— Какво има? — не разбра Андрей.
— Нали те бях помолил да дадеш звукова парола на борда на „Казаранг“.
— А, Омир в ролята на контактен импулс!
— Че какво от това?
— Ами нищо. Твърде голям разкош за „Казаранг“.
— Няма значение. Катерът трябва да запомни гласа ти и толкова…
— Какъв е този пукот при теб? Откъде са радиосмущенията?
— Не знам. Не са от мен.
С помощта на въжето Андрей се придърпа до перилата на вакуумствора. Увисна край входа и пак погледна зашеметяващо пламтящия сърп на обкръжения с пръстен гигант. Помисли си: „Заради това си струва да летиш“ и съжали хората, на които не им бе съдено с очите си да видят съкровищата на Далечния космос.
Откопчавайки въжето, той упорито търсеше с поглед далечната Рея. Сякаш се надяваше да види на нейния орбитален рейд „Байкал“. Полумесецът на Титан се носеше като пурпурен резен сред звездите, нежно блестеше тъничкото сърпче на Тефия. Рея не се виждаше.
Вътре във вакуумствора трепкаха лилавите, червените и небесносини светлинни сигнали на оживелия катер. Андрей почувствува по подметките си слабото сътресение на палубата и тръгна към дракара. Една крачка навътре му бе достатъчна да млъкнат изведнъж радиосмущенията. В шлемофона му беше тихо. Чу гласа на Мъф:
— Прекрасно, шкип, сега при теб е тихо. Изтривам Омир и ти разрешавам да си спомниш нещо от Омар Хайям.
— Зара, Бара, бзис бой! — спомни си Андрей. — Впрочем това няма никакво отношение към Хайям.
— Няма значение. Паролата ти е приета на борда, можеш да командуваш катера. Между другото аз съм го заредил догоре с течна атмосфера. За всеки случай, ако поискаш…
— Няма да поискам — прекъсна го Андрей. Разбираше, че идеята на Мъф той да изведе катера на летателни изпитания трябва да бъде задушена още в зародиша й. Докато не е късно. Ако попадне в аварийна ситуация с това старо желязо за музея, ще има да бере срам. Ще стане за смях на целия космофлот. — Кеп, фаровете му работят ли?
Светлините от фаровете го удариха в очите. Андрей не успя да примигне — светозащитният филтър- поляроид в стъклото на хермошлема задействува. На ярката светлина старото, изпоръфано оборудване на вакуумствора правеше угнетяващо впечатление.
— Внимавай, шкип! — неочаквано прогърмя гласът на Мъф. — Издърпвам маркучите на пневмозахранването.
— Добре. И махни, моля ти се, излишната илюминация.
Предните и кърмовите фарове на дракара угаснаха. Андрей видя как на левия борд двата маркуча се извиха като виолетово-черни змии, изпуснаха облак снежен прах и се вмъкнаха ловко в хоботите на вакуумгифите.
— КА-девет — извика той. — Контакт. Приближи се.
Катерът смени сините си светлини със зелени, обърна към човека мидите на лазерните си локатори и започна да се приближава, равномерно и плавно премествайки дългите си крака. Палубата леко се тресеше.
— Стоп! — заповяда тихо Андрей.
„Казаранг“ спря послушно.
— Вдигни предните си крака!
„Казаранг“ се отдръпна назад и като кон застана на задните си крака.
— Добре, свали ги.
Андрей потупа с ръка машината по коленните шарнири. „Още ще има да скача — помисли си той. — Наистина старо желязо е, но още ще поскача.“
— Доволен ли си? — Гласът на Мъф издаваше скрито тържество.
— От какво?
— Общо взето… От поведението му.
— Да, има добра реакция на гласа ми… Дори гекорингите на краката му са в изправност. И ако летателните му качества не са по-лоши…
— Машината е сигурна, шкип. Може да съм малко старомоден, но смятам, че „Казаранг“ е най- сполучливият модел на малък катер.
Андрей облиза изсъхналите си от кислорода устни. Този „малко“ старомоден рибар знае къде да хвърли въдицата. Чувствува до каква степен е омръзнало на експерта да тъпче две седмици на едно място сред орбиталните вехтории и му предлага разходка на съвсем не „леко“ старомодния дракар. Сериозна съблазън, дявол да я вземе… Мускулите му, следвайки въображението, се напрегнаха от само себе си и с професионален автоматизъм „изпълниха на празен ход“ типовата динамика на излитането от орбита и на форсиран реверс-маньовър за завой над планетоида без кацане. Експерту експертово, пилоту пилотово. Желанието му да влезе в кабината на дракара беше толкова силно, че трябваше за минута да стисне здраво очите си.
Добре, ще потърпи. Тринайсет денонощия е търпял. На борда на „Байкал“ всичко ще се оправи. Още някакви си три денонощия трябва да потърпи… А на „Байкал“ — да изтърпи разговора с Копаев. От този специален разговор с функционера на МУКБОПР, естествено, нямаше къде да се дене. По-точно, с функционерите, защото работата нямаше да свърши дотук. Сега дори на него, наивния експерт, му беше ясно, че Международното управление за космическа безопасност не току-тъй се бе захванало с „Анарда“ и нейния капитан…
Каква наивност: за единайсетте дни спокойна работа рамо до рамо с Аган бе успял да свикне с мисълта, че мрачните сведения на Аверян Копаев са резултат от някакви сериозни грешки на уважаваното ведомство. Мъф не бе от компанията на легендарните екзоти. Беше човек като човек. С добри маниери, вежлив, любезен, уравновесен. С една дума, такъв, какъвто винаги е бил. В тесните и до крайна степен занемарени помещения на „Анарда“ Андрей не откри нищо особено: нито „черни следи“, нито счупени екрани. Нито пък предполагаеми призраци, с оскъдната информация за които Аверян го бе ударил на сбогуване сякаш с камък по гърба.
Да, той бе повярвал на Копаев и първите дни, аклиматизирайки се към обстановката на борда на „Анарда“, бе наивно озадачен от факта, че на танкера няма нищо екзотично. После свикна с отмерения ритъм на денонощията и нервното напрежение започна да отслабва. Работа, почивка, сън, храна. Проверка на документите. Преглед на остарялото оборудване в прашната и задушна утроба на ужасно износения „кашалот“. Вечер — седенкуване край електрокамината в салона (единственото място освен каютите, където Мъф успяваше да поддържа чистота), бавни разговори по време на вечерята. Впрочем за Оберон и за „Лунна дъга“ Мъф както и преди не бе продумал нито дума. Никога не се заседяваха до сутринта, точно един час преди полунощ си пожелаваха приятни сънища и се разотиваха по каютите си. Следваха леглото, тишината и всякакви мисли. Тъга по „Байкал“… Приспан от десетте денонощия еднообразие, завчера сутринта той внезапно осъзна, че натрапената му разузнаваческа мисия бе претърпяла пълен крах. Помисли си за това почти равнодушно, без удоволствие и без сянка от злорадство. Но затуй пък се почувствува така, сякаш се бе измъкнал на пряка тяга след изнурителна контраметеоритна маневра. От друга страна, малко го беше яд на неговия земляк. По вина на някои безделници от оперативно-следствените отдели на МУКБОПР Аверян се бе насадил на пачи яйца и за малко не подреди така и него, доверчивия пилот. Най-опасната разновидност паника е паниката, която плъзва от отделите на службата за безопасност… През деня той още по-остро почувствува, че всичко наоколо му бе омръзнало до смърт. Надвечер, наистина, имаха малък празник — „Титан-главен“ ретранслира на борда на „Анарда“ съобщение от УОКС: колегията на летателния сектор бе утвърдила Андрей Василиевич Тоболски на първо място за длъжността капитан на суперконтейнероносеца „Лена“. Мъф осъществи видеовръзка с „Байкал“: то бяха усмивки на колегите, поздравления, шеги. Ярослав поръча на Мъф Аган като на най-стар капитан в Далечния космос да поеме задълженията на „регент“ и да присъди на „принц Андрей“ званието „шкипер“ (един традиционен в космофлота забавно-поздравителен ритуал). По време на вечерята новоизпечените „рег“ и „шкип“ изпиха по чаша шампанско и гледаха заедно видеозаписа от юбилейното тържество, преминало с голям шум в лунната
