— А ти днес здравата ме изплаши. Гледам през прозореца и се чудя кого носят мътните насам на тоя бял електромобил? Излязох навън — електромобилът беше вече изчезнал!… Чух обаче страшен трясък по пътеката на лудите. И макарата не се виждаше на мястото си, само прах се виеше. Всичко в мен се преобърна. Ех, помислих си, някой се бухна в голямата цепнатина… Закуцуках натам, спуснах се чак в цепнатината, но електромобила го нямаше никъде!… Направо откачих. Ти по въздуха ли прескочи пролуката?
— Защо по въздуха? Ами моста?
— Та там на четири колела не…
— На четири, разбира се, не може, но на две може.
— Да полудееш!… А после?
— После… Да, наложи ми се и по въздуха. Като нямаш друг избор, и във въздуха ще скочиш.
— Майстор си… Да разкажа на някого — няма да ми повярва.
— Ти по-добре не разказвай на никого.
— Дори и не съм си помислил. Собствената ми репутация ми е по-скъпа. — Берт закуцука към дома си. — Кафето е готово. Ела да закусим.
— Благодаря, ще дойда.
Нортън свали единия си кец и изтърси от него парченце доломит, което му пречеше при ходене. Забеляза, че Хед остави момченцето в колата и заситни към наблюдателната площадка. Фигурата му беше нелепа. В костюм на ковбой с емблемата на някакъв спортен клуб на ръкава той изглеждаше смешно — като лимон, нахлупил отгоре си ковбойска шапка. Той беше по-млад от брат си, но около два пъти по-широк по обем: над здраво стегнатия му колан стърчеше съвсем не спортен корем. Лицето му беше кръгло, малко подпухнало, очичките воднисто-светли, подвижни. На Нортън му направи впечатление, че както вървеше, Хед заобиколи сянката му, сякаш се страхуваше да не я настъпи.
— Дори не знам с какви думи да изразя благодарността си към вас!… — заговори смутено Хед. Беше плах, ръцете му постоянно се движеха — не знаеше къде да ги дене. — Още повече че до известна степен се чувствувам виновен за тези събития…
Нортън се обу и поразмърда крака си да види дали няма още нещо кораво в кеца. Намръщи се недоволно — от този човек се носеше неприятен живомирис. Защо Бен и неговото братле винаги така противно „миришеха“?…
— Ранен ли сте? — попита го със съчувствие Хед. — Мога ли да направя нещо за вас?
— Да. Да ме оставите на мира.
Нортън потърка изцапаното си коляно и се запъти към отворената врата на къщичката, откъдето се носеше мирис на кафе. Хед тръгна като хипнотизиран след него. А момчето, забравило за всичките си неприятности, стоеше зад кормилото на неподвижния електромобил и крещеше някаква маршова песен.
Хед ситнеше зад Нортън и бърбореше припряно:
— Бих искал… Нортън, чуйте!… Колата ви е паднала в каньона и се е разбила, аз… Да ви почакам ли?
— Не ви съветвам — каза тихо Нортън. — Няма да можете да ме дочакате…
7. Забраненото търсене
Франк опря мопеда до едно дърво, бутна на тила си широкополия стетсон и обгърна с поглед увитата в зеленина къща. Беше тихо и слънчево. В градината както всяка сутрин неуморно чуруликаха птици. Къщата беше тиха. Заобикаляйки я, Франк, тръгна по края на тревните площи, хванал с ръце колана си (като някой шериф от стар филм). Беше странно, че приветливият Голиат не го посрещна както друг път.
Никога не беше се чувствувал добре в тази вила, а днес — най-малко. Днес на всичкото отгоре се чувствуваше така, сякаш му предстоеше да мине някакъв коварен полигон, чиято необикновеност се подсилваше от това, че нямаше под мишницата си бластер и трябваше да следи за израза на лицето си. Нито Вебер, нито някой друг го бе учил да следи за израза на лицето си, а трябваше. Един полигон под наименованието „Оперативна мимика“ би бил много подходящ…
Малко преди да стигне до бетонирания вход в гаража, той видя две пресни вдлъбнатини в зеления килим на цветната леха и се спря. Огледа обраслата с бръшлян декоративно-пореста стена на къщата и придържайки шапката си с ръка, вдигна глава към козирката на горната тераса.
Спусна се в гаража по пандуса. Колата на Дейвид я нямаше. Златистият електромобил беше на мястото си. Под краката му хрускаше стъкло. Франк си представи къде бе стоял електромобилът и разбра произхода на двете продълговати купчини счупени стъкла по пода. Мозъкът му осмисляше видяното: смачканата цветна леха, счупените лампички на сигналната уредба за „безопасно каране“, захвърлените безразборно кабели… Франк дръпна една от страничните врати на гаража и почти тичешком се изкачи по вътрешната стълба на втория етаж на вилата. Мина през всички помещения, надникна през отворената врата на кабинета; изскочи на терасата, слезе на първия етаж и обходи летните холове. Навсякъде имаше пълен ред. Цветята във вазите бяха свежи, а огромният букет от бели и розови гладиоли — още с капки роса… Франк се поуспокои и тръгна към кухнята. Открехна вратата й и видя сестра си.
Силвия си мърмореше нещо под носа и свещенодействуваше пред кухненския агрегат. На масата в пъстър порцеланов поднос се издигаше хълмче от вафлени тръбички с крем. Агрегатът премигваше с кръгчетата и чертичките на светлинните си сигнали, шумеше и тракаше с нещо, приличащо на лъскавите челюсти на тестер.
— О, бейби! Какъв си хубав! Този костюм много ти отива. — Силвия се усмихна. — Истински ковбой!
Той я гледаше мълчаливо: рижа, ръцете й в лунички. Беше отслабнала забележимо и поостаряла. Направи усилие над себе си и се усмихна:
— Привет, мам! Как си?
— Както винаги, бейби, както винаги. Всичко при нас е както преди, без изменения. — Тя се приближи и го погали ласкаво по бузата. Много й харесваше, когато той я наричаше „мам“. — Какъв си красив и представителен! Но мрачен… Не си ли? Значи така ми се е сторило. Сигурно просто имаш много грижи. Трудно ли е в твоето Управление?
Франк беше успял да натъпче устата си с една вафлена фунийка и сега на всичките й въпроси отговаряше само с мучене и неопределени жестове.
Усмихната щастливо, тя го упрекна:
— Ти си като дете, бейби! Трябва да свалиш шапката си и да си измиеш ръцете. Всеки възпитан човек на твое място отдавна да го е сторил. — Тя натисна някакви копчета и апаратът загърмя и зави тънко. — Много се радвам, че дойде. Знаех, че в деня на Голямото родео непременно ще те видя, и реших да приготвя за закуска любимите ти „фафлички“… В последно време рядко готвя — обикновено се възползуваме от доставянето на топла храна вкъщи, сервизната ни служба в това отношение няма на себе си равна. Но днес реших да си спомня за добрите стари времена и да се посъстезавам с дипломираните кулинари… Имаш ли намерение да участвуваш в надбягванията?
— Да. В качеството на зрител.
С шапка на главата, той продължаваше да измъква една по една „фафличките“, слушаше бърборенето й и кимаше или вдигаше рамене съобразно с обстоятелствата. Едновременно с това разглеждаше внимателно сестра си, издебвайки момента, когато тя не гледаше към него.
— При теб наистина ли всичко е наред, мам? — попита той, като се стараеше да придаде на гласа си оттенък на безгрижие.
— Разбира се! — Тя продължаваше да манипулира с копчетата на агрегата. — Защо питаш?
— Отдавна не съм те виждал. Интересувам се, естествено… И ако някога ти потрябва моята помощ, ще я получиш незабавно.
Силвия направи движение с глава, сякаш искаше да го погледне, но това движение остана незавършено.
— Ти винаги си бил добър и внимателен към мен, бейби, и аз съм ти благодарна. Но… откъде го измисли, че ми е нужна твоята помощ?
— Нали ти казах: ако… Животът е сложно нещо, мам. Работата в Управлението ме убеди окончателно,
