осветено от страничната светлина. С изключение на смолистата чернота на сенките и ярката белота на малкото участъци, напудрени с метанов и водно-амонячен сняг, всички цветове на този замръзнал ландшафт бяха доста бледи; преобладаваха мръснозелените, сивите и синьосивите детайли от релефа. Наистина, някои канари от силно повредената кора на ледената черупка привличаха вниманието с йодистата си жълтенина. Допълнителното заледяване върху кората беше по-светло: мръснобяло, бледожълто и синьо- бяло. На „Казаранг“ му беше по-леко да крачи по него.
За да се избави от илюзията за непрекъснато поклащане, Николски затвори очи за момент. После ги отвори и видя, че видът на заледяването се е променил: стори му се, че дракарът е спрял в зимна изложба на ледени и снежни развлекателни съоръжения. Стълбове полуразтопени свещи, тайнствени прегърбени фигури под бяло покривало, гротове, раковини с шипове, акведукти на тънки опори… Някак не му се вярваше, че тези архитектурно-художествени шедьоври са само резултат от вледеняването на изхвърлените от недрата на Оберон фонтани дълбочинна течност. На фона на черното небе ледените ваяния изглеждаха като нещо заплашително, магьосническо…
— Кълна се в Уран, „Леопард“ никога не е кацал тук — измърмори Мъф.
Мстислав премълча. Поскърцвайки монотонно, „Казаранг“ преодоляваше леката стръмнина край плоскодънната долина, чийто край опираше в пухкавите от скреж „струни“ на исполинската „арфа“. Зад „арфата“ започваше удобно за катера равно заледяване, криволичещо като пътечка сред приличащите на висулки, карикатурно тънки опори на огромната „естакада“. Беше неудобно да се заобикаля и Мъф насочи машината през „струните“. Отляво нещо изскърца, отдясно изхрущя — и пътят към „естакадата“ беше отворен.
— Страхотен пилот си, Мъф — повтори Бакулин. — Но не си десантчик. Спри дракара.
— Какво има? — Мъф спря машината.
— Сега ще видим.
Сътресенията от тежкото срутване разклатиха катера. Тласъците изместиха огледалото за задно виждане и Николски срещна погледа на неприятно внимателните светли очи на командира.
— Гледай си напред — каза Бакулин.
Николски настръхна, Гелбрайт трепна, макар че фразата на Мстислав, разбира се, беше адресирана само към Аган.
Пред тях, бавно разпадайки се на парчета, падаше величествената „естакада“. Продължителното сътресение от многотонното срутване изглежда разтърси цялата околност; по дъното на долината се заизвива пукнатина.
— Е, и какво толкова? — каза Мъф. — Можех двайсет пъти да излетя. Че дори да се наспя преди старта.
Над мястото на впечатляващо сриващата се „естакада“ се ширеше облак снежна прах и ледени кристали, искрящ в цветовете на дъгата. Без „естакадата“ под черното небе стана неуютно, празно…
— Изминахме километър — съобщи Мъф. — Ще продължаваме ли?
— Разбира се. Защо попита това?
— Единственото развлечение тук е падащата от небето архитектура…
— Ако десантът за теб е забавление — лошо ни се пише. Да тръгваме!
— И нататък ще е същото. Сам виждаш, че „Леопард“ не е кацал тук. Или не виждаш?
— Странно същество е пилотът! — учуди се Бакулин. — Дисциплинирано, предпазливо, търпеливо.
— Аз не съм десантчик.
— По принцип — да. Но са те взели в предварителното разузнаване заради феноменалните ти реакции.
— Мислиш, че тук ще има нужда от моята реакция? — разсмя се Мъф.
— Почукай по купола — каза Бакулин.
— Не. Не съм суеверен. И не съм длъжен. Не съм десантчик.
— Почукай — повтори Мстислав.
Аган почука.
„Казаранг“ бързо се движеше под наклон по гладките, сякаш замръзнали локви от многослойно заледяване. В края на спускането внезапно проблясна на слънцето светлия метал на творение на човешките ръце — паякообразен кибер-разузнавач.
— Призраци бродят по Оберон — отбеляза Мъф.
— Стой! Изтегли атмосферата! — нареди Бакулин. Сваляйки стъклото на шлема, промърмори: — Ами ако е чужд!…
Гелбрайт докосна Николски по ръката:
— Надява се да срещне автомат от „Леопард“.
Мъф Аган отвори херметичния люк — в кабината се образува ледена мъгла и веднага падна във вид на снежна пудра. Мстислав скочи напред и ловко се приоберони пред носа на паяка-автомат.
Сребристосиния „Витяз“ с яркосини отражатели и пурпурни огънчета по удължения на темето херметичен шлем, по раменете, лактите и коленете, изглеждаше сред необичайно ефектно сред екзотичните камари фигурен лен. И дори страшно. Като бойна машина на извънземни. Той ритна кибера и се върна в кабината.
— Автомат от „Лунна дъга“ — отбеляза Николски.
— Можеш да оставиш люка отворен — подхвърли Бакулин към Аган.
— Без атмосфера е неуютно! — запротестира пилотът.
— Атмосфера?! — В гласа на командира зазвучаха весели нотки. — Аа, не! Това няма да го позволя!
— Орбитата приветства екипажа на „Казаранг“! — намеси се някой. — Какво става при вас?
— Гласът на Елдер — късо изкоментира Купър.
— Бунт на борда — отвърна Бакулин. Доложи накратко за резултатите от излизането на повърхността. Добави: — Сега на пилота му е неуютно без общия контур за херметизация, настоява за атмосфера.
— Мъф — повика го Елдер, — защо искаш да вдишваш амоняк?!
— Какви ги говориш? — удиви се пилотът. — Какъв амоняк?
— Който е донесен от Мстислав в кабината на дракара с обувките си. Там е пълно със замръзнал амоняк. Ако се разтопи в кабината, ще пукнеш от вонята.
— Достатъчно, Юс, той вече разбра… — прекъсна го Мстислав. — Какво да правим сега?
— А какво би искал ти?
— Да получа разрешение за разузнаване на Кратера.
— Не. И Асеев е против. Без съмнение, Кратерът е интересен във всички отношения, но нали „Леопард“ не е кацал там. Или смяташ Елингхаузер за идиот?
— Според мен е гений. Да изчезне толкова гениално…
— Когато заложим фугас, от сеизмограмата на Ледената плешивина ще узнаем за Кратера повече, отколкото бихте научили с рисковано слизане в преизподнята. Накратко, разрешавам да отидете до Кратера за видеозапис. Но не разрешавам да влизате. И ни чакайте в южната зона на район А. Ще поговорим още веднъж преди старта на „Циклон“. Поздрави!
— Поздрави. Мъф, курс към дупката.
— С мотори ли?
— Не, със стъпкохода. Може да срещнем нещо интересно.
По пътя към центъра на Ледената Плешивина разузнавачите бяха съпровождани от безкрайно разнообразие на монументални ледени украшения, но едва ли Мстислав е имал предвид тях, като каза „интересно“.
Колкото по-близо се приближаваше дракара към дупката на Кратера, толкова по-малко бяха хаотичните струпвания от големи канари, и толкова повече — заледяванията и участъците, покрити с дребни парченца. „Казаранг“ започна да се придвижва по-леко. Сега през цялото време изглеждаше, че машината се движи под ъгъл. Но истинският наклон, когато той наистина започна, не пропусна да заяви присъствието си с рязко понижаване осветеността на леда, със сгъстяване на сенките и най-накрая — пълното им сливане с разлялото се до самия хоризонт море от мрак. Пилотът спря „Казаранг“ и Николски въздъхна с облекчение.
