преддверие.
— Прекъсвам връзката — предупреди го Мъф.
Андрей машинално му издаде „квитанция“:
— Разбрах, край на връзката, край… — Той стоеше до входа в преддверието и разглеждаше стената.
Самата стена не представляваше нищо особено — монолитен участък от вътрешния корпус, изработен от модифициран метал. Наистина, мръсничък участък, но работата беше другаде: плъзгайки се по протежението на този монолит, светлината на фаровете изскубна от тъмнината ивица, по-точно верига огледално блестящи петна…
Петната блестяха като току-що измити огледала. Абсолютно огледални капки! Размерите им бяха малко по-големи от човешка длан. Веригата им пресичаше стената малко косо във вид на пунктир. На едно място (на равнището на гърдите му) в пунктираната верига липсваха две петна и Андрей моментално съобрази къде бяха недостигащите „брънки“… Простата и ясна версия за газовия метеорит неочаквано се усложняваше. Поточно — отиваше по дяволите, защото новопоявилото се стенно украшение пораждаше други асоциации. Например такива: някой (да предположим, за развлечение) бе облял десния борд на танкера със струя от импулсен пожарогасител-разпръсквач, зареден с живак; струята бе влязла в отворения вакуумствор и по пътя си го бе ударила силно по гърба на скафандъра… Но откъде, дявол я взел, ще дойде тази струя? Та нали на десния траверс космическото пространство беше чисто? Нямаше нищо подозрително. Нищо по-подозрително от съзвездието Дева.
Той пипна предпазливо най-близкото петно. Огледалната повърхност не се огъна под натиска на пръстите му и дори не се набръчка, макар че огледалото беше странно меко на пипане. Натисна по-силно — една трета от дебелината на китката му, преодолявайки бавно съпротивлението, потъна в огледалото. Това го порази. Сякаш покриващият обратната страна на огледалото метал бе загубил твърдостта си!… Така току-виж на шега ръката му стигне през стената в скафандровия отсек… Впрочем той съзнаваше, че това е някаква необикновена илюзия. Дръпна обратно ръката си. Отскочи разтревожен назад, но не можа да измъкне дланта си от лепкавия капан: блестящата субстанция беше леплива като гъста смола. На ти теб „илюзия“!
Той погледна зашеметен металното покритие на ръкавиците си. Нямаше никакви повреди. И никакви следи от блестящото вещество. Тайнствената „безследност“ на лепкавия блясък му напомни „парцала“, залепнал за вратата на хладилния бокс…
Със закъснял страх Андрей отстъпи от стената, вдигна ръката си до стъклото на хермошлема и погледна светлинния сигнал на радиометъра, монтиран в ръкава му. Нивото на радиация беше нормално (естествен фон за тукашните условия). Едновременно погледна и часовника си. Отново впери очи в „меките огледала“, без да знае какво да предприеме. И едва сега забеляза, че петната постепенно се стопяваха. Всяко „огледало“ сега бе по-малко от дланта му. Сигурно тази блестяща гадост скоро съвсем щеше да изчезне… Той се запъти бързешком към противоположния край на палубата и освободи осигуряващото въже.
— Мъф, връзка!
Мъф мълчеше. Той повтори извикването си и хвана крайната кука-закопчалка. Чу гласа на Аган:
— Още ли си в отсека?
— Не. Отвори ми вакуумствора. Впрочем… — Той се бавеше, съобразявайки какво да прави. Помисли си: „Който иска с един куршум два заека…“ Запрати куката-закопчалка и каза: — Впрочем няма нужда.
Разбира се, по-разумно беше да се помъчи да хвърли един поглед на гърба на скафандъра.
6. Петното на Япет
В шлюзовото преддверие осветлението също бездействуваше. Светлинните сигнали на радиационния и газо-химическия контрол мигаха лениво, беше тясно и мрачно. Андрей не включи фаровете — не искаше да вижда мръсните стени. Овалните люкове бяха очертани по краищата на капаците си със светещи контури — червен и жълт; двата люка бяха херметически затворени, обаче оранжевото око на автомата, който отговаряше за херметизацията, не бързаше да се покаже — сякаш нарочно. Най-после изплува като луна — мъждиво, зацапано с нещо.
Отгоре заедно с въздушните струи нахлу залп снежен прах. Фунията на въздухоотделителя започна да се покрива със скреж и бързо да побелява; скрежът се спускаше на огромни езици по стените. На капака на люка с жълтия контур светна надпис с яркосини букви: „Барично равновесие. Изходът е отворен.“ Андрей вече знаеше, че тукашните надписи са предназначени предимно за оптимисти, и чакаше търпеливо. Съдейки по състоянието на бордовите обслужващи системи, на „Анарда“ отдавна и грижливо бяха култивирали идеята за стоическия аскетизъм.
Капакът на люка се отмести с отчаяно скърцане, светлият овал се покри с кълба пара. Андрей прекрачи през комингса като сляп. Влажният въздух и неоправдано дългото пропускане през шлюза бяха превърнали скафандъра му в подобие на айсберг, а в топлия отсек всичко това се разтопи и сега, за да види нещо през водната ципа, забулила стъклото на хермошлема, трябваше да има очи на риба. Наистина идеята за тукашния аскетизъм би пострадала много, ако някой намереше свободно време и направеше преддверието влагопоглъщач… Наложи му се едва ли не пипнешком да се добере до своята скафандрова ниша в гардеробното помещение.
Скафандровият фиксатор в нишата действуваше нормално (невероятно, но факт!). „Може би ще успея?“ — помисли си Андрей, натискайки надолу ръчката до бедрото си. Хермовратичката на гърба му щракна и се отвори. Той измъкна ръцете си от полутвърдите ръкави, изключи бързо съединителите на вътрешните електро– и пневмокомуникации, хвана се за мокрия ръб на люка, измъкна се с гръб от скафандъра и извади краката си. Превъртя се, увисна с главата надолу над скафандъра и успя да види на тилната страна на хермовратичката две изгасващи искри огледален блясък… Знаейки от опит, че е по-добре да не ги пипа с пръсти, той хвана края на електрокабела, включен към бедрото на ТБСК (термо– и баростабилизиращия костюм) и мушна няколко пъти с щепсела местата, където преди секунда догаряха искрите. Металното покритие на вратичката беше твърдо. Това го успокои. Изглежда, „меките огледала“, каквото и да представляваха, не повреждаха облицовъчния материал. И все пак — да вървят по дяволите! …
Когато остана само по гащета, той прелетя до вратата на междинното коридорче (тази врата с квадратен илюминатор по средата му действуваше на нервите: нагоре се вдигаше лениво, а зад гърба му падаше като гилотина — току-виж отсякла му петите). Всичко беше възможно…
Андрей отвори люка на камерата за санитарна обработка. Вътре беше тясно и задушно. Той притисна до устните си респиратора (ледена свежест със сладникав мирис на медикаменти парна белите му дробове), натисна копчето и зажумя силно. Люкът се затвори над главата му, от всички страни го зашибаха пробождащи струи. После нещо звънна (той почувствува, че цилиндърът на камерата леко изменя положението си в пространството), започна да влиза топъл въздух — люкът се отвори и въздушният поток го изтласка нагоре.
В междинното коридорче се синееше тесният екран на аварийното оповестяване, зелените бутони на комплекса за стерилизация на скафандровия отсек светеха и на Андрей за пръв път в живота му се удаде да ги включи всичките, до един. Като видя през квадратния илюминатор, че в отсека се появиха кълба жълта мъгла и яростно светнаха бактероцидните излъчители, той се отблъсна с ръка от екрана и се гмурна в карпона¤ (втората врата действуваше учудващо плавно).
Ветротунелите на „кашалотите“ са оборудвани с мощни въздушни компресори — след стремителния полет трябваше да финишира, едва ли не премятайки се презглава. Андрей полежа малко на синята гравитационна пътека, за да свикне с появилото се отново телесно тегло, кихна (откъде ли имаше толкова много прах?) и тръгна към банята. Изми се старателно още веднъж с антисептични средства, макар да чувствуваше, че скърца от чистота. За трети път през последните две денонощия вдишваше медицинските миризми, от които му се гадеше, и много се надяваше, че това ще даде нужните резултати. Тревожеше го подозрението, че блестящият „парцал“ на вратата на хладилника и „меките огледала“ са от едно и също естество: не само си приличаха по блестенето, но и се стопяваха поразително еднакво — без да оставят никакви следи. Наистина имаше и една разлика: „парцалът“ се провлачваше лепкаво след пръста му, а „меките огледала“ се мъчеха да всмучат ръката му, без да се мърдат от мястото си.
