Грубо в мозъка

заплете в объркани обяснения за някакви минимални срокове и за предимството, което се давало на клиентите, противно на това, което се мисли. Принуден бе да признае, че трябвало да почака ден-два поради техническа повреда, което се случва рядко — поясни той. Барманът изслуша всичко напълно безучастно. Даниел се почувства още по-засегнат поради факта, че дори в това положение бе намерил начин да прояви усърдие и да рекламира фирмата, която го бе изхвърлила. Рефлекси, които неизменно се проявяваха и срещу които му предстоеше да се бори. Когато му дойдеше времето, психопрофесионалните съветници по ориентирането щяха да си имат доста работа!

Даниел попита бармана за новините по света, от което последният буквално се втрещи (и Даниел пак бе принуден да му обяснява колко изолиран се чувства човек, когато е откъснат от света…). Онзи явно се стараеше да прояви разбиране… но, изглежда, не му се удаваше да се види в подобно положение. Той каза:

— Хм… всичко е наред.

И уж случайно единствената новина която съобщи, бе:

— Някаква известна жена от „Вярата на човека“ била намерена мъртва тази сутрин, но изглежда, че е умряла вчера. От естествена смърт, както казват.

— Както казват? — прошепна Даниел.

— Вярващите от „Вярата на човека“ използват положението, за да сеят раздори. Говорят за политически атентат. Гледат да не насочват пряко подозренията си, обаче…

Даниел бе излязъл от бара.

От този момент нататък той си втълпи, че не само джунглата, из която бродеше като сомнамбул, беше осеяна с клопки, отрови и капани, но че всички тези опасности бяха насочени точно и единствено срещу него. Измисляше си най-невероятни неща, които със светкавична бързина ставаха правдоподобни… А дали не бяха го замесили в някаква машинация…

Абсурд! Пълно безумие! Невероятно! Та нали проклетата Мюриъл Тодоба бе настояла да бъде назабавно включена? (Всъщност беше ли наистина настояла? И без да иска, преживя наново онзи момент: пасивността и безразличието на младата жена, докато се прегръщаха… но веднага си изгради следното противоречиво доказателство: тъй като тя се отнесе така безразлично, не значеше ли това, че се стремеше към нещо, което си беше наумила отнапред?)

Втора спирка: „Мъртвият бар“, пак на остров Сен Луи. Същият декор, същата обстановка, същият потаен ужас.

Побягна. След като глътна четири чаши уж с уиски. Мислеше, че алкохолът ще му помогне да понесе самотата. Обратният ефект не закъсня. Алкохолът още повече го затвори в един скроен по мярката му пашкул и изтъка допълнителни мрежи.

Като парадокс онова, което двукратно бе изживял чрез интерференцията в ОПС, придоби голяма важност. Особено снощното изпитание. Постепенно реши, че това е единствената приемлива действителност.

Бекен му бе казал: „Възможно е да бъде своего рода автопрограмиране на най-съкровените ви надежди, визуализиран израз на един идеал, до който всички се домогват, но никога не улавят. Това са вашите мечти, вашите възвишени желания. Търсене на абсолютното — и неговото откриване, изживяно като организиран сън. И всичко това на дължината на вълната на колективното подсъзнание посредством една мрежа на ОПС.“

Да. Божиите създания си остават вечно деца, дирещи съвършенството. И само грамадите от грешка на лъжепророците ги отклоняват от духовните им стремежи. Да, да! Познатата песничка… И към това разклатено положение се прибавя алкохолът, то се знае. Така или иначе тази песен изведнъж се стори на Даниел много наивна… питаше се как е могъл да си я тананика толкова време. Имаше нещо ужасно в нея. И неприемливо. Колективно подсъзнание ли — не искаше и да чуе за него. Нека другите се радват на измислиците, които са заслужили. Той не държи да споделя с когото и да било преживяното предишната нощ. То си беше негово. Само негово. Господи, та онази девойка бе създадена само за него, беше го почувствал — другият, този, когото тя чакаше, бе той. И все още бе навярно. Защото тя съществуваше, тя го зовеше.

И наистина му се стори, че я чува, дори без приемник. Шокът бе тъй силен, че за малко не се блъсна в един автобус. Мислите му се объркаха.

Когато по-късно дойде на себе си, беше нощ. Даниел вече не броеше погълнатите чаши. Той говореше ли, говореше, за момичето с червените коси, което бе създадено само за да го срещне и което пламенно го очакваше някъде. Спомни си смътно за един барман, който му бе казал нещо такова: „Приятел, тая проклета рекламна кампания май ви се е отразила зле, а? Ким чака и мене, човече. Няма да ви сервирам повече, ето ви сметката!“ Той заплака. Заобяснява, че това нямало нищо общо с настроението му, че било само в глада, просто слюнката е сбъркала пътя си (искаше да прояви хумор), а барманът си помисли, че той е четири пъти по-пиян, отколкото изглежда. Издърпа чашата, която му бе напълнил, и му върна парите.

Още по-късно изхвърлиха Даниел от един ресторант, защото се заяждаше с всички клиенти и вдигаше шум, искаше да отвлече някаква червенокоса девойка, която, както твърдеше, го очаквала тук, откакто се бе родила. Ядоса се, но след като го замериха два-три пъти със салфетки, моментално изтрезня. Като се катереше по вратичките, успя някак си да се намъкне в колата си през вдигнатия покрив. Един дежурен полицай се приближи, но се залиса с някакъв тип. А Даниел заспа на седалката зад волана.

В паметта му светкавично нахлуха спомени. Ужасна болка стягаше черепа му и режеше като с трион тила и слепоочията. Отвори очи, погледът му попадна сред същинска бялнала се пещ и тутакси затвори очи. Дочу шумове, някакъв глас. Поизвърна глава и пак отвори очи. Добре. Нямало пещ: само някаква гола крушка с нагорещени жички, провесена на шнур от тавана. Таван… крушка… значи: вътрешност на апартамент, на стая. Къде? Кога? Няма отговор без необходимата информация… Даниел се напрегна да събере някои сведения.

Първо се намери легнал на една кушетка, легло или диван, нещо меко и хоризонтално, което сигурно би било удобно за всеки нормален човек, легнал отгоре му — т.е. пощаден от мигрената. Предпазливо озъртане. Млечнобели стени. Голи. Няколко занаятчийски афиша, по които погледът му се плъзна, без да се помъчи да забележи нито изобразеното, нито обясненията. Прозорец с плътна кафява завеса. Маса. Врати — на стенни шкафове, на дрешник или водеха към друга стая? Затворени врати, боядисани в кафяво като завесите. Под от стари-прастари дъски с изпъкнали жилки. И толкова мръсен.

— Е, какво? — рече гласът. — Как сме?

Даниел подскочи и тутакси седна. Стопеното олово се залюля от единия до другия край на черепа му и трябваше да опре глава на облегалката на канапето (беше канапе) и да притвори очи за секунда. Сетне ги отвори.

Човекът стоеше прав пред него и му подаваше чаша вода. Едно хапче кипеше и кръжеше на повърхността.

— Вземи — каза човекът — и пий. Много помага. Казвам се Голо.

Низ от думи, изречени монотонно. Болезнено шляпаха слепоочията му, сякаш го удряха с пръсти. Голо ли? Е, та какво? И защо му говорят на „ти“? Хората, които ви говорят на „ти“, без да ви познават, непременно спадат към една доста особена обществена категория. Примери колкото щеш в информационните бюлетини, документалните филми и филмите на ОПС. „Този тип, помисли Даниел, не е от моя свят!“, сетне си спомни какво беше станало със света, за който машинално си бе спомнил, помисли, че може би точно този Голо бе един „съдружник“, „побратим“.

Пое чашата. Почака, докато се разтвори хапчето, като се мъчеше да сложи мислите си в ред. Същевременно се взираше в Голо. Млад, трийсетина годишен, ниско остригани коси, доста пооредели. Сив дружелюбен поглед. Трапчинка на брадичката. Облечен спретнато в син платнен панталон и яке от изкуствена кожа, закопчано до врата. Обувки от синтетична прозрачна материя, бежови.

— Пий — рече Голо. — Стопи се.

Даниел пи. Наистина се беше стопило и плюс това беше гадно. Той се намръщи и върна празната чаша на този любезен Голо.

— След три минути ще се оправиш — увери го младият човек.

Даниел дори не се опита да повярва. Голо седна на пода (с този хубав панталон на такъв мръсен под!) и сложи чашата до себе си.