Грубо в мозъка

историята на Ким, която искаше само да живее в съгласие със себе си и която…

Спря се. Суров пламък прониза погледа му и стиснал бутилката, той насочи пръст към Гот:

— Помни, Жан. Никаква намеса на вашите коректорски екипи от ДДОК! Никакво преглеждане от онези, дето отговарят за интоксикацията. Стомб ми обеща! Ще го пуснете така, както е! Каквото съм разказал, е завършен продукт.

Гот се поколеба;виждаше се, че е възбуден от всичко това, но едновременно и слисан, и объркан. Той каза:

— Знаеш ли колко време е нужно на човек като Хорст Малпас, за да създаде един художествен филм, като имаш предвид, че е номер едно в ранглистата, с най-много заявки от запаметяващите банки?

— Няма по-гадни филми от тия на Малпас. Още когато бях на шестнайсет години, ми предложиха да работя над неговите декори. Навремето той се нуждаеше от рисувани опори, за да поддържа вдъхновението си…

— А сега пък се нуждае от филмирани опори. Та знаеш ли колко време му е нужно? Минимум четири месеца плюс цял екип оформители, сценографи, автори на диалозите и т.н. Четири месеца, Диф. А ти направи нещо, което субективно може да се разтегли до дванадесет часа, зависи от възприемателните способности на телезрителите, и ти направи това за четири часа! Малпас едва би смогнал да нахвърли най- общо съдържанието, да набележи бегло идеята.

— И какво ще направи Малпас от това кратко съдържание? Нещо заоблено, гладко, мазно, изкусително. Едно лайно. Повръща ми се от Малпас и неговите произведения. Искам да причиня болка, Жан. Да раздразня, да притесня, да принудя да се мисли, да въведа насилието и нежността, да покажа живота, да кажа, че за мене светът е това.

— Наистина толкова е важно това твое лично и необичайно виждане за света…

Диф така и не разбра дали Гот го иронизира, или е искрено трогнат от наивно изповяданата му вяра. Той отвърна:

— Кой е първият?… Разбира се, най-важно за мене е да виждам нещата по свой начин, да виждам онова, което смятам за вярно по моему, с моите очи, с моите вътрешности, моите… Но има и нещо още по- важно: да го изкажеш. Да го предложиш.

Гот посочи апарата „Матферсън“ с глава:

— Ние ще предложим този… този вик.

Диф Билби кимна. Сега почти бе сигурен, че може да разчита на подкрепата на Жан Гот. Не само на техническата му помощ. Беше сигурен, че го е разтревожил и очаровал въпреки условните му рефлекси, които все още действаха като естествена отбрана срещу агресията. Почувства се по-добре.

— Така и ще направим — каза той. — Защото откъслеци от този вик вече заинтригуваха онези, които са го чули. Защото за мене творчеството не е нищо друго освен вик от ярост, от гняв, от любов, — вик, изразяващ непоносимото, радостта. Аз няма да отстъпя от това, Жан. Разказвах четири часа, както съм разказвал всеки ден, за да съживя Ким. С моите думи, моите заблуди, моите несръчности. Това не е някой съвършен продукт, който се гълта с лекота като хапче за сън, за облекчение, за изцеряване, а напротив: вирус, моят вирус. Историята на Ким обърква собствената ми история… Това, което казах, не изчерпва всичко, нещо е останало в главата ми, нещо, което не успях да предам много добре устно — моите импулси, а те са и на Ким. Моите съмнения, колебания, неувереност, моето съжаление, че съм показал едно, а не съм успял добре да откроя друго. Затова настроих кортикалния „роб“ да заличава смущаващите ме мисли, тези, които не са свързани пряко с историята. Боже господи, знаеш ли какво нещо е ОПС?

— Струва ми се, че зная — пошегува се Жан Гот.

— Ето, разказвах пред тази машина, а тя записваше. С моя глас и моята мисъл. И тази страхотна машина закодира всичко със своя синтезатор. Представи моята история като сигнали, пригодени, за да бъдат приети чрез символични понятия, групирани в запаметяващи схеми. Ще последва възбуждане на ретикулярните таламусни ядра и предаване чрез лимбичното образувание към един сектор, предхождащ челния лоб. Ще се извърши прекомпозиране на получената възбуда и насочването й към специализираните сектори. Тези сектори ще анализират и натрупат информацията, после ще комбинират в халюцинаторни визуални, слухови и т.н. структури отделните точкови огнища на възбудата. Закодираните сигнали, предадени от „Матферсън“-а, ще се възпроизведат посредством предавателя. Ето как мисълта на един творец се превръща в схематизирани символи, разбираеми за датчика. Малпас прибягва до помощта на цял един предварителен цирк, за да провъзгласи мислите си, да не допусне грешки, да не се изложи на риск. Аз не искам това. Тази история хората ще я получат така, както съм я предал. Ще я пресътворят по своему, трудно или не, според това дали техните визуализирани схеми са податливи или не за нещо непредвидено. Тъй ще бъде. Майсторът съм аз и имам право, Жан.

— Искаш да ги притиснеш?

Диф въздъхна продължително.

— И да, и не. Не им желая злото. Само да им кажа: на тази земя съществувам и аз, и Ким Сиова също е живяла този живот. Просто очаквам…

Той потърси необходимите думи и поклати глава. Отпи глътка бира и продължи:

— Всъщност не знам какво очаквам, Жан. Това е истината. И въобще очаквам ли нещо.

— Освен излекуването на Ким? Последва дълго тягостно мълчание — Диф Билби бе вперил поглед в Жан Гот. Устните му затрепераха.

— Тя няма да оздравее — прошепна той.

И все тъй вперил очи, без да мигне, продължи:

— Знам го от пет години. Може би и това ще влезе в моята творба. Това, че съм сигурен, че се боря напразно, че всъщност съм мъртъв като нея.

— Но цели пет години…

— … се преструвах, че още живея, защото отказвах да приема моята смърт и тази на Ким: смъртта на света, който искахме да изградим заедно, да се намерим и да се опознаем взаимно в него. Но днес я приемам. Днес, Жан, след всичко, което ми се случи… може би защото знам, че ми предлагат място като за мен в света, който отричах, защото се обнадеждих, че ще изкажа моето отрицание… Затова се и срамувам, Жан. Не исках да оживявам пак. Изоставям я.

— За бога, Диф…

— Тя няма да оздравее — повтори Диф. — Но аз може би да.

Гот остави бутилката на пода. Когато вдигна очи, Диф се беше смалил още повече на стола си, забил глава между раменете си, с наведено чело. Гледаше ръцете си, стиснали полупразната бутилка.

— Нали не мислиш така, Диф! — убедено каза Гот. — Разбира се, че не, особено след това, което слушах четири часа. Знам, че ще продължиш да се бориш. Ние ще ти помогнем. Аз ще ти помогна. Чуй, Диф…

Диф не помръдваше. Очите му блестяха трескаво при слабата светлина.

— Диф, погледни ме! — Диф повдигна глава.

— Мръсник! — каза той, потънал в някакъв лош спомен. — Пет години не проля една сълза, а сега оплакваш себе си!

Гот се разгневи.

— Е, какво, хленчи тогава, Диф Билби! Само чуй какво ще ти кажа! Пет години, а, все това ти е в устата, и то, както сам каза, за да се самосъжаляваш. Възмездие! Изкупление на греховете чрез страдание! По дяволите! Но цели пет години, всеки ден, ти си изпълнявал ролята си, мъчил си се да измъкнеш Ким от нейната изолация. Защо? Защото си искал тя да оживее, ето защо, да оживее с тебе, за тебе, за тебе! А и за да запазите тоя магазин може би — толкова по-зле, ако съм гаден. Но не си вярвал в това. Ти каза преди малко, че не си вярвал, че дълбоко в себе си си се предал. Имало е болка, ярост, бунт, а сетне всичко се е уталожило. Останал си сам с нея, полумъртвата. Това също са твои думи. Двама мъртъвци. Но преди малко имаше нещо друго, Диф. Ти пак се беше озлобил, беше несправедлив и суров пред онова, което е сполетяло Ким. Та нали за нея мислеше, когато говореше на другите. Беше истински бунт, да. В твоя монолог имаше сила, каквато никога не си имал за тези пет години. Чуваш ли ме?

Диф поклати глава. Две сълзи потекоха по бузите му.

— Тя може да оздравее, Диф. Знаеш ли какво ще направим? Ще използваме това произведение. Ще