Нещо в летния хол изскърца. Задрънчаха съдове.
Чу гласа на Силвия:
— Не е ли твърде студена водата?
Той вдигна шапката си, огледа се и отвърна:
— Не, мам. Водата е превъзходна.3
8. А през това време…
— Шестнайсти етаж — каза Алвен, дишайки в тила на Николски.
Вуд кимна подканящо към изхода.
„Значи, пак в раутхола“ — помисли си Николски, излизайки от асансьора.
— Дали Гелбрайт е вече там? — полюбопитства той.
— Шефът е там още от вчера вечерта — отговори Алвен. — Вуд няма да ми позволи да излъжа.
Вуд усмири приятеля си с поглед. Очите и на двамата бяха зачервени от безсънието, но лицата им бяха гладко обръснати. У Николски възникна усещането, че от всички участници в следствието само представителят на Източния филиал е успял да подремне днес.
Вуд и Алвен отведоха представителя до коридор без изход, застлан с черен килим.
— Шефът ви очаква в бабълхола — каза Алвен.
— По-нататък ще продължите сам — добави Вуд, меланхолично наблюдавайки как черният килим, стигайки до края на коридора, се превръща в пандус4.
— И, моля ви, не казвайте на шефа, че сте ни видял в Управлението — помоли Алвен.
— Шефът ще побеснее, ако разбере, че с Алвен още сме на работа, а не на плажа — поясни Вуд.
— Точно така — прие играта Николски. — Гелбрайт не може да понася сътрудници, които имат по-малко тен от него. Вие наистина изглеждате доста бледи, момчета.
Момчетата се спогледаха, Алвен многозначително вдигна вежда. Николски усещаше всичко това зад гърба си.
Светосигналните указатели го водеха в непрогледната тъмнина първо надолу и надясно, после наляво и нагоре. Над главата му неуверено замъждука слабо лилаво-сиво сияние. Предполагайки, че интериорът на местния бабълхол няма да се отличава много от сферично-екранните зали на Източния филиал, той насочи погледа си в сумрака и видя две ниски кресла. В едно от креслата седеше някой.
— Очаквам ви, колега — произнесе гласът на Гелбрайт. — Здравейте. Седнете.
— Добро утро, Гелбрайт. Имате ли новини?…
— И да, и не. Операция „Глобус“ е стартирана, Полинг е в Копсфорт, но е рано да се очакват новини оттам. Прекарах нощта в обработка на фактите, които комисията на Юхансен пренебрегна, и, много ясно, преглеждах събраните от нея копия на видеоматериалите — за кацането на групата на Елдер на Оберон. Та после да не търся детайли. Дойде ми на ум странната мисъл да сравня копието на главния видеозапис с оригинала. Обадих се в седмото хранилище на Колектора за разузнавателни материали на Луната… И знаете ли какво ми отговориха?…
— Че пряката видеотранслация ще отнеме твърде много време?
— Твърде малко, Николски.
— Не разбрах…
— И аз отначало… също не разбрах.
— А сега?…
— Сега седя на тъмно и измислям хипотези. Накратко… Поръчах пряка видеотранслация на оригинала и ви чаках, за да можем заедно да анализираме онова, което ще ни покаже Луната.
— Гледал съм главния видеозапис на десанта на Оберон. Наистина, доста набързо, така че не е зле да го освежа в паметта си.
— Видели сте копие. Сега ще ни покажат оригинала. Предполагам, че зрението ви е успяло да се адаптира към полумрака. Луна, готови сме! Колектор, седмо, започвайте. Дайте им малко зор, Купър!
Отгоре надолу заплуваха, проблясвайки, синьо-сиви сияйни вълни — сякаш някой изливаше прозрачна течност върху прозрачна повърхност. Николски видя в зенита червено петънце и машинално преброи излетелите оттам едни след други червени пръстени — индексите на хранилището. Пръстените бяха седем. Отдалеч, сякаш от центъра на Вселената, проблесна синя светкавица и след това всичко придоби очертания: и просветлялото лице на Гелбрайт, и двете пилотски седалки отпред, и полулежащите в тях фигури в скафандри. През напълно прозрачния купол на кабината се виждаше как сред звездните купове се издига и преобръща огромна, удивително плоска, осветена от слънцето равнина с дълбока дупка в средата. Трудно беше да се проследят бягащите по пулта светлинни сигнали на полетната информация, а шумът на моторите предизвикваше неприятен натиск в ушите. Плоска и кръгла, като палачинка, равнината се изправи, зае подобаващото й място отдолу, свистенето спря и някой каза:
— Вторият спирачен импулс е отработен нормално.
Гелбрайт кимна към онзи, зад чийто гръб седеше Николски:
— Това беше пилотът. Купър, чий е този глас?
— Да — потвърди невидимият Купър, — това го каза пилотът. Мъф Аган. А вашето кресло, шефе, е зад гърба на Мстислав Бакулин. Лесно се различават: Мъф е в скафандър на ивици модел „Шизеку“, Мстислав — в сребристо син, модел „Витяз“.
— А десантният катер?…
— Дракар5, както ги наричат космодесантчиците, серия „Казаранг“. В наше време дракарите от серия „Казаранг“ са морално остарели и са снети от експлоатация, но в онези времена групата на Елдер е използвала този дракар за предварително разузнаване на Оберон. Командир на групата е бил Бакулин.
— Да, спомням си, че са започнали с предварително разузнаване — вметна Николски. — Останалите са се присъединили по-късно с дракара „Циклон“… Или „Буран“?…
— „Циклон“ — разреши съмненията му Купър.
Гласът на Мъф Аган:
— Определих траекторията за сближаване, коригирах тангажа6, пускам още един спирачен.
Протяжно свистене. Сега равнината имаше вид на гигантски, продупчен в средата, светъл диск, обсипан с парченца цветно стъкло. Докато се снижаваха, по законите на геометричната проекция централният Кратер все повече и повече заприличваше на свиваща се черна елипса, като в момента на кацането изчезна някъде отляво.
Съприкосновението с планетоида беше твърдо: амортизаторите завиха пронизително (Николски и Гелбрайт неволно стиснаха с ръце подлакътниците). Ноктите на фиксаторите рязко забавиха движението, вдигайки фонтан от ледени парченца. Машината зави настрани и застина.
Мъф Аган вдигна стъклото на херметичния шлем:
— Пристигнахме, командире! Оберон, Ледената плешивина.
— Така ли? А на мен ми се стори — Луна, Морето на спокойствието. — Мстислав също вдигна стъклото и, както правят космодесантчиците веднага след кацане, откачи ремъците и фиксаторите.
Лъчистото грахче на миниатюрното Слънце висеше в черното небе ниско над хоризонта, а сенките тук бяха дълги, остри, много плътни, като сенки в неравна местност през нощта под светлината на прожектори. Остриетата на сенките сочеха към Катера, който не се виждаше оттук, макар че от леденото хълмче, на която беше спрял „Казаранг“, Ледената плешивина се виждаше прекрасно.
— Страхотен пилот си, Мъф — призна Бакулин.
— Е, и… сега накъде? Какво ще заповядаш?
— А сега трябва да огледаме район А по диаметъра му.
— Бих искал да знам къде тук е диаметъра…
— Потегляй около трийсет градуса надясно към сенките.
Плавно поклащайки се, „Казаранг“ закрачи под ъгъл към палисадата от сенки. Чуваше се как поскърцват амортизаторите на ходовия механизъм и как ноктите на фиксаторите се врязват с хрущене в леда.
Отблизо Ледената плешивина представляваше хаотично натрупване на парчета мръсен лед, слабо
