отмъстителност), а това превръщаше Голо в послушен автомат. Всъщност от известно време Голо повече не бе му нужен, ала Даниел не можеше да рискува и да го пусне на свобода.
Когато Голо дойде на себе си, веднага се отказа от всяка съпротива — пламналият поглед на Даниел бе достатъчно красноречив… Излязоха от подземието и се озоваха в една мрачна и тясна улица без никакво осветление: нощта бе настъпила. Даниел разбра, че беше четвъртък от следващата седмица. Четири дни след неговото отвличане! Стоял бе затворен четири дни, мъкнат от едно място на друго, тъпкан със сънотворни хапове и всевъзможни транквиланти. Вън чакаше една кола. На Голо. Качиха се.
Планът на Даниел бе обмислен от игла до конец. Той съпостави това, което Бекен от „Том-Фил“ му бе съобщил за интерференциите, причинили всевъзможни смущения, и казаното от Голо за програмираната от ДДОК творба от Диф Билби. И тази възвишена визуализация за непостижимата човешка любов бе приела образа на една жена! Тази вътрешна страст за малко щеше да го погуби, сякаш такава любов можеше да има човешки измерения, сякаш тя не бе предназначена единствено за бога! Така значи, ето в какво са карали да повярват милионите хора! Постъпката им будеше отвращение. Даниел беше разбрал. Нямаше съмнение: „Том-Фил“ и ДДОК са се видели притиснали, принудени да се оправят, както могат, с явлението, както си е мислел и неговият причинител. А една от тези интерференции е убила Мюриъл Тодоба.
Той обясни всичко това на Голо. Убийството на Мюриъл Тодоба е дело на дявола. Голо го изгледа с празен или недоверчив поглед. Няма значение.
Трябваше да си изясни нещата. Не можеше да разчита на онова, което успя да изтръгне от уплашения Голо. Чувстваше се способен за всякакви дързости и най-голямата от тях бе да влезе в една нощна аптека… такъв мръсен, хилав, със занесен вид, по риза и с една обувка — стиснал в дясната си ръка дръжката на револвера в джоба на панталона си… Голо, обезумял, с окървавено лице… Даниел обясни, че са пострадали при спречкване с пияна банда (нещо, за което не би се сетил няколко дни по-рано!), и продавачът аптекар без никакво колебание почисти и дезинфекцира лицето на Голо. След няколко подхвърлени забележки за „тези пропаднали типове, които се държат като зверове в недостатъчно охраняваните квартали“, Даниел съвсем естествено насочи разговора към нашумялата серия ОПС и към новия автор Диф Билби. Разбира се, аптекарят беше в течение — пък и кой не беше? Да, Диф Билби съществувал от плът и кръв: даже имало интервю с него; втората част от творбата му била предавана по ОПС предишната вечер: разказ за неговото тежко детство. Предвиждала се трета част, която щяла да стигне до срещата му с Ким Сиова. Но нещата можели и да се променят. „Да се променят ли?“ — запита Даниел. Въпросът му който че ли изненада аптекаря. Как? Ами, разбира се,
Ким Сиова съществувала.
Диф Билби съществувал.
Ким Сиова починала сутринта.
Наскоро след влизането му в джунглата тя бе единствената вътрешна сила, в която се бе вкопчил Даниел. Вярата на изоставения от бога самотник в компенсиращата сила на човешката любов… някаква демонична биохимична обмяна бе помрачила разума му. Но, по дяволите, та той бе повярвал в това! Толкова силно бе повярвал!
Толкова силно, че бе разтърсен цял — въпреки това, което знаеше. И аптекарят се
Трябва да открие Диф Билби.
Потърсиха координатите му в една видеофонна кабина. Безуспешно. Тогава Даниел се сети, че той държи антикварен магазин за културни ценности (Отново знакът на дявола! Това болезнено любопитство у някои хора към тъмното еретично минало…), а броят на тези съмнителни дюкянчета навярно е малък. Той изръмжа доволно, когато откри адреса на „Лютеция“. И името на собственичката му: Ким Сиова.
Ето че пътят пред него беше свободен. Стига само да пожелае да тръгне.
Разплака се: беше гладен и за сетен път се помъчи да обясни сериозно своя случай на Голо, но той го прекъсна. Можеше да си разправя каквото си ще, Голо явно се интересуваше само от едно: как да се измъкне от тази невероятна авантюра.
Даниел го накара да спре пред едно павилионче за закуски, отворено по всяко време на денонощието: отвън, от двете страни на входа му, продаваха сандвичи. Той изпрати нещастния Голо за покупки, заплашвайки го с пистолета. Улицата беше пуста и само неколцина купувачи се мотаеха из павилиончето. Голо се държа благоразумно. Върна се при колата, понесъл куп сандвичи и затворен буркан топло кафе.
Погледна Даниел, докато ядеше и пиеше, но отказа да си вземе от храната в отговор на поканата му.
Нощта беше изтекла. Сивите печални светлини на зората очертаваха на изток хоризонта на града.
Бяха прекосили целия Стар Париж и наближаваха целта.
— Слушай, ти да не си намислил да пречукаш тоя тип, а?
— Трябва да го направя. Изглежда, нищо не си разбрал.
— Разбрах, че не искам да се забърквам в тая работа! Закарвам те, където искаш и ме пускаш да си ида, о’кей?
— А аз колко пъти те молих да ме пуснеш, а? — отвърна му спокойно Даниел. — Не мога да те пусна, знаеш добре. Поне докато не стигнем там.
— Ако се тресна в някоя стена, май ще имам същите шансове да се измъкна, така ли?
— Да не си посмял. Като стигнем, ще видим. Имаш една възможност, повярвай ми… Не ти желая злото. Ще отмъстя за смъртта на вашата Мюриъл Тодоба. Убиецът е той.
Голо караше все по-бавно и Даниел пак му напомни да побърза. Триста метра по-нататък полицаи им препречиха пътя, отляво и отдясно бяха спрени десетки коли. В колите чакаха хора. По тротоарите също имаше чакащи.
— Продължавай — каза Даниел. — Карай по средата, между колите.
— Ще ни спрат накрая.
— Прави каквото ти казвам.
На Голо му затракаха зъбите. Пое по средата на улицата между редиците от коли, карайки бавно. Зад стъклата на вратите ги оглеждаха хора с побледнели лица и зачервени от недоспиване очи, правеха им знаци с ръце, за да им покажат, че пътят е затворен.
Караха така няколко минути и стигнаха до преграда от метални тръби. Зад нея плътна тълпа бе заела улицата и тротоарите, хората пристъпваха на място, имаше насядали, налягали… Двама полицаи се приближиха.
— Свали твоето стъкло — прошепна Даниел. — И ме остави да говоря аз. Ще стрелям, без да ми мигне окото.
Един от полицаите се наведе и дори не се учуди на подпухналото лице на Голо.
— Улицата е затворена, не виждате ли? — каза той.
— Аз съм близък на Ким — отвърна Даниел. — Трябва да…
Полицаят се подсмихна уморено:
— То се знае… Тука има три-четири хиляди близки на Ким или на Диф Билби. Аз също, ей богу. Можете да твърдите още, че сте от този бряг на Сена, че живеете на улица „Касет“ — редовно излизат с този номер. В такъв случай ще ви поискам документите… и ще ви посъветвам да оставите колата си ей там, на края на опашката. Районът е напълно блокиран.
— Аз съм от „Том-Фил“ — каза Даниел.
— И това е доста познато. Изглежда, че „Том-Фил“ и ДДОК имат от вчера няколко хиляди нови служители. Като тази девойка, дето беше кръгло сираче, а се оказа, че имала триста-четиристотин близки роднини… сякаш това променя нещо. Изтеглете се, момчета. Застанете ей там. Пък и няма нищо за гледане. Тялото вече не е тук.
— А Диф Билби?
— Откъде да знам? И за какво ви е? — Полицаят най-после забеляза подутото лице на Голо. — Вие откъде идвате, приятел?
— Няма нищо — каза Даниел. — Малко произшествие.
— Изтеглете се на опашката да не се случи още едно. Или се прибирайте у дома си. Чудя се какво
