столица. Като видеха на екрана някого от общите си познати, оживено коментираха събитията. Обаче два часа преди полунощ Мъф започна да се държи странно: взе да се ослушва, взе да гримасничи нервно, заговори не на място (с виновен поглед!), накрая много разсеяно пожела на кандидата приятни сънища и напусна салона. Обезкураженият кандидат гледаше подире му, опитвайки се да разбере каква муха бе ухапала любезния и деликатен до този момент капитан.
Сънят му не бе приятен. Такива странни сънища никога не беше сънувал. Събуди се и дълго блещи очите си в тъмнината. Границата между съня и действителността беше неестествено подвижна, колеблива. Дори светещите розови цифри на часовниковото табло му приличаха на достоверен детайл от кошмарния сън. Беше дванайсет без двайсет… Той се зави презглава с одеялото, заспа и отново се събуди разтревожен. Сънуваше все едно и също: до кревата му стоят двама души и с мълчаливо упорство на каменни идоли го гледат как спи. Той не ги вижда в тъмното, но чувства студа на масивните им фигури и неподвижността на зениците им. Уморен от странния сън, той запали разноцветния фонтан на нощната лампа. Походи малко из каютата, спря се до вратата. Какво става? Нервите му май не са наред?… Без да прибягва до услугите на пневматиката, напрягайки мускулите на ръцете си, той разтвори крилата на вратата. След полунощ в коридора цареше полумрак — до сутринта тук светеха само сините ивици по краищата на пътеката (контурите на зоната на изкуствената гравитация) и червеното дърво на стените изглеждаше лъскаво черно. Андрей обърна главата си надясно и замря: на коридорната стена, осветена през отворената врата на капитанската каюта се гърчеше сянката на многорък пианист… Пневматиката изсъска — вратата на капитанската каюта се затвори. Настъпи потискаща тишина. Потискаща тишина… и мъртвешка синева на пътеката…
Определението „многорък пианист“ му дойде наум малко по-късно, а в онзи момент той просто нищо не разбра. В каютата на капитана на „Анарда“ бе влязъл Някой (макар че кой друг освен Аган можеше да влезе в нея?!). Сянката на стената (а силуетът на ниската набита фигура се открояваше достатъчно ясно) можеше да принадлежи само на Аган, ако не… ако не беше една зашеметяващо-фантастична особеност: фигурата имаше четири ръце. Разперени встрани, те се извиваха и потрепваха конвулсивно… Всъщност това бе всичко, което видя. Един епизод от някакво непонятно среднощно действие, беззвучно бурен пасаж, изпълнен на четири ръце на невидимо пиано… Андрей се приближи до вратата на капитанската каюта и вече бе решил да натисне звънеца, но си спомни наставленията на Копаев: „Отмини и се престори, че нищо особено не си забелязал.“ Нямаше пред кого да се преструва. С пресъхнала уста той тръгна обратно по коридора — покрай своята каюта и каютите на отсъствуващия екипаж, отвори вратата на кухненския отсек и прекрачвайки прага, стъпи в някаква студена локвичка. Осветлението задействува. Огледалната стена отрази загорелия торс на експерта в небесносини бански гащета сред белоснежното кухненско оборудване. Видът му беше неугледен — косата разрошена, изразът на недоумение и погнуса още не бе изчезнал от лицето му.
Отпивайки от ледения брезов сок, Андрей се загледа в локвата до един от хладилните боксове. Натисна копчето — уплътнителят на съединителния жлеб щракна и вратата се плъзна встрани. Чашата с брезовия сок за малко не падна от ръката му: най-долу в хладилника стояха обувките на Аган… Андрей огледа снежната шуба на стените, заскрежените „лапи“ на бездействуващите фиксатори и отново впери очи в капитанските обувки. Здрави, солидни, но с кошмарна разцветка: оранжева горна част, червена с бял кант подметка, златисти катарами. Обувки в хладилник — това беше абсолютна безсмислица, но още по- невероятно изглеждаха редом с тях на гладкия сняг размразилите се отпечатъци на нечии боси крака. А по заснежените стени — отпечатъците от длани… Той се ощипа за ухото. Почопли с пръст съединителния жлеб: стори му се, че там се бе залепил някакъв блестящ парцал. Но не беше парцал, а… Дявол знае какво беше? Това нещо се проточи след пръста му — блестящо, лепкаво и почти неосезаемо като паяжина!… С внезапността на мълния го обзе озарение: в апокалиптичния списък на свойствата на екзотите Копаев беше споменал за някаква живачно-блестяща субстанция, която кожата на екзота отделя под въздействието на ниските температури. „Достатъчно е да поплуват малко в ледена вода или да измръзнат силно…“ Като че ли логическата връзка беше налице: хладилникът — следите от босите крака по снега — лепкавият блясък…
Той изми ръцете си под душа и ги дезинфекцира. По пръста му нямаше блясък, но като си спомни продължителния медицински преглед, с който Грижас го учуди преди заминаването му, се изкъпа целият и изпробва върху себе си всички налични антисептични средства. Мисълта, че МУКБОПР е постъпило с него просто безсъвестно, не породи нужните емоции — той разсъждаваше хладнокръвно и спокойно. По-важно беше друго: Копаев се оказа прав — Аган бе екзот. Но към коя от същностните категории ще заповядате да бъде отнесен многоръкият „пианист“?… Наистина, Копаев бе споменал за вероятността от появата на призраци, но за външния им вид не бе обелил нито дума. Дали беше скрил, или не знаеше? По-вероятно бе последното. Изглежда, функционерите на МУКБОПР не си представяха добре детайлите на цялата тази история, иначе едва ли биха изпратили на разузнаване лошо подготвен експерт. На първия кръстопът разузнаването здравата се изложи. На разузнавача му бе ясно само едно: следите върху снега в хладилника не бяха обикновени следи, а следи на „ярколунното“ минало на Мъф Аган. А за „пианиста“ човек можеше да си мисли каквото си ще…
Остатъкът от нощта мина за него в размисли. На сутринта той криво-ляво задряма. Присъни му се Аган с два чифта горни крайници, събуди се в студена пот. Отлагаше колкото можеше отиването си на закуска. Но нямаше как, ще или не ще — трябваше да отиде… Дълго стоя пред вратата на салона. Дланите му бяха влажни. „Ти си аферист, Копаев — мислеше Андрей, мъчейки се да успокои силното си сърцебиене. — Защо ме изпрати тук сам?!…“ Влезе в салона и почувствува слабост в краката си от огромното облекчение. Аган изглеждаше както обикновено: червено-син комбинезон, червено-бели-оранжеви обувки, нормални ръце, старателно избръснато, нормално лице. Небесносините му очи го гледаха приветливо: „Здравей, шкип! Как е настроението? Видът ти… не е много весел.“ „Здравей, капитане! Значи, казваш, не е много…?“ Той рухна в креслото, погледна още веднъж обувките на Аган и се разсмя. Не можа да се удържи. Това беше вид реакция. Аган го гледаше с интерес. Цяла сутрин те се вглеждаха един в друг внимателно и с интерес — и двамата бяха ужасно любезни. А после той цял ден се мъчеше да бъде по-настрани от Аган — измисли да прави експертиза на вакуумоборудването на пристанищната палуба (в скафандъра, кой знае защо, се чувствуваше по-сигурно). Естествено, отби се в кухненския отсек (за да му е чиста съвестта и за да няма Копаев основание да гледа на разузнавача с презрение и досада). Можеше и да не се отбива: следите бяха акуратно изтрити… Неспокойната нощ го бе изморила, той си легна рано и спа като мъртъв дванайсет часа. През това време на борда на „Анарда“ можеха да станат колкото си щат екзотични събития — беше му абсолютно безразлично. Танкерът бе изцяло на разположение на Аган и призраците — да правят каквото си искат. Нека да се покриват със скреж в хладилниците или да се пържат в стелараторите¤, щом им харесва. Само да не вдигат много шум. Той е твърде много изморен и наистина всичко му е безразлично. На сутринта обаче нервното напрежение отново се появи и Андрей както предишния ден предпочете да се шляе в скафандъра сред музейните експонати на вакуумоборудването. Страхуваше се недоверието му към Аган да не прерасне в неуправляема враждебност. Или в непреодолимо отвращение, в сляпа ненавист, а току-виж и в страх. Нямаше нито желание да се вижда с него, нито твърда вяра в непоколебимостта на собственото си самообладание. От друга страна обаче, беше глупаво и унизително да стои пасивно в бронираната черупка на скафандъра си. Трябваше да вземе някакво решение. Дали да не премине към активните методи на разузнаване? Добре, да предположим, че премине. Но какво представляват тези „активни методи“? Как всъщност се прилагат? Освен това МУКБОПР едва ли ще одобри активната му самодейност. В наставленията си Аверян го предпазваше разумно от намеса. „Отмини…“ По дяволите Копаев и наставленията му! Освен Копаев и МУКБОПР съществува и земна цивилизация, в чийто интерес е жизнено важно да разбере доколко е опасен за нея суперекзотът под маската на благовидния капитан на грохналия „кашалот“.
— Кеп, чуваш ли ме? — каза Андрей.
— Да, прекрасно.
— Връщам се. Затваряй вакуумствора.
— Внимание! — с капитански глас изкомандува Мъф. — Не стой в створа на вакуумпалубата!
Андрей почувствува ледени тръпки по гърба си, като си представи колко гръмогласно и нелепо повтаря шпикерът командата в утаилата се тишина на отсеците, каютите, коридорите на този всъщност мъртъв кораб. Илюминацията на „Казаранг“ угасна. Палубата потрепера, беззвучните челюсти на вакуумствора се затвориха. Андрей включи фаровете на скафандъра и тръгна към тъмния отвор на люка в шлюзовото
