— Къде съм? — попита Даниел. — Колко е часът? Как съм попаднал тук?
Голо се усмихна с вид на човек, който е изпадал хиляди пъти в подобна ситуация.
— Отговарям подред: при мене си. Сега е… шест часът сутринта, неделя. Тук си, защото тука те доведох. И съм готов да ти дам всички желани разяснения.
— Шест часът сутринта? — заекна Даниел. — Неделя? Това е… дръпни това перде, отвори прозореца за…
— Тц-тц-тц — отвърна Голо. — Няма да дръпна пердето, няма да отворя кепенците. Тъй е по-сигурно. Формално погледнато, сградата е необитаема, определена за събаряне. Практически виждаш… и ако саботажът по картотекирането на градските сгради продължи, няма да я съборят още една-две години. Но ти можеш да ми вярваш; погледни.
Той показа китката си и ръчния хронометър. Даниел види часа и датата. Поиска да сравни със своя: нямаше хронометър. А не можеше да си спомни имал ли е преди това.
— Нищо не разбирам! — каза той. — Кой сте вие? Защо живеете в изоставен блок?
Вместо отговор Голо му показа стените и афишите. Смаян, Даниел прочете лозунгите, пропагандиращи „Вярата на човека“. Изкрещя:
— Но къде се намира този блок?
— В източното предградие. Периферията на Нов Париж. Парадоксално е, но ако Стар Париж значи лукс, Нов Париж пък значи лайно… ама какво искаш, като не ни дават да си изберем територия. Можеш да ми говориш на „ти“.
Даниел остана със зяпнала уста. Както му обещаха, мигрената му отслабваше. Би предпочел тя да си остане, за да не я замести другото неприятно чувство, което го обземаше…
Чу се да пита с отчаян глас:
— Но… какво съм ви сторил? Защо сте ме довели тук? Голо изглеждаше учуден.
— Какво си ми сторил? О, на мене нищо. Обаче си дигал страшен скандал в един квартален ресторант, където имат обичай да се събират доста наши хора. Крещял си, че момичето от рекламните предавания ОПС, с което 5-а мрежа ни проглушава ушите от вчера, било любовта на твоя живот, че те очаквала, че ти си дошъл… Да не говорим какви нападки си сипел срещу обществото и как си ревял срещу Всесветското християнство, „Том-Фил“ и някоя си Матилд… Не те знам към кое вярване спадаш и колко бутилки си пресушил, но си казахме, че е по-добре да не привличаме вниманието към нашия район. — Той пипна ухото си и своя приемник ОПС. — Ти нямаш такава дрънкулка, ама ти е останал белег от нея. Загубил ли си го, или така си искал?
— Загубих го — изпъшка Даниел.
— Да не мислиш, че го направихме само за да се спасим от инспекторите, дето гъмжат из този район… Ние, привържениците на „Вярата на човека“, когато можем, оказваме помощ на други противници на режима… и даже на поддръжниците на режима, ако има случай, само че това се случва рядко, признавам. Ние сме материалисти-деисти и почитаме незнайното като екзистенциална сила. Всяко живо същество, човешко, животинско, растително, непременно е подвластно на импулси, породени от заобикалящата го среда, които обаче никога не могат да бъдат обяснени само с нашата логика. Незнайното е единственият господар, който…
— Знам! — прекъсна го Даниел. — Познавам вашите философски и религиозни принципи.
— Това не е рели…
— По дяволите! Какво съм търсил в този ресторант? Как съм попаднал тук?
— Е, добре — каза Голо, поклащайки глава. — Нали ти казах какво си правил. Откъде си дошъл, как си попаднал там, не знам. Зная само, че те изхвърлиха, че се качи на четири крака в колата си и едно дежурно ченге те взе на мушката си.
— Спомням си…
— А пък аз си рекох: слушай, Голо, ако не загладиш работата, тоя пак ще започне старата история и ще вдигне на крак всички квартални офицери. Може да стане лошо и за нас, и за него. Хванах ченгето, обясних му, че си ми приятел и че си попрекалил с пиенето. Седнах в колата ти и те докарах тук. Това е.
— Що за тъпа история — каза Даниел.
— На твое място щях да благодаря. Или си мислиш, че ми е провървяло с тебе. Какво е твоето движение?
— Какво?
— Твоята партия? Обзалагам се, че си от „Преродените в бога“. Само те имат наглостта да крещят на публично място като тебе.
Гласът му достигаше неразбираем до ушите на Даниел. Няколко загадъчни фрази се въртяха в главата му, особено една, която извикваше далечната мисъл за един барман, бог знае къде…
— Слушай — каза той, — каква е тая работа с рекламните съобщения?
— Чак пък да не си спомняш… ама ти май от тях си се подредил така, а…
Голо търпеливо обясни, че от няколко месеца някакви интерференции (онова, което тогава вземаха за интерференции) обстрелвали емисиите на ДДОК. Някои се тревожели, други надушвали, че се готви някакво сензационно събитие. Предната вечер мистерията била разбулена: ставало въпрос за рекламна кампания, с която телевизионната мрежа лансирала една нова серия за тази неделя. Нещо революционно, крещели те в главите на милиони хора с настъпването на нощта, като прекъсвали директните програми и визуализации на всеки половин час. Заглавието било „Животът на Ким“.
— Мръсна новоизмислена интоксикация — заключи Голо. — Ама ти изглеждаш съвсем плачевно. Да не е от алкохола…
Даниел се вкопчи за страничната облегалка на канапето. Простена в себе си: „НЕ! НЕ!“
— Ей! Приятелю! — извика Голо, изплашен от внезапното му побледняване.
Изгубил контрол над себе си, Даниел грубо избухна:
— Не съм ви никакъв приятел! Нямам работа тук и искам да изляза! Искам да си ида!
— Дума да не става… в това състояние не. Трябва най-напред да знам с кого имам работа. Рискувах, като те доведох тук. Ти нямаш никакъв документ в себе си, нито в колата си.
— Нямам…
Даниел опипа джобовете си. Досега не бе обърнал внимание на облеклото си. Беше по риза и панталон, само с една обувка.
— Къде ми е сакото? Обувката?
— Някъде по пътя, докато си щурял нощес, приятелю. Ти изникна в ресторанта точно в този вид.
— За бога, това е невъзможно! Аз се казвам Даниел Монклеман! Продавач съм от фирмата „Том-Фил“, сега съм в очакване, защото… (нещо щракна предупредително в главата му и той реши да не стига до края)… защото приемникът ми е повреден. Пострадах от тези рекламни машинации и мислех… те са принудени да действат по този начин! Помислих, че повредата е от това! Не участвам в никакво революционно движение, аз съм всесветски християнин и нямам нищо против вас. Пуснете ме да си ида…
Стаята му се стори изведнъж по-празна. Смут пробягваше в жилите му.
— Да те пусна да си идеш? — запита Голо престорено кротко. — След това, което ми каза?
Даниел понечи да се обади, но се отказа. Никога не бе се озовавал в подобна ситуация, донемайкъде изпаднал, изоставен от всички и дори от себе си.
— Вие сте взели документите ми… — каза той. — Вие. Нямам нищо против вас…
Думите му не звучаха убедително. Голо още повече присви очи.
— Ако казваш истината, тогава съм любопитен да знам какво търсеше из нашия район. Ако лъжеш, още по-любопитен съм да знам защо ме будалкаш с тая идиотска басня и какво се крие тук. И в двата случая се питам защо не постъпих другояче, ами те прибрах и те доведох тук… И то тая нощ. След всичко станало…
— Поинтересувайте се! — замоли Даниел. — Ще видите, че…
— Бездруго ще се поинтересувам, и то още сега. А ти ще си стоиш тук. Обаче първо ще се разбера с другарите какво да правим… Право да ти кажа, не знам какво да мисля…
Да признае ли всичко? Казвам се Даниел Монклеман, отстранен съм от „Том-Фил“ за тежка професионална грешка…
