пръстеновиден гроб. В ония места това е нещо обикновено.“
„Ясно… Колко са били?“
„Двама. Золтан и колегата му.“
„М-да… Успели ли са да намерят тялото на Золтан?“
„Там не ги намират, Дейв. Когато пропада цял сърповиден участък, широк около петстотин метра, там нищо не… Освен лава, естествено, пара и свръхгорещи газове. Киселинни, серни, живачни, рутениеви… всякакви. Гърмят взривове. Видимост — нула… С една дума — истински ад. И с никакви локатори…“
„Знам, Тим. Дори знам, че и ти си опитал от тази каша. Но нали някак си се измъкнал от нея?…“
„На мен ми провървя — бях заедно с Йонге. И двамата се измъкнахме благополучно… Страшно нелепо произшествие! Току-що бяхме извели афродитолозите от опасната зона и нещо се спука в системата за въздушно осигуряване на един от тях. Изглежда, атмосферата бе проникнала в скафандъра му и момчето бе получило такова натравяне, че започна да прави разни чудеса. Грабна без никаква причина каменорезачката и проби багажния отсек на дисколета… Наложи ни се доста да тичаме след него и той ни завлече в «пръстена». А там вече всичко се движеше… Едва го хванахме! Добре, че Едуард се сети да го цапне по главата. И то така, че нещастникът дойде на себе си едва в базата. След това медиците казаха, че именно загубата на съзнанието го е спасила. А как успяхме да се измъкнем оттам изобщо живи — това никой медик не може да каже. Золтан не успял… Още не мога да се отърва от отвратителното чувство. В смисъл, че не трябваше да бързам с оставката си. В края на краищата, ако работех заедно със Золтан, всичко щеше да бъде по-другояче…“
„Така ти се струва. Удряш с копито земята, а забравяш, че вече не си кон. Мъчно ти е… Нали всъщност самият Космос задраска служебната ти виза за космическото пространство? Какво се мяташ там, на Памир, както някога се мяташе между «Мъркюри рейнджърс» и «Утринна звезда»? Дали не е затуй, че като получи нокаут от космическото пространство, още не си намерил в себе си мъжество да си признаеш това?“
„Виж какво, Дейвид, моето мъжество лично теб с нищо не те засяга.“
„Правилно. Затова и не те питам защо тъй бързо си избягал от Далечния космос. И не любопитствувам изобщо дали си счупил много екрани, та дори и само в базата «Синята пантера».“
„Какво искаш от мен?“
„Не се вълнувай, мили, на твоята възраст е вредно. На нашата възраст би било по-добре, разбира се, да говорим за времето. Обаче, доколкото разбрах, първо, тази тема не поражда у теб нужния ентусиазъм. И второ… Ти така темпераментно ме призоваваше към откровеност, че вече не можеш да разчиташ на апатията на събеседника си. Колкото по-голям камък хвърляш в блатото, толкова по-малко шансове имаш да се предпазиш от пръските.“
„Какъв е изводът? Не хвърляй камък в блатото, ако в него се намира Нортън ли?“
„Някой само преди минута ме информира, че Нортън не е сам в блатото. Знаеш ли… на мен започва да ми харесва тази странна «далечна връзка». Сякаш са ни сложили да седнем на столове един срещу друг и са ни завързали здраво с жълти каиши. Искаме или не искаме — трябва да разговаряме.“
„А… започна да ти харесва. За каишите вярно казваш. Докато те ни удържат все още, можем да си плюем един друг в лицето без риск, че събеседникът ни ще стане и ще си отиде, като тръшне след себе си вратата, нали?“
„Ти май търсиш да се скараме?“
„Не. Просто искам най-после да ми изложиш своята гледна точка. Глупаво е да се караме, след като седим в едно и също блато.“
„Това май е най-умното нещо, което чух днес от теб.“
„Така ли? А аз какво чух от теб? Сладостно-мъчителен призив да запазим нашето чудновато статукво? Хайде, с една дума, момчета, да се приберем в черупките си и край на всичко… Да не говорим, че това изобщо не е никакво решение на нашия проблем, но черупката… покажи ми я поне нея! Ти самият имаш ли черупка? Или като си наследил прилепчивата англосаксонска традиционност, инстинктивно смяташ за черупка собствената си къща?!“
„Виждам, че в теб гори неуморната страст на Изтока. Черупката — това е преди всичко нашето самообладание. Време е да започнеш да различаваш свойствата на десантчика… бившия наистина… от свойствата на костенурката.“
„А ти — зоната на СК, бъдещата, разбира се, от безгрижното съществуване на дълбокоуважаемия ветеран.“
„Струва ли си… така направо, Тимур?… За какво всъщност ще им е да ни изолират?“
„Ще намерят за какво. Ако ние сами се откажем да обсъждаме това.“
„Виж ти какво било! Е, хайде, порови се в нашето блато, потърси аргументи за причините за изолация. Започвай!“
„Безопасността на обществото е висш закон.“
„Този твой аргумент се основава на довод, който сам се нуждае от доказателство. Ти опасен ли си за обществото?“
„Аз ли?… Що за глупост! Ни най-малко!“
„И аз не съм опасен. Опасен съм за състоянието на нервната система на съпругата си, но не за обществото като цяло. А това е друго нещо. Жена ми е самостоятелен човек и всеки момент може свободно да ме напусне… Не мисля, че при Лоре и Йонге в този смисъл нещата стоят по-иначе.“
„Но така мислим само ние, четиримата, жалки единици в цялото земно общество…“
„За щастие — не само ние. Издали са ни безсрочни пропуски за планетата Земя и копия от актовете за задължителния медицински преглед на бившите работници в Космоса. Всичко това, Тим, е много сериозен юридически документ. И обществото, за да ни скрие в зоната на СК, ще трябва много или малко да преразгледа кардинално съответните закони на Световната конституция. Това не е така просто…“
„Но е възможно.“
„А на какво основание? Нали не сме заразни като «гумените паралитици» или откачени като «синините»? За десет години никого не сме заразили и никому не сме причинили ни най-малка вреда. Напротив, били сме полезни за обществото. Десет години според мен е напълно достатъчен срок за гаранция. Най-малкото за това да ни оставят на мира.“
„Според мен, Дейв, ти изпускаш едно принципно важно обстоятелство. Световната конституция като регулатор на обществените правни отношения съществува изключително само за хората. За нехората там не е казано нито дума. Какво ще правим?“
„На този ти въпрос няма да отговоря, преди да бъде доказано, че аз наистина съм нечовек.“
„Е… ами ако?… Няма да се наложи много да се търсят доказателства. Нашите биоенергетични параметри понякога чудовищно се различават от параметрите на обикновените хора. Нима това не е достатъчно за юридическата атестация на понятието «нечовек»? И какво струва в такъв случай цялата ти казуистика?“
„Ами твоята?… «Чудовищно» е силна наистина дума, но тя още не е критерий. Грамотната атестация на понятието е сложна, тънка и трудоемка работа.“
„В такъв случай ще използуват по-солидни критерии.“
„Но засега такива няма. И въпреки твоето убеждение, Тим, ще се наложи да ги търсят твърде далеч оттук и най-важното — дълго.“
„Мисля, че ще дочакаме… Ние стареем много бавно, Дейв. Външно изглеждаме почти така, както преди десет години. Никой не вярва, че съм на четирийсет и шест… На хората това вече започва да им прави впечатление.“
„А на мен знаеш ли какво ми е? Жена ми е с три години по-млада от мен, а изглежда по-стара. Някои вече си позволяват неуместни шеги по този повод.“
„Столетници… Проклето да е всичко! Ако не бяха момчетата, които са ми две стотици… Изморих се, Дейв. Някак странно се изморих. Бих искал да зная колко години са ми отредени от щедрата ръка на космическото пространство.“
„Може би много, Тим, а може би и малко… Така че не се притеснявай. За разлика от нормалните хора ние не знаем нищо нито за бъдещия си живот, нито за бъдещия си край. Ето това май е сериозен критерий за атестацията на понятието «нечовек»… Нищо чудно да се случи утре да хвърлим топа заради някаква глупост. Да кажем, по време на магнитна буря. Или от твърде студена вода…“
„Или от страшното любопитство на нашите земни братя. М-да… Хубаво ще е да улуча точно деня, когато
