени мълниеносно обстановката. Заобикаляйки скалата, пътят вървеше по края на съвършено отвесната пропаст и в тази част беше широк — два тежки камиона можеха да се разминат свободно. Но таблото не лъжеше — преди половин година едно срутване буквално бе отрязало издатината на пътя. Беше останал наистина един тесен корниз, който все пак даваше възможност на туристите да минават над пропастта зад завоя. Да минават! Момченцето се носеше натам с колата… Ето го, пак изпълзяваше бавно до кормилото — изглежда, е било само леко зашеметено. Ех, луда глава! С бързината на автомат Нортън сортираше в главата си детайлите на ситуацията. Превъзхождаше два пъти по скорост Ник, но това бе малко. Бронята на колата трепереше — дребна работа. Нещо удряше по дъното на височината на шасито — опасно бе, обаче колата се подчиняваше на кормилото — и той й бе много благодарен. Вървеше по петите на момчето — щеше да успее да го догони, но да го изпревари…
Нортън се отмести силно назад от кормилото, изби с крак предното стъкло и се прицели в задните фарове на розовия електромобил. Пет метра, четири, три и половина… Сега! Покатери се на капака, наклони се по посока на въздушния поток и скочи напред. Когато падаше в каросерията зад гърба на Ник, видя насреща отрязания път. Ник също го видя, пусна кормилото и се замята; Нортън го хвана за ризата с едната си ръка, а с другата врътна кормилото надясно. Задната кола с дрънчене опря в предната, последва тласък — Нортън едва се удържа на краката си и в същия момент почувствува разтворилата се под колелата пропаст. Чу се сподавеният вик на детето…
Бавно (както му се стори на Нортън), увеличавайки постепенно наклона си, колата започна да пада в пропастта. Той определи хладнокръвно посоката и изхвърли със сила Ник от каросерията — колкото се можеше по-далеч от брега, а след миг скочи и сам. Със заучено движение на краката (както в условията на безтегловност) Нортън се преобърна надолу с главата, улови погледа на Ник и му извика:
— Свий се!…
Телцето на момчето, което летеше във въздуха като „рак“, се сви неуверено и Нортън видя отражението му в лъскавочерната вода.
Чу се грохотът от тежкия плясък на рухналите електромобили. Надигналата се (като при подводен взрив) вълна посрещна Нортън с шибащ удар, потопи го и го завъртя. Кръжейки в кипящия котел на побелялата като млечна пяна вода, той се мъчеше да си представи как е финиширал Ник. Изплува на повърхността и се огледа. Отново се гмурна. Спусна се още по-надолу през бързо изчезващия слой мехурчета и най-после забеляза синьото петно…
Изплува на повърхността и вдигна момчето над главата си. Разтърси го — ръцете и краката на Ник се поклатиха безпомощно. Нортън стисна със зъби края на синята ризка, прехвърли лекото телце на гърба си и се устреми по гребена на надигналата се вълна към вътрешния бряг на залива — струваше му се, че никога не бе бързал така.
Отпред се виждаше огромната кухина на полузаляната с вода кариера. Неравните стени на тази чудовищна яма се спускаха амфитеатрално с тераси-стъпала към залива. Нортън напипа с ръка заления с вода бряг, стъпи на него, преобърна Ник надолу с главата и го разтърси енергично за краката. Момченцето замърда. „Всичко е наред — мислеше Нортън, като го наместваше на един голям скален отломък. — Лек шок. Не е малка работа, падане от около двайсет метра…“ Ник се надигна, огледа се изумено и седна. Очите му бяха сини, с дълги като на момиче ресници. Много приличаше на майка си.
— Здравей, аквалангисте! — каза Нортън, като изтриваше лицето си с длан.
— Здравей, Дейв… — произнесе глухо Ник и се закашля мъчително.
— Удари ли се?
— Не.
— Полежи малко — посъветва го Нортън. — С главата надолу.
Обърна се и погледна пропастта. Представи си траекторията на падането на електромобилите. Колата на Ник бе паднала във водата сполучливо — встрани от опасното място, където се бе срутил пътният корниз. Неговата бе рухнала в самото подножие на срутването: над водата се белееше закачилото се за един скален зъб парче от задната част на каросерията. Там беше гробът на стария Голиат… Нортън почувствува в гърлото си тежка буца. Толкова да се обърка, че съвсем да забрави кучето! Какво му струваше да го изхвърли от колата във водата някъде по пътя?! М-да, една година безделие и ето ти резултатът: загубил бе способността си да съобразява бързо и правилно в критични ситуации…
Ник се закашля и поясни:
— Глътнал съм малко студена вода.
„Глътнал малко!“ — помисли Нортън и свали през глава мократа си тениска.
— Къде е Голиат? — попита неочаквано Ник. Нортън изтърва тениската си. — Чух го да лае на пътя. Или ми се е сторило…
— Не, не ти се е сторило. Голиат беше с мен в колата. Виждаш ли онова бяло парче от електромобила?
Момченцето заплака. Нортън изстискваше тениската от водата и го гледаше.
— Стига си плакал. Бъди мъж.
— М-мен ми… е… ж-ааа-л… — скимтеше прегракнало Ник и размазваше сълзите по лицето си.
— На мен също — Нортън облече тениската. — Стига… успокой се. Голиат загина нормално — спасявайки другаря си в беда. Такава постъпка е достойна за уважение, а не за сълзи. Разбра ли?
— Ра… разбрах…
— Прекрасно. Съблечи се, ще ти помогна да си изстискаш дрехите. Ти май си замръзнал.
— Н-не… — Ник започна да се съблича. Видът му беше мрачен, веждите намръщени.
Нортън го вдигна под мишница и го понесе по плиткото към брега. Събу кецовете си, изтърси водата от тях и се обу. Беше вече съвсем светло. Слънцето огряваше горните скали на кариерата.
— Какъв ще станеш, Ник, когато пораснеш?
Ник го погледна изпод вежди.
— Нали вече съм ти казвал, Дейв! Ще стана космодесантчик.
— Да, спомням си. Но малко ли други интересни професии има на Земята?
— Десантчиците на ВДОО ли? — Ник въздъхна и каза сериозно: — Не, нищо няма да излезе. Докато
