Грубо в мозъка

които да не са мои.

Стомб подсвирна през зъби.

— Чаткате ги тези работи, а?

— Нали ви казах: готвех се за творец. Отхвърлиха ме, но знам тънкостите и техниката.

— Все пак карайте по-внимателно — каза Стомб. — Тежката артилерия ще ви отсече ръцете и толкоз. Кариерата ви ще свърши на бърза ръка. — И процентът на вашата мрежа ще спадне…

— Не е задължително: нали дадохте модела, ще продължим по-нататък. Една бомбичка освобождава много потиснати импулси.

— Обаче не можете да ме изпуснете току-така, защото съм причина за вашите затруднения, открихте ме… но бих могъл да продължа моето „творчество“ извън вашия контрол и няма да можете да извлечете полза от това. Греша ли?

Диф бе слязъл от небесата. Тръпнеше от агресивност, без да знае в какво точно да се цели.

Адам Стомб присви клепачи. Странно полуигриво-полууморено пламъче проблесна през сивите цепки на очите му.

— Грешите, Билби — отвърна просто той.

Две думи. Само толкова, но Билби разбра каква сила стои зад този човек.

В миг се досети, че данните за слушането и интереса на пострадалите телезрители ОПС вероятно не бяха мръднали, а може и да беше обратното. Може би се страхуваха. Но ДДОК бе открила ефикасно средство да обърне опасното положение в своя полза.

Ала бяха разкрили картите си.

Щяха да използват Диф Билби, нещо, което бе от полза както за тях, така и за Диф Билби, тъй като тази новост щеше да увеличи слушането, след съответната рекламна кампания — кампания за лансиране, която неусетно бе започнала отпреди месеци, — тъй като това предлагаше на телезрителите своего рода предпазна клапа, която им позволяваше да изживеят визуално някои ситуации вън от допустимите норми. А и за Диф Билби бе добре дошло — малко сръчност, усет за конюнктурата, умение — и би направил кариера с легализираното представяне на конфликтността.

Но могат и да не използват Диф. Ще го отстранят незабавно — него и неговите интерференции. А след време ще копират първия модел от творбата му.

— Да… Билби, лъжете се, ако мислите, че заспалият преди пет години човек се е събудил.

— Но ако приемете да се включите в играта, Диф Билби, вие сте намерили разковничето. Можете да станете онова, което винаги сте искали да бъдете: да сте жив и да можете да го заявите пред света.

— О’кей — каза Диф. — Съгласен съм. Кипеше от възбуда и ужас едновременно. С противен вкус в устата и бледото лице на Ким пред очите. Повтори:

— Наемам се. При условията, които ви поставих преди малко. У дома. Господин Гот е добре дошъл.

— Жан — каза Гот. — Не „господин Гот“. С тебе ще свършим добра работа.

— И един кодер „Матферсън“…

— … подсилен с кортикометричен „роб“, дадено — каза Стомб. — И „карт бланш“ за реализацията. Кога можете да започнете?

— Тази вечер, ако имам необходимото — каза Диф Билби, без да мисли.

— Ще го имаш — увери го Жан Гот.

Диф Билби бе изпратен до дома си с една сервизна кола на ДДОК. Сам. Жан Гот щеше да дойде при него вечерта с нещата, необходими за „лагеруване“, и апаратурата за творчество.

Диф бе обещал да не установява контакт с Ким, преди официално да започне предаването ОПС и докато не бъде монтирана заглушителна предпазна система. За първи път от пет години той мълчеше.

Когато Гот пристигна, намери Диф седнал до леглото на Ким Сиова. Вгледаха се продължително един в друг. Не си казаха нищо.

Диф Билби завърши така:

„… и разбрах, че ужасът от световната гибел не бе връхлетял само върху Ким; цялата вселена се сгромолясваше. Не само нашият свят, този, който тя и аз се канехме да изградим с взаимни усилия, за да устоим на другия. Но и другият. Да, той също се рушеше. По някакъв ужасен начин онзи свят ни бе сразил, ала чудно, победата удържахме ние. Той беше заличен за Ким и за мен, само че аз останах да бдя и видях нетърпимата неправда, която се стовари над нея. Едно бе важно: да вложа останалата ми енергия, гняв и сила, за да върна Ким към живота. Такава бе единствената цел на моето съществуване. И не може да има друга…“

Изрече последната дума и прекъсна приемането от кортикометричния „роб“, после изключи и апаратурата КАС (кодиране — анализ — синтез) за енграмите на кодера „Матферсън“. Последна дума, последно изречение… и сякаш някакъв гаден горчив дим го обви при мисълта за предателство. Усещане, което кортикометричният запис нямаше да отбележи. Тишината тегнеше над Диф и той не смееше да мръдне — тежка грамада със заоблен гръб и провесени ръце, — седнал пред блока „Матферсън“, поставен на масата. Диф дочуваше тиктакането на будилник или на някакъв друг часовник някъде в стаята, но сигурно се заблуждаваше, тъй като имаше само един малък безшумен електрически часовник с махало. Тиктакането изчезна веднага щом разумът му доказа, че това е невъзможно. Лека-полека дойде на себе си и се намери отново в стаята с познатите предмети сред мекия полумрак. Спомни си, че тук бе и Жан Гот, седнал наблизо в единственото що-годе удобно кресло: той се размърда, свали преметнатия си крак и настоящето отново се възцари наоколо.

Настоящето с тежкото тяло на Диф и празната му глава, в която вече нахлуваше и растеше тревогата. Размърда се и той. Погледна Гот. Опита се да прочете нещо окуражително по лицето на Гот, ала видя само колко е бледо и объркано. После Гот се усмихна. Мъчително, но все пак се усмихна; така беше — насърчително, заговорнически. На Диф му олекна.

— Четири часа — каза дрезгаво Гот. — Четири часа говори, без да си поемеш дъх.

— Това не е толкова важно.

— Знам… Беше… е, добре, ето какво: никога не съм чувал толкова силен и толкова правдив разказ. Знаеш ли, как да го кажа… просто те преобръща отвътре. Страшен шум ще вдигне!

— Нали това искат. Неочакваното. Предпазната клапа… Безопасното участие в някоя забранена ситуация.

Гот не отвърнат Изглеждаше истински разтърсен.

Диф се изправи, протегна се, та чак ставите му изпукаха. И отново се отпусна в креслото.

— Наистина няма по-добро нещо от тоя „Матферсън“. Работил съм с него за кратко време, когато ме приеха в курсовете по художествено творчество. Наистина си го бива.

— Защо не са одобрили да продължиш?

— Защото сценариите, които им предложих, много приличаха на това, което чу през тези четири часа — усмихна се Диф. — Не отговарят на нормата. Неудобни са. Бяха злото, което трябваше да се забрави, за да се прокара по-лесно идеалът за преобразеното общество, устремено към съвършенството. По онова време още нямаше опасност гражданите да се преситят от доведеното до крайност манихейство… Това, че е нямало нужда и от предпазна клапа.

— Слушай — каза Гот, — твоят разказ сигурно ще разтърси хората. Но знаеш ли как ще изтълкуват края му? Като божие наказание, а за тебе ще си помислят, че искаш да изкупиш греховете.

Диф се изправи мълком, отиде до хладилника и затърси две бутилки бира, отвори ги. Седна отново в креслото и подаде едната на Гот. Отпи глътка и чак тогава заговори:

— Посъветваха ме да пипам с ръкавици, нали така?… Ако съм искал, ще ми позволят да разказвам и други истории. Не само живота на Ким Сиова, но и моя, детството ми, живота на хората, които съм познавал. На майка ми, на дядо ми. Историята на една опустошена равнина.

— Това ще се върже с официалната пропаганда, тъкмо си разчистват сметките със загниващото минало…

— Историята на една равнина, която опустошават сега — продължи Диф. — Животът ми от момента, когато реших да стана творец, до мига, когато срещнах Ким. Историята на едно момиченце, изнасилено от дванайсетгодишен гамен… моята действителност. Действителността. Не знам дали ще вземат края на първата история за… покръстване. Нека си мислят каквото искат. Думите не са всичко, в главата ми остава още нещо, нещо неизречено, нещо зле изречено, гневът, бунтът. И накрая