порасна, ще открият всички тайни скривалища.
— Не се отчайвай. На момчетата винаги им се струва, че нищо такова… героично няма да остане за тях.
— А после?
— Какво после?
— Винаги ли е… оставало?
— Оставало е. Винаги. И още как!… Ето, всичко е почти сухо, обличай се и да тръгваме.
— За къде? — попита Ник.
— Какво значи — за къде? За нагоре, разбира се. И слушай какво, момко… Съвсем не е задължително майка ти да знае, че сме летели с теб в пропастта.
Нортън вдигна нагоре глава: кабинките на въжената линия се движеха. Известно време той следеше с поглед безшумно плъзгащите се в лазурното небе разноцветни котлета.
— Бас държа — промърмори той, — че нашият стар приятел Берт ни идва на гости.
— Онзи, дето от устата му излиза огън ли? — полюбопитствува възбудено Ник.
— Хм… Колкото до огъня, не съм сигурен. Но че от него понякога излизат пиперливи изрази, ми е известно… Не се страхувай, той иначе е справедлив човек.
— Аз от никого не се страхувам — заяви намръщено Ник.
— Правилно — одобри Нортън. — Защо трябва да се страхуваш?
— Ей, скитници! — проехтя отгоре глас, усилен от радиомегафон.
Въжената линия спря. Една червена на бели петна кабинка като преобърната гъба мухоморка се спусна надолу, размотавайки въжетата, и увисна на около пет метра от земята. Някакъв човек с бяла панамена шапка и тъмни очила се опря с ръце в ръба на своята „мухоморка“ и извика прегракнало, този път без усилвателя:
— За какъв дявол сте се домъкнали тук!? Толкова рано!
— Свали очилата си, Берт — отвърна му Нортън. — Пречат ти да познаеш старите си приятели.
— Дейв, ти ли си? Седем хиляди дяволи!… — Берт свали слънчевите си очила. — Кълна се в арената на Голямото родео, че най-малко теб очаквах да видя в тая дупка. А кой е този микроб до теб?
— Едно смело момче. Искаше да провери какви домашни птици се въдят тук.
— Ах, да пукна дано! — изуми се Берт. — Домашни птици ли? Че какви птици може да има в тая помийна яма? Тук дори змиите отдавна са издъхнали от мъка. Виждам обаче, че вече сте успели да увеличите боклука в моето стопанство…
— Извинявай — каза му Нортън, — така се случи. — Той съжали, че не хвърли парчето от електромобила във водата. Сега тази история като нищо щеше да се разчуе.
— Хайде, туристи — изхриптя Берт, — качвайте се тук, ще ви спусна друга кабина. Не съм и помислил, че в деня на Голямото родео на някой ще му дойде наум да се пъха в каньона!
— И аз се учудвам, че не си днес в Копсфорт.
— Нямам късмет! На въжената линия сме трима механици, но тъкмо на мен се падна да дежуря. Откакто тук се затри онзи ненормален мотоциклетист, градските власти въведоха дежурство и в празничен ден. Тези умници си мислят, че мога да гоня с куция си крак мотокретените!
Берт явно нямаше настроение и Нортън реши да премълчи.
Изкачиха се с Ник предпазливо по доломитовите камъни на една полуразрушена тераса, минаха под „въжето“ и влязоха в спуснатата за тях кабинка. Кабината се издигна нагоре и тръгна с поскърцване по въжето. Ник въртеше възторжено главата си. Нортън разглеждаше отвисоко пътя, по който се бе спуснал тук да спаси момченцето и да убие Голиат.
— Дейв, ти ще участвуваш ли в родеото? — попита го Ник.
— Не.
— Защо? Та ти би победил всички, без много да му мислиш.
— Точно затуй не бива да участвувам. Ако знаем предварително, че мога да победя всички, без много да му мисля, то моята победа ще бъде нечестна, нали?
— Вярно… Но много ми се иска да станеш шампион на Голямото родео.
— Защо? За да можеш да се хвалиш пред момчетата, че си в много близки отношения с шампиона на Голямото родео ли? Ще минеш и без това.
— Ще мина — Ник въздъхна тежко. — А ти ще ми подариш ли още една пееща пръчка?
— Че къде е оная, която ти дадох… миналата седмица?
— Хед ми я взе.
— Защо си му я дал?
— Той ми обеща да ми подари акваланг.
— Ясно… И повече не я видя, нали?
— Да, той каза, че я взима за… не… неопределено време. Колко ли значи това?
— Това значи почти завинаги.
— Лошо… — каза Ник. — Не се обиждай, Дейв. Аз наистина съм виновен. Та нали ми казваше да не се хваля на възрастните с тази пръчка… А аз се похвалих. Сам не мога да разбера защо винаги така правя…
— Самохвалството е най-големият ти недостатък. На кого още освен на Хед си се хвалил? На баща си и на майка си?
— Да… но мама не пожела да я погледне и ми каза да не й додявам с моите глупости. Татко хвърли едно око и каза, че тия неща отдавна са му известни, че е виждал дори телевизори в нашийници на кучета. А когато Хед я видя, ми обеща, че ще ми подари акваланг, ако му разкажа как си могъл да я направиш. Но аз не знам какво направи ти с нея. Когато ти донесох пръчицата, ти просто я повъртя в ръцете си, потърка я с дланите си и тя започна да пее и предава… Нали не ми се сърдиш, Дейв? Много исках да имам акваланг. Сега нямам нито пръчка, нито акваланг…
— Ясно… Добре, не се тревожи. Ще имаш акваланг. Но с едно условие… Впрочем две: да плуваш само с възрастните и да не крадеш електромобили. Обещаваш ли?
— Честна космодесантска дума!
— И повече няма да се хвалиш, нали?
— Ще се постарая…
— Постарай се. Ето че пристигнахме, излизай.
Слънцето заливаше наблюдателната площадка. Беше топло. Нортън погледна, присвил очи, към шосето и видя изскочилата на наклона лимоненожълта кола на Хенри… Така значи, Хед си беше поразмърдал мозъка и се бе досетил, че Ник няма да отиде на Бизоновите езера. Момчето имаше досетлив чичо…
— Какво стоиш? — каза той на Ник. — Тичай да посрещнеш чичо си.
Ник тръгна, като се оглеждаше назад неуверено.
— Тичай, тичай! Нека чичо ти види, че ти няма нищо, и поне малко да намали скоростта.
Ник се затича.
Приближи се Берт, накуцвайки и дрънчейки с ключовете си. Ризата му бе небрежно разкопчана на загорелите костеливи гърди. Лицето му беше едро, набръчкано и необръснато. Четината му се сребрееше. Той кимна към шосето и попита:
— Май че се носи Хенри, а?
— Не. Колата е неговата, но не е той.
— Толкова нерви тази сутрин… Чие е хлапето?
— Синът на Бен. А в колата е чичото на хлапето — братът на Бен, на име Хед.
— Не е тукашен значи? Затова не познавам такъв… — Берт отново кимна към шосето: — Срещнаха се роднините и разговарят.
— Нека си поговорят. Има за какво… Момченцето затри чичовия си електромобил.
— Чевръсто хлапе!
— Добро е момчето, но е прекалено смело.
— Бой иска — заяви Берт. — Не момчето, а майка му. Пък и на бащата ще му дойде добре. Познавам го това семейство…
Нортън не му възрази. Берт го погледна и каза:
