някак тягостните чудатости и клишета… той, който от години прилагаше същите хитрости — обаче чисто академически хитрости, приложени от способен и безспорно опитен професионалист. Обратно, лагерът на удовлетворените слушатели спечели две точки…
Към тринадесет часа пристигнаха болногледачите, изпратени от „Том-Фил“. Бяха двама. И в един глас тихо ахнаха, от което Диф Билби подскочи. Без да проронят и дума, отстъпиха крачка назад…
Диф стана от леглото и прекоси стаята. Приближи до леглото, където лежеше Ким. И разбра… и наоколо стана празно.
— Гот! — извика Диф.
Изрева името на художествения ръководител и той се появи горе на стълбището.
Гот не каза нищо (сподавена ругатня се изплъзна от безкръвните му устни, нищо повече), застана като Диф на три крачки от леглото.
Къде бе разликата?
Костеливата гръд на Ким сега бе неподвижна. Клепките й вече не потрепваха.
„Направи го, Диф! Включи я незабавно, не губи нито секунда и се свържи с нея! Бързо! И…“
Ала той не помръдна.
На свой ред Роли Данк се появи горе на стълбището, каза: „Господи“, и се втурна. Жули Норман го следваше. Мярнаха се две-три любопитни лица, но болногледачите от „Том-Фил“ ги отпратиха и се изпречиха на стълбището. Миг преди това долу се чуваха разговорите и дори няколко акорда на китара. Изведнъж настъпи тишина. Само китарата отрони няколко ниски тонове.
Роли Данк прегледа каквото бе нужно. После и той отстъпи назад и застана неподвижно. Диф прошепна:
— Идете им кажете долу да се махат.
Болногледачите се заеха с това. Настана известна суматоха, след това чуха изгонените да говорят на улицата.
— Кога за последен път е било персоналното излъчване? — запита Диф Билби.
— Тази сутрин.
Не разбра чий беше този глас.
— Аз я убих — прошепна той.
Коленете му се подгъваха. Той падна.
По-късно, седнал на леглото си, Диф Билби видя как изнесоха тялото на Ким Сиова. А още по-късно до празната постеля останаха само уредите.
На улицата имаше хора, това беше тяхно право, и полицията не можеше да направи нищо.
Гот се приближи до Диф Билби, със стол в ръка, остави го на два метра от леглото и седна.
— Гладен ли си?
Диф поклати отрицателно глава. Въпросът не го учуди ни най-малко. Каза:
— Знаеш ли, струва ми се, че съм преживял този миг много отдавна… Свършено е, Жан. Не казвам, че е по-жива от всякога, а пък донякъде е така… а тя е мъртва. Мъртва.
— Не — каза Гот.
Диф стана. Настани се пред „Матферсън“-а, включи го и заразказва.
Повече от пет часа, чак до зазоряване, той твори. Гот задрямва на два-три пъти. После Диф млъкна. Върна се при леглото и се отпусна в него.
— Кой ден е, кой час? — запита той.
— Петък. Четири часът и половина.
— Слуша ли?
— Аха.
— Излезе лошо, а? Животът на Диф Билби от деня, когато решил да се нарече Диф Билби до срещата му с Ким Сиова… Лошо, а?
— Струва ми се, че ти сам го каза: тя е мъртва. Да, лошо беше. Но ще го пуснат. Бъртън Лавоайер ще си помисли, че си послушал съветите му.
— Толкова ли беше лошо?
— Много лошо, Диф. Аз бих го направил по-добре. Защото аз не плюя на всичко…
— Ти си наистина един от най-добрите художествени ръководители в тоя бранш, нали така, Жан Гот?
— Бива си ме — каза Гот.
Диф поклати тежко глава. Изтри длани в покривката на леглото, после сплете пръсти и отпусна ръце между краката си. Раменете му се отпуснаха. Изведнъж се превърна в олицетворение на изтощението, на отчаянието. Тежка маса от плът и едновременно с това тъй крехка. Брадичката, бузите, устните му трепереха.
Запита с пресеклив глас:
— Ще мога ли да остана в магазина известно време?
— За бога, Диф, не мисли за това!
— Знам… знам…
Навън отново затрептяха струните на онази чудна китара.
А по улиците на града Голо караше с бясна скорост една кола, под дулото на собствения си револвер, който един луд бе опрял в ребрата му.
20
Щеше да излезе от джунглата.
Скоро всичко щеше да свърши. Даниел Монклеман най-сетне ще се приобщи към нормалния свят, в който бе свикнал да се движи от раждането си. Ако в един момент се бе заблудил, вината не бе негова, жертва е бил на плачевна грешка, много рядък за системата случай на неправда. Очевидно бяха поискали да се избавят от него, но той можа да го разбере и дори да го приеме: в тяхното положение те смятаха, че това бе единственият начин да се защитят. Отговорни личности го бяха пожертвали противно на техните морални принципи, поемайки риска да бъдат осъдени, но самоотвержено, от християнско великодушие, за да защитят стотици, хиляди хора, чиято сигурна служба и хармонично социално приобщаване зависеше от такива фирми и организми като евро-американската „Том-Фил“, ОПС и телевизионната мрежа ДДОК към отдела ТДФ/ОПС под контрола на Министерството за висша координация на вътрешните служби за култура и информация.
Такава бе истината.
Сам Христос, въплътил божия дух в сърцата на хората, не бе ли пожертвал себе си? Нима неговото бе лудост?
Но Даниел Монклеман не бе Христос. Ето защо моментално го изкараха луд. Само така той можеше да заслужи да бъде отново приет от обществото. Добро беше то. Ще му прости, ще го лекува и отново ще го приеме в лоното си. Ще се заеме с него.
Той няма да издаде тайната и ще бъде солидарен с дейността на отговорните фактори от „Том-Фил“ и ДДОК.
Но ще убие дявола.
Даниел тикна револвера в хълбока на Голо и рече:
— Не карай толкова бързо. Не се мъчи да ни забележат уличните полицаи.
Голо подсмъркна и възропта:
— Само преди четвърт час трябваше да летя като стрела.
Той намали. Шосето беше хлъзгаво. През нощта бе паднал лек дъждец.
— Сега ти казвам да намалиш — повтори Даниел.
С крайчеца на окото си наблюдаваше подпухналото лице на Голо. Така и не можа да му се разсърди. Голо бе само един разстроен като него инструмент, повлечен от побеснелите стихии.
Сега бе ред на Голо да трепери от страх. Мислеше си, че е в ръцете на умопобъркан активист, опасен луд, избягал от приют, един бог знае… На Даниел му изнасяше да поддържа този страх (без капка
