Той дълго рови пакетите в гардеробното помещение, докато намери костюм по своя мярка (ако се съдеше по емблемата, беше от бившите запаси на втория пилот на „Анарда“). Облече го с погнуса. Материята беше избелялолилава, панталоните — къси, с лоша кройка, куртката — тясна в раменете. Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че никога няма да се съгласи да работи на такъв „кашалот“. Но веднага му стана съвестно — сякаш бе оскърбил, без да иска, всички пилоти на космически танкери. Виж го ти какъв сноб бил! Ще се съгласиш, къде ще се денеш. Не само на „кашалот“, но и на люгер дори ще се радваш, само и само да имаш възможност да летиш. Като ти чукнат петдесетте, че и отгоре — ще се радваш и на най- обикновения тендер. Ако имаш късмет със здравето, ще караш до шейсетте в орбиталните превози или в транспортното обслужване на космическите станции, корабостроителниците и терминалите. А после — както и да го въртиш — идва почтената старост на дъното на атмосферата. Но какво представлява тя? Вила? Риболов, който след една седмица ще ти омръзне до смърт? Празни приказки край огъня в компанията на млади и невъзможно самонадеяни покорители на Космоса? В най-добрия случай ще преравяш старите документи в архивите на УОКС или ще поемеш шефство над младите пилоти и всички в хор ще те уверяват, че вършиш много полезна работа, а младоците, след като изчерпят целия запас от мъдрите ти наставления, при първото си излизане в начална орбита ще почнат да съчиняват вицове за теб, за да смъкнат от себе си напрежението преди стартирането на кораби от такава класа, тип и категория, за каквито ти навремето не си могъл и да мечтаеш.
Андрей се отби в кухненския отсек, постоя, гледайки се в огледалото, и изведнъж осъзна, че не мисли за себе си. Старостта беше някъде много далеч, зад гори и планини — защо да мисли за нея? По-скоро той размишляваше за екзотичната тайна на Мъф Аган. Опитваше се да отключи един от сложните й катинари с обикновен житейски ключ. За пръв път бе предприел подобен опит в разговора с Копаев, но тогава Копаев почти успя да го убеди, че капитанът на „Анарда“ е най-зловещата фигура сред „оберонците“-екзоти. Суперекзот от висша класа. Като довод функционерът на МУКБОПР с право използуваше действително странното обстоятелство, че Аган с упоритостта на маниак жадуваше да се усамоти в някое безлюдно кътче на Далечния космос, който, според думите на Копаев, бе заседнал като кост в гърлото на другите екзоти. А между редовете Копаев му каза много повече: в своя орбитален манастир Аган е свързан с нещо враждебно на хората и на Земята. Да, глупаво би било да се изпуска предвид такава вероятност, но ултрамаксимализмът в предположенията винаги поражда желание да се спори. Разбира се, не е достатъчно само желанието, нужни са и аргументи. Но моля, заповядайте! На Кизимов, Нортън, Йонге и Лоре психологически им е по-лесно да се откажат от Космоса, отколкото на стария капитан. Аган е селенген — роден на Луната. Аган е посветил на Космоса целия си живот. Аган е сам — няма нито семейство, нито роднини. И накрая, Аган е с десет години по-стар от другите „оберонци“-екзоти. Иначе казано, оставката буквално автоматически обричаше бившия капитан на бившия танкер да изпълнява ролята на „почтен старец“. Аган бе разчел вярно: повече нямаше да му позволят да лети и единственият начин да отдалечи заплахата от „почтената старост“ е да се вкопчи здраво, до смърт в „Анарда“ и с всички позволени и непозволени средства да получи длъжността комендант на орбитална база. Някой от древните със злорадство, а може би и с вътрешна болка е съчинил афоризма: „Човече, вземи всичко, което желаеш, но заплати за него истинската цена!“ И Аган, изглежда, беше решил до дъно да изпие пълната чаша на някаква си блестяща гадост — приемлива за него цена. Онова, което бе накарало другите екзоти да се отвърнат с отвращение от Космоса, той бе приел. И ето — пие си чашата мълком и тайно… Защо това да не е една от версиите? В битов план поне тя изглежда много по-рационална от апокалиптичната версия на МУКБОПР. „За великите неща ни помагат да си съставим представа малките неща и ни посочват пътищата за тяхното постигане…“ — така бе писал навремето си май Лукреций.
Впрочем максимализмът на функционерите на МУКБОПР е пряк резултат от тяхната постоянна готовност за най-лошото. „А на мен? — мислеше тъжно Андрей. — Каква степен готовност ще ми заповядате да имам?… Дори няма с кого да се посъветвам.“
Начука на клавиатурата на кухненския автомат „дежурен обед“. Изгълта машинално храната, без да усеща какво яде, взе една пластмасова бутилка с брезов сок и тръгна по коридора. Минаваше край облицовани с червено дърво стени, край запечатани врати на необитаеми каюти. Лампите над главата му образуваха бледи кръгове. Печатите на вратите представляваха залепящи се прозрачни оранжеви триъгълници с надпис „УОКС — «Анарда»“, с бял дългокрил албатрос (главния елемент на космофлотската хералдика) и черен тъпонос кораб (впрочем именно за тази особеност пилотите бяха нарекли танкерите „кашалоти“). Аган бе консервирал каютите по всички правила, вложил бе много старание. Пиши, експерте, похвални отзиви в заключителния акт! Добре, да кажем, че ги е написал. На кого са нужни? На УОКС ли? Най-малко на него. Там не са вчерашни — сигурно са разбрали, че МУКБОПР е взело под своя опека Аган, и знаят, че при такава ситуация „Анарда“ ще получи статут на орбитална база на куково лято.
Андрей държеше в ръката си хлъзгавата и студена бутилка. Неочаквано забеляза, че избягва да пъха ръцете си в джобовете на неприятния костюм — погнусата му не бе изчезнала. Отби се в каютата си, отвори последния пакет дрехи, които беше взел от „Байкал“, и се преоблече, вдишвайки с удоволствие ароматната свежест на белия пуловер. Докато се преобличаше, мислеше за срещата си с Аган. Ненадейно пред очите му изникна една картина от миналото: затъналият в размразената дупка в реката елен… Да, с елена всичко беше по-просто. Но дявол да го вземе, къде трябва да скочи, за да спаси Аган от бедата?… Впрочем не беше ли вече късно да го спасява? Колко от истинския Аган бе останало в този екзот? Може би това вече не бе Аган?… Помещението на командната кабина е слято илюзорно с космическото пространство: вдлъбнатият таван и стените представляваха екран. Подът също е повърхност на екран (с изключение на белите плашери¤ на въртящите се кръгове на двойката кресла). Танкерът висеше над сгряната от слънцето страна на Япет. Над главата му беше сърпът на Сатурн, обкръжен от пръстена. Модернизацията на пилотажното и навигационното оборудване на „Анарда“ правеше командната кабина твърде съвременна. Отпред бяха сдвоените кресла за първия и втория пилот, по средата — двете кресла за капитана и щурмана (Аган вече трябваше да му ги е демонстрирал, но, изглежда, му бе трудно да се реши). От двете страни на капитанското и на щурманското кресло изпод подовата настилка се подаваха сегментите на ротопултовете, които приличаха на колесни задвижващи механизми в старинен параход. На плашера, близо до щурманския ротопулт, се бе разположило като розово облаче едно необичайно за тази обстановка надуваемо кресло. В него седеше Аган. В краката му бяха разхвърляни в безпорядък демонтажни инструменти, през меката облегалка за ръката висеше преметнат кабел с пистолет-резач на края. Кабелът, навит на колелца като змия, изчезваше зад вратата на координаторската кабина. Андрей надникна през отворената врата. Преградката между координаторската и съседната кабина беше безмилостно унищожена: грубо нарязаните метални плочи с разтопени от плазмената температура краища стояха изправени покрай стените заедно с измъкнатите от контактните процепи тънки като крехък лед блокове на апаратурата. Орбиталните монтажници винаги разширяват твърде тесните кабини за сметка на ненужното в орбиталната база помещение на координаторите и на потенциалния комендант не му оставаше нищо друго, освен да спазва това правило — днес той доста се бе потрудил. Сякаш обезкуражен от извършения разгром, той седеше неподвижно, подпрял с юмрук жълторусата си глава, ръкавът на червено-синия му комбинезон бе изгорен малко над лакътя. От координаторската кабина се носеше мирис на изгоряло, чуваше се шумоленето на включената на пълна мощност вентилация.
Андрей се отпусна в щурманското кресло. Погледна потъналия в мислите си капитан и едва сега видя на сфероекрана зад гърба му носещия се в пространството вдясно от борда „Лемур“. Фаровете на вакуумния кибер-монтьор бяха изгасени, манипулаторите — прибрани, но обективът на видеомонитора му беше отворен. Андрей веднага разбра защо е станало нужда Аган да извежда навън „Лемура“, но реши засега да се въздържи от въпроси (макар да му бе интересно дали киберът бе успял да свали огледалните петна). Отвори бутилката. Аган го гледаше. Задълбочено-замислено, без да мига. Гледаше го не в лицето, а сякаш го разглеждаше в общ план. Така разглеждат обикновено непознат предмет. Андрей премести погледа си към хоризонта на Япет и отпи от бутилката. Чувствуваше, че капитанът не сваля очи от него.
— Защо си тук? — каза тихо Аган. — Бих предпочел да видя на „Анарда“ друг експерт.
„Многообещаващо начало“ — помисли си Андрей.
— Не ти ли харесва моя милост?
Последва дълга пауза.
— Винаги съм се възхищавал на умниците от експертния отдел — рече Аган. — Познавам почерка им. На Морозов ли е идеята?
