Надолнището към „пътеката“ бе преградено с огромна макара от кабел. Нортън отмести препятствието с предния буфер — макарата изтрещя, преобърна се и с тътен се затъркаля надолу. Електромобилът, поскърцвайки, клатейки се от една страна на друга, се заспуска по склона в засипаната с чакъл падина. Докоснатият чакъл се задвижи и електрокарът започна да се плъзга към пропастта в поток от дребни камъни.
На опасна близост от пропастта Нортън измъкна колата от сипея и зави по долепения към скалната цепнатина тесен корниз. Той бе толкова тесен, че лявата страна на електромобила дращеше със скърцане издатините на скалите. Нортън не се безпокоеше от това, защото знаеше, че оттук може да мине. Тревожеше го прехвърлянето през пропастта. Отпред, там, където отвесните стени на цепнатината се доближаваха една до друга, се виждаше пешеходно мостче, направено от монтажниците на въжената линия за тяхно удобство, но то съвсем не беше пригодено за пътуване на четири колела. Две плътно допрени бетонни греди — това бе всичко. Доста тесничко за електромобил…
Корнизът стана наклонен и това бе твърде добре за случая — мостчето сега се виждаше прекрасно. Трябваше да мине по него както бе засилен, в движение. Малцина от смелчаците-мотоциклетисти се решаваха на това — обикновено слизаха от мотоциклетите си и така ги прекарваха. Нямаше нищо за чудене: иначе най-простото бе да се сгромолясаш оттук в пропастта… Пред мостчето имаше малка площадка, равна за щастие като маса, но и почти толкова голяма по размери. Цялата му надежда беше в точното прицелване, острия завой и добрата скорост. Корнизът се разшири, можеше да започне засилването. Да, оттук бе най-подходящо… Нортън изрепетира мислено предстоящата маневра, бутна кучето от седалката на пода, увеличи скоростта.
— Напразно се забърка в тази история, Голиат.
Слял се с кормилото, той водеше колата към предварително избраната точка в центъра на площадката. Стараеше се да не мисли за нищо — действуваше на принципа на инстинкта, автоматизма, интуицията. Площадката наближаваше стремително… Рязък завой надясно — силно наклоняване, остро изскърцване на амортисьорите, излизане на две колелета. Нортън успя да почувствува как бетонната греда потрепера. Благодаря, минахме… Електромобилът се пльосна по корем на отсрещния бряг на цепнатината и здравата подскочи. Нортън овладя колата и я поведе надолу по склона.
Склонът беше гладък и стръмен. Изглежда, бе най-гладкият участък по пътя в клисурата (ако не се броеше плешивото теме на лежащия по-надолу базалтов купол), но това беше само едно островче, обкръжено от всички страни с пропасти и камари от скали. Спускането оттук май беше възможно само по въздуха — нямаше никакви други, па макар и още по-мизерни мостчета. Скоростта растеше.
— Готови, Голиат!… — извика Нортън. Гласът му потъна в шума на насрещния вятър.
Електромобилът излетя от издатината на скалата като от трамплин и за няколко дълги мига Нортън попадна в обятията на безтегловността.
Приземяването стана на склона на една каменна гърбица. Ударът беше плъзгащ се, но тежък: Голиат заскимтя, Нортън едва не изкърти предното стъкло с лицето си. „Миналата година тук се преби един мотоциклетист — помисли си той, като действуваше яростно със спирачката и кормилото. — Но никой още не се е опитвал да се пребие с електромобил.“ Колата така се поднесе, че известно време се плъзгаше с отвратително скърцане на една страна по склона, сякаш той бе покрит с лед и посипан отгоре със сгурия.
И пак скорост и шум на насрещния вятър. Надолнището водеше в недълбока седловина. Електромобилът пръсна чакъл изпод колелата си и излезе на полегатата, гола, цялата в малки пукнатини повърхност на базалтовия купол. Нортън хвърли бърз поглед нагоре, към огрените от първите лъчи на слънцето настръхнали скални зъбци. Въжетата с кабинките-котлета пресичаха напреки пространството над главата му и изчезваха в синята мъгла. Само преди няколко минути беше там, където се издигаше опорната мачта, и това му се стори на него самия невероятно…
Нортън препускаше безжалостно с колата напред. Многото големи камъни го ядосваха — скоростта падаше. Но друг път за клисурата просто нямаше. Можеше да влезе в нея само през изоставения калаен рудник…
Като взе главоломното надолнище, той най-после стигна до рудника. Спусна се по сплъстения от времето куп негодна за обработване руда в едно дере — вероятно беше от рудничен произход. Дерето започваше от полуразрушения вход в една минна галерия, разширяваше се към куповете руда, а по-надолу, към склона, се стесняваше до размерите на транспортна траншея и се спускаше стръмно в една цепнатина — Нортън знаеше, че тя излиза направо в клисурата. Дъното на дерето бе покрито с чакъл и купчинки хрущящи отпадъци с ръждив цвят. Ако се съдеше по някои признаци, тук някога бе имало релси — вагонетките с рудата очевидно са се спускали от минната галерия към пътя в дълбочината на клисурата. Нортън вкара уверено колата в каменния жлеб на траншеята — именно оттук неотдавна бяха откарали в местния музей някакъв стогодишен рудничен механизъм.
Електромобилът подскачаше като упорит кон и се гмуркаше надолу по гърбавия склон. Нортън оглеждаше със страх почти отвесните стени на дълбоката цепнатина, покрити с мрежа пукнатини. Здравината на стените не му вдъхваше никакво доверие. Неочаквано той спря рязко и изскочи от колата. След него скочи и Голиат. Входът в клисурата вече се синееше наблизо — беше влажно, долитаха ромолящите звуци на ручей. А през средата на пътя към подножието на склона — последния склон на стария път! — се бе изпречил куп непригодна руда. По дяволите!
Отляво до скалата лежеше скален отломък като преобърната с дъното нагоре дълга лодка, отдясно — масивна кръгла скала и няколко по-малки. Купът, общо взето, не беше голям. Нортън го огледа набързо и реши да вземе препятствието в движение. Беше сигурен, че скалният отломък лесно ще мине под колелата отляво, но масивната скала… Без да губи време, той подхвана с ръце един солиден камък, напъна се и го приближи плътно до масивната скала. Направи набързо от камъни нещо като наклонена плоскост за изкачване, избърса потта от челото си и вече се канеше да се затича нагоре по склона към колата, когато Голиат изведнъж залая. Нортън погледна кучето, премести поглед към клисурата и — за миг замръзна. Беше закъснял!… Пътят долу отразяваше танцуваща светлина — нямаше съмнение, че бяха фарове на приближаващ се електромобил!…
6. Старата кариера
Розовият електромобил се мярна през дълбоката цепнатина в скалата. Нортън изтича нагоре по склона и скочи зад волана. Хвана Голиат за нашийника, запрати го на пода, издърпа рязко спирачката, засили колата и я насочи към купчината руда. Миг на конвулсивно излитане, наклоняване във въздуха, силен удар и грохот в момента на приземяването — той едва почувствува всичко това. Електромобилът навлезе в прозрачната синева на клисурата. Следваше остър завой наляво преди пропастта — спирачка, отчаяно скърцане на колелата. Колата така се удари в ъгъла на бетонираната платформа, че страничната й стена се проби с трясък. Всичко това мина машинално покрай съзнанието му — само да издържат колелата и моторът.
Пътят беше отвратителен, но все пак беше път. Пестеливо, хладнокръвно той водеше с него двубой за скоростта. Струваше му се, че не вижда нищо друго освен стремителното проблясване на светлинните миражи от фаровете на отминалия напред електромобил, макар че виждаше и чувствуваше много неща: всяка яма, летящите под колелата стръмнини и завои, грамадните скали, дълбокия и страшно близък вече разрез на клисурата — входа в каньона. Разстоянието между електромобилите намаляваше по-бавно, отколкото той очакваше, и това започваше да му изглежда подозрително. Нортън разбираше, че момчето не бе успяло да изключи блока „за безопасно каране“ (без помощта на автомата осемгодишният смелчак отдавна да бе полетял на дъното на клисурата), но, от друга страна, блокът не би му позволил да развие такава скорост при такива пътни условия — биха задействували спирачките. Пък и самото момче би ги натиснало, не беше глупаво: нали виждаше, че пътят се спуска надолу и че електромобилът е „навъртял“ вече опасна скорост. Изглежда, просто нямаше какво да се натиска… Нортън си представи трескаво вкопчилото се в кормилото изплашено до смърт дете…
Скалите внезапно се отдръпнаха и каньонът се показа. Пътят зави право надолу и Нортън впи поглед в розовия електромобил, който летеше стремително към подножието на склона. Ник караше прав. Видя как се тресат от бързото движение раменете му, тъмнокосата глава и слабичките лакти; въздушните завихряния дърпаха краищата на синята му ризка. Стиснал зъби, Нортън препускаше надолу в пълно отчаяние. Той беше
