особено? М-да… В крайна сметка, нито ти, нито твоята администрация имате право да предричате благополучните изходи от моето положение, още повече да ми давате успокоителни аванси.
— Дейвид, ти така отвеждаш разговора ни в задънена улица, но именно на теб ти предстои да се измъкнеш от нея.
— Разбира се, та нали точно над мен е надвиснала заплахата да бъда раздробен на молекули… Имам намерение да ви направя контрапредложение… — Нортън погледна някъде встрани от събеседника си. — Предлагам ви джентълменски договор. Вие няма да ми досаждате, докато съм жив, а аз ще ви завещая тленните си останки. Тогава се ровете в тях както искате и с каквото искате… Завещавам ви ги заедно с дневника си за наблюдения, в който се задължавам да отразя всички особености на своето… хм… странно битие.
Замълчаха. Нортън попита спокойно:
— Много ли си разочарован?
— Въпросът не се свежда до мен — отговори Франк. — Помислих си за разочарованието, което ще изпиташ ти.
— Когато предложението ми бъде отхвърлено ли? Не се безпокой за мен.
— Ами аз не се безпокоя за теб.
— За Силвия ли?
— Освен Силвия има и планета Земя…
— За планетата аз не съм опасен.
— Готов съм да ти повярвам. Но ти, кой знае защо, не искаш да докажеш това.
— Правото да доказвате каквото и да било го предоставям на вас. В края на краищата туй ви е служебно задължение.
— Трябва да допълня: и човешки дълг. Именно в този смисъл исках да говоря с теб. Като личност с личност.
— Такава дискусия ще ни отведе в задънена улица. Ситуацията, в която се оказахме ние с теб и разпоредителните органи на твоето Управление, излиза извън рамките на днешния морал. Това ни огорчава, но не бива да ни учудва. Човешкият разум засега още не може да предвиди подобни ситуации.
— Вярно — съгласи се Франк, — обаче човешкият разум не може да бездействува в каквато и да било ситуация.
Нортън го погледна мрачно и процеди през зъби:
— Във всеки случай не мога да разчитам на вашето бездействие…
— Ето защо контрапредложението ти няма практическа стойност. И ако всеки от вашата четворка избере същата позиция… Какво ще стане тогава, Дейвид?
— Не мога да отговарям за всеки от четворката. Направих контрапредложението от свое име.
— Опитваш се да се противопоставиш на цялото човечество ли? Надяваш се да издържиш в тази борба?
— Аз предлагам мир, а ти говориш за борба… Между другото, самото човечество не е готово за тази, с ваше разрешение, борба.
— Така ли?… А на какво се базира твоят, позволи ми да кажа, оптимизъм?
— За борбата е нужен повод. Обществото не може да се бори с мен без какъвто и да било повод. Аз съм пълноправен член на обществото, уважавам законите му и считам основателно, че тези закони трябва да защищават мен, пълноправния член. Изразявам ли се достатъчно ясно?
„Пълноправният… — помисли си Франк. — Ето кое е най-важното!“
— Юридическото ти пълноправие не се поставя от никого под съмнение — отговори му Франк. — Но биологическото ти…
— За юридическо право зная, но за биологическо чувам за пръв път — прекъсна го Нортън. — Родил съм се на Земята и от земни баща и майка. Така че ми се махайте от главата с вашите съмнения…
— Ами ако изведнъж се изясни, че природната ти същност не е адекватна на биологическата същност на човека? Да предположим, че е така, тогава?
— Тогава не ми остава нищо друго, освен да предявя на обществото своите претенции — с пълно право! — подхвана Нортън. — Та нали то ме изпрати извън пределите на родната планета? Нали заради неговото благополучие трябваше да се трудя в Космоса, рискувайки главата си. И вашето Управление на всичкото отгоре не можа да ми осигури космическа безопасност. Та кой ще бъде в края на краищата виновният, ако се открие моята биологическа неадекватност?
— Никой, естествено. Обаче всички ние ще сме виновни, ако не успеем да предпазим хората от заплашващите ги изменения на природната човешка същност.
— Предпазвайте ги. Нима съм против. Но лично мен няма да ви позволя да ме считате за нечовек. Независимо от това дали ви харесва или не моята позиция. За човечеството и за планетата като цяло аз съм абсолютно безопасен. Ако не бях убеден в това, никога нямаше да се върна на Земята. Същото може да се каже за всеки от нашата четворка. И в този смисъл съм готов да гарантирам с главата си за всеки един от нас… Впрочем стига. Аз честно те предупреждавах: дискусията ни ще отведе в задънена улица. Не, не, стига! Освен това ти ме интервюираш, на което нямаш всъщност никакво право.
— Тоест как така? — Франк се обърка малко.
— Ами ето така. Първо трябва да ми дадеш доказателства за моята биологическа неадекватност, а после да започваш какъвто и да било разговор.
— Ние имаме доказателства.
— Пръчката, която сте успели да отнемете от момчето ли?
— Та дори и тя. Била е в ръцете ти известно време и е получила съвършено необясними свойства.
— Опасни ли са те за човечеството?
— Нямаме право да изключваме подобна вероятност…
Нортън премести демонстративно погледа си върху телевизионния стереоландшафт. Почти до самата маса се суетяха предните редици на цяла колония пингвини. „Първият рунд завърши с победата на Нортън“ — помисли си Франк.
— Виждам — каза той, — че не си равнодушен към зрелищата на екрана, но не виждам как си могъл да съчетаеш това със страшния изблик на екраноненавистта си в Космоса…
— За какво става въпрос? — попита Нортън, без да обръща главата си.
— Искаш да кажеш, че нямаш представа за какво говоря ли?… Добре, а за „черните следи“ също ли нямаш представа?
— „Черни следи“ ли? — Нортън погледна изпод вежди Франк. — Какво е пък това чудо?
— Такова чудо, което… Е, да, ти можеш да се изплъзнеш от всякакви улики, в това число и от пеещата пръчка. Но има поне едно доказателство за биологическата ти неадекватност, от което, сам знаеш, не можеш да избягаш. Имам предвид „черната следа“.
Нортън обърна лице към събеседника си и го попита сурово:
— Къде си виждал „черни следи“?
— Аз не съм ги виждал.
— Тогава за какво става дума?
— Все за същото.
— Темата на разговора ни е изчерпана — Нортън стана.
Франк продължаваше да седи и кимна към покрития със сняг бряг и пингвинската компания.
— Случвало ли ти се е да сменяш екрана?
— Не — изсъска Нортън. — Не ми се е налагало.
— А ако пипнеш с ръка този бряг, ще ти се наложи ли?
В очите на Нортън, някъде в самите ириси замря студено пламъче.
— Ще ти направя това удоволствие — каза той тихо, — ще пипна този бряг с ръце, но после…
Нортън стана от масата и потъна до гърди в тълпата пингвини. Приближи се плътно до телевизионната стена. Хавлията се плъзна от едното му рамо, остана да виси на другото и през призрачно-трепкащия слой на синкаво-розовото сияние, възникнало от нарушения стереоефект, Франк можа да разгледа лявата половина на мускулестото му загоряло тяло и шарените бански гащета. Чу се как Нортън потупа демонстративно по стената с длан. „Колко често излишната самоувереност подвежда хората…“ — помисли
