Грубо в мозъка

човека“, нали? Нейната неочаквана смърт…

Голо сплете пръсти. Погледна ноктите си, после Даниел:

— Знаеш ли, пак нищо не разбирам? Някакъв тип се е представил за Монклеман и е утрепал една от нашите. Телеуправлявано лице, което после откачило или са го унищожили. Ти. Или пък истинският Даниел Монклеман се е измъкнал от лудницата и се шляе из града, полицията е по дирите му. Ти си.

Даниел клатеше глава от ляво на дясно, после напред-назад. Имаше нужда да прави това движение, за да чувства, че съществува. Той каза:

— Щом съм избягал, как ще знам всичко което ви казах за госпожа Тодоба? Защо ще ви го признавам?

— Свързал си се с нея преди няколко месеца, преди да се провалиш. Поръчката си приел ти. А останалото ти го разказах преди малко аз.

— Не! Казах ви го, преди да…

Млъкна. Не бе сигурен, че е говорил преди Голо.

— А колкото до проклетите ти интерференции, както им казваш, преспокойно си могъл да подочуеш нещо, докато си се шляел насам-натам.

Изведнъж по бузите на Даниел рукнаха сълзи. Заобяснява:

— Това става, когато съм гладен. Вместо да отделям слюнка, аз плача… Боледувал съм някога от болест, която…

Голо замълча, като се мъчеше да не изглежда кой знае колко изненадан. След малко каза:

— Тая работа ще ни излезе през носа. Така ми се вижда. Много мистериозни неща има отдолу, бъди сигурен, че зад това се крие някаква операция от голям мащаб… Убиха Мюриъл. Ще убият и други. Всесветското християнство се съюзява с „Поклонниците на свети Петър“, Еварист I триумфално обикаля обединена Европа, сега пък се стягал за Африка, след като вдигна шумотевица в двете Америки… И изведнъж с гръм и трясък излъчват християнска идеологическа тенденция. По дяволите… а ти… ти… за тебе сме девет десети сигурни, че съвсем са ти промили мозъка и си телеуправляван; попаднал си сам в ръцете ни или са те изпратили тук. Защо? Какво да те правя, господин Х?

Даниел си мислеше: „Само едно е важно, онази чудна девойка на име Ким Сиова. Всички мислят така, и аз също, защото тя ме очаква. Аз съм Диф Билби. Сътворих тази история и полудявам от нея, вече не ми е подвластна…“

— Кой е Диф Билби? — внезапно запита той.

— Онзи, дето се подписва под оная тъпа история. Някой самозванец, иди го разбери.

— Не е самозванец! — изкрещя Даниел. — Той съществува!

— Аха… и сега ще вземеш да ми разправяш, че си ти. Каквото бръщолевеше и преди… Диф Билби, героят на анимационния филм, дето плачел, когато е гладен…

Бавно, много бавно Даниел полегна на пейката, като подгъна крака и сложи глава на свитата си ръка. Събори бирената кутия.

— Ще ме убиете ли? — попита със затворени очи.

— Откъде да знам. Нали ти казах… Как искаш да постъпим с избягал луд или телеуправляван умопобъркан?

— Вярно — каза Даниел. — Избягах. С Ларзан.

— Кой е Ларзан?

— Невротехникът, който трябваше да настрои приемника на госпожа Тодоба. Един донжуан.

— Та ти, казваш, си побягнал с този момък?

— Да.

— Съучастник ти е в една история, дето не е ставала с тебе… нали си избягал от лудницата, където си бил затворен четири месеца…

От тишината въздухът натежа. Влажна, смрадлива тишина.

Голо се изправи.

Никак не предполагаше, че Даниел ще скочи толкова бързо. Ударът го запрати на пода. Даниел, вече бе сграбил табуретката и го цапна. Само веднъж. Право в лицето.

После претърси безжизненото тяло и намери револвера. Вдигна табуретката, седна отгоре й и постоя така, загледан в окървавеното лице на Голо. Едната скула, костта на носа и кожата на челото бяха разцепени. Кръвта се стичаше известно време и направи на пода локвичка.

Даниел имаше план. Единственият възможен. Налудничав план.

Вече знаеше, че е луд. Това бе единственото сигурно нещо и той трябваше да иде докрай. Огромното спокойствие, което го изпълваше, бе най-доброто доказателство.

19

Втората творба бе излъчена в сряда вечер.

Диф отказа да иде в Управлението на ДДОК; не държеше да преживее отново вълненията от първото предаване. Пък и беше уморен.

Още не се бе заловил с третата творба, както бе намислил — за своя живот от петнадесет до двадесет години и срещата си с Ким. По липса на време (както обясни той, макар че Гот си мълчеше…) или защото бе взел да се пита дали наистина е уместна тази негова идея да разказва преживелици…

В магазина сега имаше трийсет-четирийсет човека. Те нито шумяха, нито вдигаха скандал или суматоха. Просто бяха тук. Говореха си. Разказваха за себе си. Главните теми за разговор се подреждаха така: 1) преживяното от Диф и бъдещите му планове; 2) собственият им житейски опит и бъдещите им планове (мъгляви); 3) скритите механизми на творчеството, неговата цел, проявите му при сегашната система. Нататък следваха критични бележки за въпросната система, пълни с отчаяние и безсилие. Но и призиви за помощ, и една безмерна надежда, която те всецяло влагаха в Диф Билби, въплъщение на крехък идеал, който трябваше да оцелее.

Ако в началото Диф разбираше и се ласкаеше от това, то много скоро почувства, страх и неувереност пред огромната отговорност. Казваше им:

— Единствената ми сила е в моята творба. В начина, по който я чувствате, в онова, което ще направите от нея. Вие и всеки един от вас. Единствената ми сила сте вие.

Ала той виждаше, че това не е достатъчно. Четеше го в очите им. Беше наистина страх, тъй като не бяха само трийсет-четирийсет: бяха стотици хиляди. Другаде.

А тукашните идваха, разполагаха се, заминаваха. Двама-трима от самото начало стърчаха неподвижно като дървета. На мястото на излезлите бързо идваха нови. Господи! Колко ли още са потеглили за насам?

В сряда вечер Диф не посмя да слезе в магазина. Остави ги долу и заръча на Гот да им каже, че е болен…

Гот държеше на своето:

— Не биваше да започваш. Сега ще стане ад.

— Значи всичко е наред — възразяваше вяло Диф, — творецът, издигнал се над тълпата. Недосегаем… — Гот вдигаше рамене:

— „Над“ ли казваш? Не. Защо „над“? Виж вътре, да, ето кое трябва. Вътре и същевременно настрана. За да не пукнеш от задушаване.

И добавяше:

— Ти не си създаден за свещеник, добре го знаеш. Ти говориш за себе си и сетне го даваш — толкова. Не е ли така?

Да, така беше.

В четвъртък около обед Гот съобщи първите официални критики за втората творба. Както се очакваше, нямаше чак такъв необуздан ентусиазъм. Коментари, които първоначално изглеждаха безобидни, се оказваха многозначителни и от тях се подразбираше, че продължението на продукцията се приемаше с резерви. Като изразител на „приятелските“ (и лъжепротекторски) недомлъвки, Бъртън Лавоайер говореше, че след възхитителната изненада на тази новост съжалява за грубите конструктивни несъвършенства и