Осветен от слънцето, точно като от прожектор, срещуположния склон на Кратера изглеждаше оттук като позлатена ивица от далечен пясъчен плаж, повдигнат над гладко нощно море, в чиито мъртви води не се отразяваше нищо. Ама абсолютно нищо не се отразяваше от тази неподвижна, катраненочерна повърхност… Далеч надясно и далеч наляво линията на брега беше обозначена извънредно контрастно от верига озарени от прожектора-слънце върхове на ледени куполи, сякаш отрязани отдолу от черната вода. Ефектно изглеждаха фантастичните фигури на заледените фонтани в континента, а още по-ефектно — онези край брега; но напълно зашеметяващо изглеждаха тези белоснежни и полупрозрачни „стълбове“, „колони“, „арфи“, „естакади“ в непроницаемо тъмните простори на мъртвото море. Като полузатоплени фрагменти на някакви руини. Или като полуразкрити от отлива фрагменти от скелети на неведоми колосални същества. И трябваше да положиш усилие, за да се отърсиш от хипнотичната власт на грандиозния мираж и вместо нощното мъртво море да видиш, или по-скоро да почувстваш, затъмнената до пълна невидимост празнина на планетарния разрив…
Очевидно изненадани от живописната магия на Оберон, разузнавачите дълго се вглеждаха в декорираната със светли колоси тъмнина. Най-накрая Бакулин попита тихо:
— Мъф, може ли да се приближим още?
— Може. С фарове. А трябва ли? Там е стръмно, може да има свлачища.
— Да вървят по дяволите Елдер и неговите забрани!
— Мстислав, как мислиш… защо е възникнала тук тази вселенска пропаст?
— Кратерът е дреболия. Разшири мащаба. Попитай защо е възникнала тук Ледената плешивина.
— Взрив на паднал астероид.
— При взрив с такава мощност Оберон щеше да се разпадне на парчета… Но каквото и да е станало, Мъф, под носа ни са отмъкнали цял сегмент от луната. Това е сериозно събитие. Дори и в мащабите на Слънчевата система. А ти гледаш с уважение някаква яма.
— Тогава защо те тегли към този Кратер?
— Защото тук няма друго. Виж, Мъф, нашият рейдер…
Отдясно, сред звездите, към хоризонта бавно се спускаше светла чертичка. Изображението на сфероекрана се оцвети в бледозелено и постепенно се стопи. Звукът също изчезна. И пак — сякаш някой изливаше прозрачна течност по прозрачна повърхност — отгоре надолу потекоха синьо-сиви вълни от пулсиращо сияние.
— Това ли е всичко? — попита Гелбрайт.
— Да, шефе — отговори Купър. — Луната завърши предаването.
— Имам впечатлението — каза Николски, — че ни показаха доста по-малко от половината от главния видеозапис на десанта.
— Моля ви, Купър, съобщете ни резултата от хронометъра.
— В сравнение с копието оригиналът се е съкратил, уви, с един порядък.
— Нищо не разбирам!… — изуми се Николски. — Къде може да изчезне останалата част от оригинала?
— Лаборантите от седмо хранилище също са в недоумение — тихо каза Гелбрайт. — Те твърдят, че записът постепенно изчезва от информационния кристал. Как става това — никой не разбира.
— При това, в хранилището е засегнат само оберонския оригинал — добави Купър.
— Засега! — рязко подчерта Гелбрайт.
— Искате да направите паралел между изчезналата част от Оберон и изчезващата информация?… — Николски се замисли. — Адекватен процес?…
— Може би трябва незабавно да изнесем оберонските материали от хранилището? — предложи Купър. — До изясняване физическите причини на тайнствения процес. Да не засегне и другите материали…
— Къде да го изнесем?
— Някъде по-далеч. Например в Далечния космос.
— Мдаа… — проточи Николски. — Но не това е главното. В края на краищата, ние разполагаме с много копия. Далеч повече ме вълнува друго…
— И мен също… — мрачно каза Гелбрайт. — Къде ще изнесем пребивавалите на Оберон хора?…
9. Отчуждението
На брега на канала Нортън обърна електромобила на Берт, включи шофьора-автомат, натисна копчето за „обратен ход“ и скочи от колата. Всичко наоколо му беше отвратително жълто: небето, храстите, дърветата, тревата и водата. Като допълнение небето имаше лъскав оттенък и този неравномерен призрачен блясък го уподобяваше на надвиснал отгоре океан от ананасово желе… Нортън мина през крайпътните храсти… Олюляваше се. В процепите между дърветата блестеше отровно-жълта вода. Той легна в тревата и се втренчи в небето. Не беше изпитвал още такова нещо през лятото. През април тази дяволска жълтевина го измъчваше всеки три-четири дена, но после тя изведнъж изчезна и той си помисли, че е завинаги. С подобен успех можеше да се надява, че след април ще дойде февруари.
Нещо бодливо опираше в тила му. Нортън пъхна ръка под главата си, извади едно изсъхнало клонче и го хвърли настрани. Невинното движение предизвика размърдване на небесната лъскавина и Нортън гледаше повече да не мърда. Жълтото небе изморяваше очите му, но той не си позволи да затвори клепачи — знаеше, че ще стане по-лошо. Впрочем и така не му беше хубаво…
В някакъв неуловим момент лъскавият блясък потъмня и се разпадна. Заваля блестящ сняг. Сякаш вятърът бе довял отнякъде огромен облак рибени люспи, бе го разбъркал горе и после този боклук бе започнал да пада на земята, блестейки на слънцето. Плътен кафяво-йоден фон измести жълтото небе, не се виждаше нищо освен този „фон“ и този „сняг“. Нортън се почувствува абсолютно безпомощен, като слепец. Притвори изморените си клепачи — сега вече беше без значение: „снеговалежът“ продължаваше.
Нещо непробиваемо плътно запуши ушите му и той, вледенявайки се от страшно подозрение, си помисли, че внезапната глухота много прилича на… Не! Само това не! Готов е да изтърпи всичко, каквото и да е, само да не го постигне на Земята това, от което беше избягал…
Тишината звънтеше, полюляваше се странно и той постепенно се успокои. Онази тишина, от която се страхуваше, никога не звънтеше. Тя беше абсолютно мъртва — не можеше да си представи нищо по-мъртво от нея. Да, всичко беше наред — днешната тишина звънтеше. Много тънко, едва доловимо… И някъде в самата й сърцевина сякаш често-често се пукаха лепкави мехури и припряно шумолеше пяна. Една такава бъбрива пяна, като шепот на някакъв безумец…
Блестящите снежинки-люспички се пукаха меко и лепкаво над главата му, задръстваха пространството със сиви парцали припряно шумолене. Образуваха се мътни сенки с различна плътност и кафяво-йодови петна… И като че ли от всичко това изкристализира едно кафяво бронзово лице — в преобърнат вид, наполовина скрито от сенките, наполовина осветено от някакъв трепкащ пламък… Не лице, а по-скоро намек за лице — голямо, чудновато-живописно съчетание на сенки и бронзови отблясъци. Не можеше да се каже, че това смътно различимо лице бе твърде близко до него, но, кой знае защо, му се искаше поне малко да се отдръпне назад. Както тогава, миналия път… Той се опита да свърже в едно всичките си чувства в момента — измъчваше го злото желание да разбере истината и най-после да потисне у себе си рецидива на недоверието към веществената зримост… не, не беше най-точната дума… може би усещане? — да, веществено усещане на образа. Още повече че в необикновеното лице имаше нещо обикновено, дори познато… Той се опита да съсредоточи вниманието си само върху това, което му се стори познато. Едуард Йонге? Теди?… Припряното шумолене-шепот на безумното ехо достатъчно ясно повтори колебливата му мисъл: „Едуард Йонге? Теди?…“ Бронзовото лице като че ли трепна. Не, той не беше сигурен, но шумоленето-отговор, което лудо люшналото се ехо понесе мигновено, плисна в мозъка му резонансна вълна: „Жан? Лоре? Не, ти не си Жан… Кой си, не мога да доловя, не мога да разбера!…“ Ехото беше наситено с безпокойство. Сенките и отблясъците се раздвижиха едва забележимо — чудновато осветените парчета бронз сякаш оживяха и едва тогава той се сети чие бе това лице. Чертите му бяха необичайни, някаква смесица от европейски и азиатски. И тъкмо тази необичайност го правеше привлекателно. Нещо повече — дори красиво. Сред момчетата от „Лунна дъга“ Тимур Кизимов се открояваше с ярката си красота…
„Извинявай, Тимур, взех те отначало за друг…“ — помисли неуверено той, просто така, за всеки случай.
