ще ми забранят юридически да се наричам човек.“
„Ако е така, ти ще живееш дълго, защото, когато ни разкрият най-после, ще настъпи периодът на страшно много юридически казуси. Юристите ще има да се ориентират сто години… И знаеш ли с какво може да завърши всичко това, Тим? С парадоксално на пръв поглед и много интересно за нас определение! …“
„Ще признаят, че сме безопасни за обществото, и няма да ни лишат от Правата на човека, нали?“
„Нещо повече! Ще признаят, че обществото е опасно за нас!…“
„И като отхвърлим предубежденията, това наистина е така.“
„Ах, дявол да го вземе! Не е ли все едно как ще ни бъде предложено да излезем от редиците на човечеството — с крачка назад или с крачка напред?! Какво сме ние без обществото? Извън него? Нули… Екскременти на Далечния космос…“
„Хубаво де… Впрочем няма нищо хубаво. Какви са твоите намерения?“
„Още не зная. Цялата беда е в това, че още нищо не зная… Едно е безспорно: повече така не може да се живее. Вече чувствувам нужда да се опитам да установя с обществото взаимочестен контакт. Не си представям добре кога и с какво можем да започнем, но ще си помисля… и ще се опитам.“
„Опитай се. Теб те измъчва определен род носталгия… Мислиш ли, че и мен не ме измъчва? Но разликата между нас е, че ти храниш надежда някак си да се отървеш от нея, а аз — не. Аз виждам, че нищо не може да се направи вече… Според някакви си закони обществото периодично се разтопява като метал и при топенето се образува естествено шлак. Искаш или не искаш това, Тимур, ние сме отработеният шлак на нашето общество. Думата «тимур» на езика на предците ти, струва ми се, означава «желязо», нали? Сега името ти звучи като насмешка…“
„Остави името ми на мира. Моята надежда е все пак нещо. А на теб какво ти остава?“
„Аз ще се възпротивявам на ненужните според мен контакти. Независимо от това, какви обществени институти ще се опитат да ми ги наложат. Не искам… Не вярвам във взаимочестния контакт. Той просто не може да бъде взаимочестен. Не е трудно да си представиш до каква степен е различно тук съотношението на интересите… За съжаление.“
„Бих искал да се надявам, че абсолютното тъждество на нравствените качества на нашата четворка и на обществото като цяло не изключва възможността от компромис.“
„Компромис ли? Тоест ще разкажеш за такива дребни неща като церебролюбителската връзка, електромигрената и «черните следи», като премълчиш за всичко останало? И при това ще се опиташ с всички сили да убедиш земните си братя, че откровеността ти за неприятностите на Далечния космос по принцип е безполезна за обществото, но може да бъде много вредна за теб самия? Мислиш ли, че това твое заявление ще ти даде правото да останеш в редиците на човечеството? Да имаш да вземаш, както би казал един мой приятел. И в края на краищата, гледайки интересите си, обществото непременно ще те върне в Далечния космос и ще те накара да се мяташ в страшното тресавище на онова състояние, да се измъкнеш от което навремето си ти струваше… сам знаеш какво. И когато се превърнеш там в обект на безконечни, неимоверно болезнени, безсмислени и никому ненужни експерименти…“
„… Ще разбереш най-после, че условията за взаимночестни контакти просто не са предвидени от самата природа на нашето отвратително положение. Това е редкият случай, когато смирението е равносилно на съпротивлението.“
„Мислиш ли, че не съм си бил главата дни и нощи над това? Обаче не виждам никаква алтернатива.“
„Как е записана вилата ти в адресната книга на Копсфорт? Вила «Ъдвенчър»7 ли?“
„Да. И какво?“
„Нищо… Наречи я вила «Ейлиънейшън»8.“
Нортън закъсня с час и половина за закуската.
Той кимна за поздрав на Франк, извини се на Силвия за закъснението и й каза, че днес изглежда великолепно, отиде в банята, изкъпа се набързо и се преоблече. Седна на масата.
Говореха малко и почти цялата закуска мина в мълчание. Нортън похвали храната, като каза, че Силвия този път е надминала самата себе си. Ядеше както винаги отмерено, като автомат и по израза на лицето му не можеше да се разбере какво изпитва при това в действителност. От него се носеше приятният мирис на одеколон. Дали не е „Антарктида“ — помисли си Франк. Трябваше да каже нещо и той го попита за програмата на голямото родео. Нортън не знаеше нищо за нея. Изглежда, за да поддържа разговора, Силвия попита брат си с какво е пътувал.
— С електромобил — отвърна Франк.
— Тогава откъде имаш тоя мопед?
— Оставих електромобила си на станцията за техническо обслужване. Имаше опашка за зареждане и не ми се чакаше. Гаражът за електромобилите, които се дават под наем, беше празен — обясниха ми това с големия приток на туристи и ми предложиха да взема поне две колела… Подай ми, моля ти се, пипера… Благодаря… Разбира се, смешно е да препускаш на мопед в такъв костюм, но нямах друг избор.
— Можеш да вземеш моята кола. Е, тя е женски модел… — Силвия погледна мъжа си. — Дейв, какво стана с твоя електромобил?
Нортън избърса устните си със салфетка и отговори:
— Омръзна ми, май ще си купя друг. Нахрани ли Джег?
— Разбира се. Защо не се вижда нашият Голиат?
— Оставих го там… при Берт.
— Остави го да мирише счупения електромобил ли?
— Берт ми се оплака, че скучае по време на дежурството. Не си намира място от яд. Такъв страстен запалянко като него да гледа родеото само на екрана… Може да му се влезе в положението.
— Да — каза с равен глас Силвия. — Може да му се влезе в положението.
Франк и Нортън се погледнаха едновременно в очите. Франк премести поглед към сестра си. Тя ръсеше, ръсеше, ръсеше пипер в чинията си. Вълна от заслепяващ гняв го удари в главата и няколко секунди той нищо не виждаше. Първото му желание бе да захвърли ножа и вилицата на масата, да стане и да си тръгне. „Да, Полинг — каза шефът му, — в такова състояние е по-добре да станете и да си тръгнете.“ — „Не си позволявайте крайности — посъветва го Николски. — По-добре е наистина… хм… да станете и спокойно да излезете.“ Франк отмести бавно чинията си, взе машинално една „фафличка“ и хрусна половината. Започна да дъвче. Нортън въртеше в ръцете си салфетката и го гледаше.
Франк привърши криво-ляво със закуската, сложи си шапката и тръгна към парка. Трябваше да се овладее, да сложи в ред емоциите си. Нортън бе подушил нещо… Е, разбира се, та този монстър по някакъв си там „живомирис“ сигурно усеща човешката му неприязън.
Франк постоя до клетката, разглеждайки през решетката кугуара. Джег спеше под навеса с протегнати лапи. Беше се уморил, бедният. Живата играчка на този дявол…
Нортън мина покрай него в бански гащета.
— Почакай, Дейвид.
Нортън се спря и каза през рамо:
— Е?…
— Трябва да поговорим.
— За какво?
— За каквото излезе. Но бих искал: за смисъла на живота.
— Модна тема… Хайде, започвай.
— Само не тук. Не е необходимо Силвия да ни вижда.
— Добре. Тогава след един час. Ще поплувам малко, а след час ще се срещнем в кабинета ми. Ако искаш, да поплуваме заедно.
— Благодаря — каза Франк, — но след солидната закуска няма да е полезно за мен.
Нортън тръгна.
