— Да. Защо?
— Там много обичат да вадят кестените от огъня с чужди ръце. И най-страшното е, че лесно намират за тази работа наивни момчета.
Андрей не каза нищо.
— Виж какво — добави Аган. — Това място е отвратително. Дори не подозираш колко е проклето…
— За моите подозрения сигурно е по-лесно да съдя аз самият.
— Те не струват нищо, щом като все още си в състояние на еуфорично благодушие.
— Така ли? А твоята цел е да ми вдигнеш нервите ли?
— Ако това можеше да осигури безопасността ти… Не трябва да оставаш тук. Поне днес.
Андрей го погледна в очите.
— Затова ли ми предлагаше разходка с „Казаранг“?
Аган не отговори — продължаваше да разглежда събеседника си задълбочено замислен, без да мига.
— Ето каква била работата… Тогава си отбележи: предложението ти закъсня. И между другото грижата за безопасността на ближния не се проявява в такава неуверена и необосновано деликатна форма. Аз просто не те разбрах във вакуумствора.
— Да, аз съм старо магаре — каза Аган и по лицето му релефно, както никога преди, се очертаха скулите и жилите. — Вярно, деликатничех. А трябваше още първия ден да те изгоня оттук. Да те отпратя обратно на същия люгер, с който долетя. По дяволите моята деликатност!
— Капитане, не ми харесва тонът на разговора ни.
— А аз съжалявам сега, че не взех този тон от самото начало и че не те изхвърлих зад борда заедно с твоето пълномощно. Това би избавило и двама ни от… — Аган не каза от какво, само се намръщи. — Преди да получиш пълномощното от Морозов, трябваше да поискаш връзка с мен и да ме помолиш за съвет. Бих те посъветвал…
— Случва се сам да решавам как да постъпя.
— Извинявай, но има едно полезно правило: кандидатурите на експертите да се обсъждат с капитаните. А аз все още съм капитан.
— Никому не е дошло наум, че моята кандидатура няма да ти е по вкуса. Да си призная, и аз, получавайки пълномощното, свято вярвах в твоето дружелюбие.
— Има различни ситуации. Едно нещо са нашите контакти в хотел „Вега“, а друго — на борда на мъртъв кораб в условията на Далечния космос.
— Дружелюбието не е ситуация. То е, бих казал, особена категория човешки отношения — Андрей отпи от бутилката. — Човешки. — Той не гледаше към капитана.
— Ще си философствуваш вкъщи, на „Байкал“ — рече Аган. — Тук аз отговарям за твоята безопасност. Ясно ли ти е?
— Не съвсем. Пред кого отговаряш?
— Пред собствената си съвест. Това достатъчно ли е?
— Интересно как би постъпила съвестта ти, ако експерт на „Анарда“ беше някой друг?
Изглежда, капитанът нямаше отговор на този въпрос. Ресниците му трепнаха за пръв път по време на разговора.
— Нямаш ли нещо по-принципно от това „ако“ по мой адрес?
— Че то е принципно повече, отколкото трябва — рече Андрей и попита: — А защо твоята съвест е мълчала толкова дълго?
— Тоест?
— Тоест десет години след Оберон се е спотайвала.
Аган размърда светлите си вежди и измърмори мрачно:
— Хм… Това вече е друг разговор.
— Не — каза Андрей. — Все същият е, само че на друг тон.
Още в банята, обливайки се с антисептичните средства, той предчувствуваше, че този път разговорът ще отиде твърде далеч. Играта на безсловесен космически детектив свърши, дявол да я вземе. Не той беше започнал този разговор, но щом като бе сложено началото, щеше да го доведе докрай. Каквото и да му струваше. Сега вече не изпитваше никакви сантименталности. Имаше чувството, че му предстои логически двубой с абсолютно чужд човек. Или може би с нечовек. Дори на нормалния облик на Аган той вече не вярваше.
— Не те разбирам — каза Аган — какво експертираш: танкера или нравствеността на капитана му?
— Едното не изключва другото. Танкерът е бъдеща орбитална база, а ти — нейният потенциален комендант.
— Ти си упорито момче, умно… но неопитно.
— Зависи в какво.
— В опипването на нервните възли на човешкото нещастие. Сигурно защото в живота ти всичко е било гладко.
„На човешкото…“ — помисли си Андрей и му отговори:
— На мен ми е простено, още съм млад, животът е пред мен. — Кимна към екрана и изображението на „Лемур“:
— Работникът по ремонта завари ли огледалните петна?
— Ти видя ли ги? — попита рязко Аган.
Тонът на въпроса, лицето и очите на капитана в този момент още по-малко се харесаха на Андрей.
— Две от тях финишираха по гърба ми — поясни той, вглеждайки се тревожно в обезпокоения екзот. — Ако не бях с твърд скафандър, сигурно щяха да ми счупят гръбнака.
— Гръбнака — измърмори Аган и натисна на ротопулта клавиша за връщане: „Лемур“ политна и заплава сред звездите към приемния бункер — плъзна се като привидение покрай борда и изчезна зад овала на входната врата. — Чудно ми е как изобщо си оцелял.
— Какво беше това?
— Дяволщина!
— По-точно? Стори ми се, че беше струя тежко като живак вещество.
— Видя ли зелено припламване?
— Припламване ли? — Андрей си спомни зеления отблясък, който му се мярна веднага след удара.
— Дяволщина!… — повтори Аган с някакво ожесточение и попита внезапно, гледайки много внимателно събеседника си:
— Как се чувствуваш?
Изтръпвайки от ужас, Андрей се опита да анализира състоянието си. С мъка успя да отпусне парализираните си от страх мускули.
Като че ли нямаше нищо подозрително… Никакви особени усещания… Постепенно това го успокои.
— Чувствувам се нормално.
— Напълно ли? — усъмни се Аган.
— Всичко ми е наред.
— Нямаш ли някакви непривични за теб усещания?
— Абсолютно никакви. Всичко е нормално.
— Странно. Най-малкото е загадъчно…
— Дори и за теб ли?
Аган му обърна гръб.
— Е, какво трябваше да почувствувам?
— Какво ли? — на свой ред попита разсеяно капитанът, като поглеждаше към вратата на координаторската кабина. — А… Първо — един такъв неприятен… отровно-железен вкус на езика. Още повече че лъчът, според думите ти, те е улучил право в гърба.
— Лъч ли е било?… Откъде?
— Не зная. Не се наемам да гадая.
Андрей отпи от бутилката и задържа глътката в устата си. Обикновен вкус на брезов сок. Нищо, което да напомня за „отровно-железен вкус“… „Този път се отървах — помисли си Андрей, изпразвайки бутилката до
