Грубо в мозъка

червенокос човек с весело лице му действаше по най-успокоителен начин…

Долу иззвъня видеофонът. Гласът на Жули Норман отговори, сетне повика Роли. На Диф не му се слушаше.

— На петнадесет години — каза той — бях сигурен, че ще успея. Бях изпипал моя творчески проект за ориентирането… Една история с деца, които живеят в някакво изоставено място край някогашните уранови мини… Питам се какво е сега там… Беше такова озлобление, разбираш ли? Такова нападателно насилие — и вместо да напада причината, отреченото минало, то нападаше сегашното състояние на нещата. Отхвърлиха ме. Оставиха ме да изчаквам и да се уча, предложиха ми да избирам много пътища за ориентиране, по- точно да работя като сценограф в помощ на признатите автори. Изглежда, дарбата ми е свързана със селото, та можех да сътруднича на творец, който бе изразител и защитник на селото — например специалиста по художествените програми, предназначени да заинтересуват някои редки екземпляри, които не живеят в града: агрономи, разни земеделци, знам ли кой още… само не и тези бог знае откога отредени за прекласиране хорица, защото те не притежават приемник ОПС.

— Непрекъснато се адаптират емисии за академичните приемници — каза Гот. — А най-често тези предавания се преобразуват за ОПС.

Диф не обърна внимание на уточнението.

— Дори един ден се разминах по коридорите с великия Бъртън Лавоайер. Можех да го докосна… И си казах: мръснико, да пукна, ако не направя нещо по-добро от тебе, от тези безвкусици, дето излизат от черепа ти и все са точно по мярката…

Гот хлъцна развеселен.

— Сигурно скоро ще го видиш, Диф. Чуй един съвет от стара лисица като мене: не му казвай това веднага. На такива типове им се слуша думата, може да е парадоксално, обаче нищожеството тежи страшно много.

— Пратих ги да пасат — продължи Диф, приведен, с лакти на коленете, сплитайки и разпервайки пръсти. — С моя проклет характер… Много често извън градовете или в квартали, които рядко показват, срещах хора, дето никога няма да ги видиш в ОПС. А пък аз вечно съм се люшкал между два свята, две действителности — защото става въпрос за две лица на действителността, видял съм и съм правил неща, които могат да причинят страшни взривове в главите на зрителите ОПС, стига да им ги покажат… Живеем в либерален, демократичен свят, направляван от бога и устремен към съвършенство, а? Не зная по-хубава шега в духа на черния хумор от тази, не виждам какво би ме разсмяло повече… Живеем върху черупката на един свят, а отдолу цяло гъмжило… пъпли… и се боричка…

Диф разпери, ръце. Бяха лепкави, по кожата му се стичаха мръсни струйки пот. Отново ги сплете, за да скрие ужасния им вид.

— Да, газил съм в това. После ме хвана страх. Страх от това, което бях, което можех да стана, страх от онова, което този свят ми поднасяше. Ама такъв страх, че… малко ми трябваше да си тегля куршума.

Той повдигна глава. Блесналите му очи срещнаха внимателния поглед на Гот. Долу звънеше видеофонът, Жули Норман и Роли Данк говореха…

— Разбираш ли, Жан? Разбираш ли? Страх, защото не ти остава никакъв изход. И точно в този момент се появява ненадейно една девойка. И само те гледа, нищо друго, а ти вече знаеш. Още не смееш да повярваш, ала знаеш. Бога ми, в такъв момент се хвърляш с главата надолу в клопката. Срещаш Ким Сиова като двойник — допълнение, докосваш я, а тя разбира, гледаш я, а тя чува; и ти също чуваш, разбираш. Предишното е било само един лош сън. И каква шега, тя и ти прогласявате, че съществувала тази глупост, наричана Бог. Както е ставало неведнъж. Както е прието, че съществуват и други глупости, плаващи по безкрайната нервна мрежа на планетата. Беше обяснимо: Ким и аз се подхранвахме от нашия малък независим генератор. Двамата заедно можехме да понасяме непоносимото. Можехме да живеем и взаимно да си вдъхваме сила. Можехме да се надяваме, че един ден тази сила ще ни окрили и ще я споделим с други хора. Аз бях на двайсет години. Ким на двайсет и осем. И тя живееше другаде, в миналото, с магазинчето си, общуваше с други такива откачени, приличаха на градинари, които копаят земята, за да изровят корените на настоящето, и така намираха някакво равновесие. И дори не бързахме да спим заедно. Тя ми каза: зависи от тебе. Искаше да говори за себе си, за това, което притежаваше, за целия свой свят, за да й се притека на помощ, а и тя ме подкрепяше по своему. Така градяхме нашето настояще. Полагахме основите. Три месеца. Колкото да нахвърлим плановете на катедралата и да положим основите й. И ето, един ден… Лицето му се сгърчи в гримаса.

— Това е.

Гот мълчеше, тишината се сгъстяваше и двамата едва се сдържаха да не извърнат очи към леглото, където почиваше призракът Ким. Диф Билби въздъхна дълбоко и силно. За да заличи всичко, заговори решително:

— Първа творба: историята на Ким Сиова от Диф Билби. Втора творба: детството на Диф Билби от времето, когато се е казвал още Серж… онзи страшен проект, отхвърлен от ориентирането. Трета творба: приключенията на Диф Билби между петнайсет и двайсет години, до срещата му с Ким. О’кей?

— О’кей — кротко одобри Гот. — По-нататък?

— Реалистични адаптации на онова, което Диф е срещнал по своя път: опакото на огледалото… една приемлива версия по дифбилбовски, което не значи, че…

— Гот! — изкрещя Роли Данк. Гот и Диф подскочиха.

— За бога, Гот! Готово: излъчването започва! Диф се изправи побледнял, с разтуптяно сърце. Гот бе също блед, но направи познатата гримаса, в смисъл: спокойно, приятелю, спокойно. Притвори очи и след секунда потъна в ОПС.

Диф имаше чувството, че е настъпил краят на света, такава тишина тегнеше над града. Над всички градове. Навред. Но в стаята тя бе още по-тягостна и по-плътна откъдето и да е другаде. Ала не долавяше се все пак един шум: равномерното дишане на Ким.

И това продължи цели четири часа. Пряко субективно време, което по-късно телезрителите спокойно можеха да накъсат и разтягат според желанието си до шестнадесет часа.

Четири часа.

Четири часа Диф се изпълваше с нарастваща паника, после дрямка замъгли съзнанието му, след това започна да нервничи. И после нищо. Четири часа видеофонът долу мълчеше.

Към края Диф не издържа, засуети се из стаята, затършува по рафтовете, прелистваше списания, захвърляше ги, измъкна отнякъде стар касетофон за директно слушане. И някаква касета, която веднага сложи в апарата. Дълго ходи насам-натам из стаята, докато намери подходящи батерии.

Приседна на пода на възглавници с касетофона на колене.

Жан Гот отвори очи, без да помръдне, без да каже нещо. Просто гледаше Диф. Отдолу се чуваха възклицания.

Гот се изправи.

Беше около осемнадесет часът.

— Диф — изрече отчетливо Гот. — Излъчиха го, както си беше. Нищо не са пипали. Господи, Диф… след това, което видяхме, онова, което ми каза и разказа през нощта, е нищо. Нищо. Страшна работа, Диф…

Диф тихомълком поклати глава. Без никакъв коментар. Плувнал в пот, със свито гърло и застинала усмивка на устните, той натисна бутона на касетофона. Сред тишината гласът на жената, която пееше, сякаш изпълни стаята. Литнал с музиката, която заглуши първия звън на видеофона долу, гласът мълвеше:

Очите отвори да видиш
света заради мен.
Знам, и да искаш, не можеш.
От радост треперят ми устните,
че твоята участ споделям.