също по „фитила“. Ловкият малчуган се бе научил да кара смело електромобила, впрочем не без Нортъновото съучастие… Хлапето бе пред него минимум на около десет-дванайсет минути, иначе той би го забелязал на този участък от пътя.
Дванайсет минути… Дявол да го вземе, много са! Ще се наложи да ги навакса на стария коларски път в дълбоката клисура — лош за щастие път, но все пак дванайсет минути са твърде много. Трябва да хване този юнак, преди да е излязъл от клисурата в каньона. Не е така просто… Дори да изстиска от колата всичко, на което тя е способна. И дори ако Ник не изключи блока за „безопасно каране“. А ако изключи — непременно ще се забие някъде.
Електромобилът взимаше стремително полегатия наклон. Хълмовете се приближаваха до платното на автострадата. Изкачването свърши, хълмовете останаха назад и електромобилът полетя по просторното каменисто плато. Покрито с утринни сенки, то можеше да се стори на неизкушеното око широка равнина и шофьорите, които се движеха в тази посока за пръв път, неволно се хващаха за кормилото, когато автострадата неочаквано извеждаше колата на виадукта, увиснал над хищната уста на каньона.
Нортън гледаше напред, измъчван от бездействието. Не можеше да предприеме нищо. Във всеки случай поне до онова място, където му предстоеше да напусне разкошната магистрала: там, след виадукта, имаше много удобен асфалтиран наклон към клисурата, а по-нататък беше лошият коларски път… Градските власти нарочно не се захващаха с ремонта му, за да няма много желаещи да ходят с електромобили в каньона. Но едва ли в Копсфорт имаше човек, който поне веднъж да не бе посетил Старата кариера. Жителите на Копсфорт бяха страшно любознателни хора. И безкрайно смели… Пикникът под скали, които всеки момент могат да паднат върху главата ти, очевидно съдържа в себе си идеята за пробен камък на качеството „мъжка мая“. При това безсмисленият риск се приема като метод за съзнателно възпитаване на смелост — едно от най-загадъчните май свойства на човешката психика на Земята днес. Именно на Земята, защото на космодесантчика който винаги знае „за какво или за кого рискува“, готовността за безсмислен риск му изглежда абсурдна.
Нещо повече, рискът (както впрочем и всичко останало тук, на уютната Земя) е подвластен на влиянието на модата. Риска, който сам по себе си е прост, като оголено острие на сабя, кой знае защо, се мъчат да го окачат на бутафорски презрамки в духа на „добрите стари времена“. Например стана модно да се организират мрачни пикници в галериите на отдавна изоставени мини; където всичко се държи едва ли не на косъм; или изпробването на собствените нерви и мускули с разходки из гнилите етажи на изживелите времето си, но все още несъборени небостъргачи; или проникването в покритите с мъх лабиринти на изоставените, а често и полузалени с вода военни съоръжения, натъпкани понякога с всевъзможни опасни неща. Често любителите на ръждясали сувенири украсяваха гостните си с такива „колекции“, че се налагаше да се вика цял десант сапьори или поделение специалисти-дезактиватори. В най-добрия случай се отърваваха само с уплаха. В най-лошия — политаха във въздуха цели семейства, които понякога повличаха след себе си и невинните си съседи. Или се тровеха смъртоносно с някакви боклуци и караха жителите на съседните квартали да треперят в кошмарно очакване.
Да се чудиш само колко всевъзможни гадости са били изфабрикувани в „добрите стари времена“ с една-единствена цел: да бъдат унищожени по достатъчно рационален начин колкото се може повече хора. Висшият разпоредителен орган на обединените нации и до днес е принуден да поддържа специализирани отряди десантчици „Веридейнджроуз!“ — „Много опасно!“. Смелчаците от ВДОО, в сребристи униформи с емблемата на „Веселия Роджър“ на ръкавите, от години се занимават усърдно с търсенето и ликвидирането на тайните складове в бившите огнища на секретното изобретателство и производството на оръжие от най-различен тип, но краят на всичко това още не се вижда. Преди около пет години в едно телевизионно предаване на последните новини беше показан телерепортаж от спътника „Порт–1“ за крайния етап от ликвидирането на намерените запаси от някакво адско вещество под кодовото название „желираното ястие на леля Мери“, създадено в съществуващата някога свръхсекретна лаборатория за военноморски изследвания „Ейч-Съпрайз“. От спътника „Порт–1“ в безвъзвратен полет по посока на Слънцето се насочи престарелият танкер „Амалия“ — с големи предохранителни мерки, под конвоя на кораби-патрули на ВДОО. Трюмовете и танковете на „Амалия“ бяха натъпкани с контейнери, подобни на автоклави. Двеста автоклави-контейнери с инициалите ЖЛМ на лъскавите им жълти стени биха били достатъчни да се превърне в пача водата на такива водни басейни като Мексиканския залив или Черно море. Пълният товар на „Амалия“ би стигнал за Атлантическия океан… А съвсем наскоро с още по-големи предохранителни мерки в безропотните глъбини на Слънцето бе изхвърлена някаква друга смъртоносна гадост под названието „тютюна на чичо Джон“. Изхвърлена бе заедно с цялата ескадрила транспортни кораби, които участвуваха в тази, както казват, крайно сложна операция.
Да, с какви ли не само гадости си имаха работа момчетата от ВДОО! „Млякото на хуните“, „пипереният дим“, „подхвърленото неутроново дете“, „крилатите стрели“, „окото на сатаната“, „мечът на Израел“, „преторианските камбанки“, „мяо хенхао“, „стъпалото на великия кормчия“… Остатъците от бившите арсенали на човеконенавистничеството много често биват обезвреждани с цената на човешки жертви. Но прочистването на планетата продължава; има основания да се мисли, че още не всички тайни гнойни огнища са открити и обработени по необходимия начин. За съжаление често се случва, че първи ги откриват хора, съвсем неподготвени за подобни находки. Любителите да си пъхат носа в мухлясалите скривалища не са намалели дори след няколкото предупредително-разяснителни кампании, но поне престанаха да пипат с ръце всевъзможните неща със съмнителен произход и за особено подозрителните находки бързаха да уведомят органите на ВДОО. Изработиха си някаква форма на правилно поведение: просто се катереха, тършуваха, наслаждавайки се на риска, зяпаха, устройваха пикници, но не пипаха нищо. С една дума, „посещаваха“. На общия фон на масовото увлечение от риска посещенията в Старата кариера изглеждаха сравнително безобидни, обаче по принцип това беше същото: жителите на Копсфорт не изоставаха от модата. А някои суетни бащи, като Бен, които страдаха от хипертрофия на родителска любов, считаха едва ли не за свой дълг да покажат поне веднъж на малолетния си наследник съвсем отблизо тази опасна дупка. И наследниците, още по-суетни и любознателни от бащите си, запомняха отлично пътя. Наистина да се пъхат сами в каньона досега се бяха осмелявали момчета, не по-малки от дванайсет години. Ник рискуваше да постави абсолютен рекорд на долната възрастова граница за самотни посетители в кариерата. Таткото — известен специалист по производство на киселомлечни изделия, който много обичаше да плещи всевъзможни глупости за „щамовете на мъжката мая“ и непременно се позоваваше на историята, би се побъркал от страх, ако разбереше къде бе отвела тази „мая“ днес осемгодишния му син…
Каньонът както винаги изникна неочаквано. Електромобилът полетя по виадукта: замяркаха се, сливайки се в ивици, розовите пламъчета на отражателите по парапетите — в предутринната светлина виадуктът изглеждаше като виолетова линийка със светещи краища, увиснала над виолетово-синята пропаст.
Като премина каньона, Нортън изчака малко и пое управлението. Времето на бездействието бе свършило: приближаваше завоят за клисурата. Ето го асфалтирания наклон и табелата с надпис: „Не слизайте надолу, ако не искате да се окажете в аварийна ситуация!“
Нортън сложи крака си на спирачния педал, но не го натисна, взе внезапно друго решение. Електромобилът, без да намали скоростта си, се понесе направо и отмина наклона. Нортън погледна към клисурата: пътят криволичеше по склона и се спускаше надолу в Старата кариера. Видимият участък от него беше безлюден, но едва забележимо напудреният с прах въздух обясни на Нортън всичко…
Показа се следващият завой. Той влезе в него почти на пълен ход, едва не удари с наклонилата се кола стойката на рекламното табло и веднага натисна педала за скоростта до краен предел. Шосето капризно се виеше между скалите, но беше първокласно. Докато момченцето криволичеше долу по ямите, той можеше на хубавото шосе да спечели време. Наистина проблемът беше как ще излезе оттук в каньона. Недалеч от наблюдателната площадка (към която всъщност водеше шосето) имаше един много опасен път за клисурата. По-точно, там нямаше никакъв път, а просто каскада от планински стръмнини — „пътека на лудите“, както съвсем справедливо ги наричаха. Въпреки строгата забрана по „пътеката“ понякога се спускаха най- безразсъдните смелчаци-мотоциклетисти.
Последен завой и лентата на шосето изскочи на полегато надолнище покрай скалистия гребен. Наблюдателната площадка се виждаше като на длан — полукръгла, с перила. Там беше къщичката на механика и опорната мачта на въжената линия. На въжетата висяха разноцветни котлета-кабинки за любителите на разходки над каньона. Самият каньон се виждаше много по-надолу, на километър и половина оттук, и все още тънеше във виолетово-синя мъгла…
