включим един приемник ОПС в Ким и ще й предадем тази история, нейната история, която никога не й е била разказвана така ясно. През всичките двадесет и четири часа на денонощието, ако трябва. По дяволите, ще опитаме и това. Всички средства ще използваме!
— А застрахователното…
— Те няма да са против. В краен случай, колкото и отвратително да изглежда, ще раздухаме публично този случай. Ще видим. Утре ще поговорим с неврохирурга.
— Но има опасност това да предизвика куп интерференции по нормалните програми: ще се наложи да прибегнем до дължината на вълните, които осигуряват контакт с Ким — а те ми забраниха да…
— Те ще монтират устройство за смущение, Диф. Няма да рискуваме нищо.
Диф остана безмълвен. Само поклати глава и заплака.
Мълчаливо и неподвижно, присвил тлъстото си тяло.
После сълзите му секнаха. Изтри бузите и брадата си с ръкав.
Гот каза развеселено:
— О’кей. Няма да пипаме този филм. Никакво препрочитане, нищо, никакво зализано оформление. Ти си прав. Ето че научих нещо като художествен ръководител. Винаги съм се радвал, когато се случи да предложа нещо оригинално, но в традиционната форма… Оказа се обаче, че взривяването на възприетите форми също ми допада. По дяволите, Диф, чувствам се пак някогашният хлапак, току-що завършил професионалната си подготовка, когато си мислех, че мога да направя чудеса. Още отсега си представям физиономиите на критиците и признатите автори в стил Малпас. О’Кейл и Сие! Харесва ми този фарс. Особено пък с подкрепата на Стомб!
— А на Кевин Жборг?
Усмивката на Гот се превърна в лукава гримаса. Дълбоко в очите му проблесна пламъче, но след миг лицето му прие престорено сериозно изражение:
— Жборг е директор на художествените програми. Льорис е генерален директор на програмите на мрежата. Стомб — ръководител на службите за техническа изправност на предаванията. В конкретния случай е важно неговото мнение… Всъщност не биваше да ти казвам това.
— Защо?
— Не биваше, но ти го казах. Процентът на слушане не се е увеличил. Напротив, твоите интерференции са предизвикали паника. Имаме стотици такива случаи, а след време заплашваха да станат хиляда, десет хиляди, ако не бяха се натъкнали на тебе. Работите на ДДОК вървяха зле. На „Том-Фил“ също. И дори на другите фирми, които предават нашите програми. Вонеше Диф. Сега обаче замириса другояче. Тези няколкостотин потърпевши ще ги обявят за привилегировани и тогава ще научим, че имало още стотици други, които приемали интерференциите, ама си мълчали. В този момент хиляди от тях приемат рекламните предавания, съставени от преобразувани блуждаещи сигнали. Кампанията се разгръща. По дяволите, твоето произведение може да се програмира, още утре, т.е. — той погледна часовника си — дори още днес, неделя, стига да искат. Довечера или сутринта. Не, Диф, процентът на слушане… Но тъй като успяха да обърнат нещата, сега ще направят „бум“. А това е един шанс за нас. И то благодарение на тебе. Те ще пуснат на всяка цена твоето произведение, и то само след няколко часа, стига да им кажа по видеофона, че е готово, завършено, обработено и зрелищно. Ако гарантирам за него, те няма и да го погледнат. Но ако все пак го направят, готов съм да вдигна скандал, за да ги убедя, че не можеш да постъпиш другояче. И няма да го подложат на никаква преработка: това изрично е казано в твоя договор.
— Договор ли?
— Който донесох, а ти ще го подпишеш. Валиден за най-малко четири произведения… Ще го пуснем. По дяволите, особено ако наблегнем на финала и неговото морализаторско тълкуване.
Гот се изправи, измъкна от джоба си дебел найлонов плик и го подаде на Диф.
— Договорите. Къде ти е видеофонът?
— Долу, в магазина. Жан?
— Ммм?
— Знаеш ли, нещо такова си мислех и аз за този процент на слушане.
— Нима?
— Защо ми го каза? Каква е всъщност твоята роля тук?
— Казах ти го, защото не си глупав и допусках, че се досещаш. И още как. Колкото до ролята ми… аз съм художествен ръководител. Тъпо е. Да те ръководя, да те съветвам, ако възникнат въпроси пред тебе.
— Това, дето ми каза за Ким…
За първи път лицето на Гот загуби добродушния си израз:
— Мислиш, че съм говорил служебно? Ако мислиш така, кажи. Веднага ще поискам да ти изпратят друг художествен ръководител. Каквото съм казал за Ким, казал съм го лично от името на Жан Гот. По дяволите. Тази история ме грабна просто защото е уникална. Някой си да обърка нашите програми, къде се е видяло такова нещо. После, след твоя номер като „самоук“ творец, се постарах да си върша работата, като ти подсказвам подходящо оформление за произведението ти. Продължавам да го правя, но едновременно открих, че изкуството може да се възприема както с главата, така и с вътрешностите ни. Грубо казано. Продължавам да върша своята работа, като си казвам, че творбата в крайна сметка е един облагороден отпадък, един усъвършенстван отпадък, изхвърлен от тази чудновата физиологическа и психологическа машина — човешкото същество. Отпадък, доколкото е „в повече“ и не може „да трае дълго време“. Искаш ли една хубава метафора за пример? Лайното е отпадък. Нормален, необходим за биологичното равновесие на всекиго и за доброто му състояние. Кой е казал „това е мръсно“? Такова било схващането за ценностите в дадено цивилизовано общество. Лайното е един нормален, необходим отпадък, само че опошлен; творчеството е отпадък, нещо, което освободената от автоматизираните навици мисъл изхвърля вън от себе си, също така необходимо, но обикновено потискано, за да се поддържа един обществен ред, изключващ изненадите — следователно творчеството е частично разрешено и обработвано, за да бъде някак признато. И като ти казвам това, върша своята работа както никога досега, признавайки какво мисля от дълго време, още когато видях с очите си как постъпваш ти в твоето толкова лично творчество, в разрез с всички официално установени рамки. Работеше не само твоят ум — твоят осакатен, частично буден ум — той бе сечивото на ЦЯЛОТО ти същество. Никаква предварително изфабрикувана морална или интелектуална система няма да ти попречи да се изходиш, когато ти се прииска. Обаче тези системи могат да потиснат изхвърлянето на отпадъка от творчеството, задушавайки нормалния процес на отделяне на това „нещо в повече“. От него ще направят един управляван акт. Творчеството ще стане нещо банално, обикновен жест, осакатен рефлекс… а ако е прекалено силно, ще го обезценят, ще го превърнат в едно мръсно лайно и бързо и задължително ще го забравят. Така мисля аз. И така схващам моята роля тук, при тебе. И веднага започвам да я изпълнявам, като видеофонирам в програмирането, за да им съобщя, че имаме една рядкост. — Усмихна се отново. — Ще си послужа с други думи, разбира се.
Почака Диф да отговори. Той поклати глава и също се усмихна.
— Жан Гот, чудно е как с тези идеи не са те обявили за непоправим психопат, еретик и тем подобни?
— Правех се на овчица, докато ме ориентират към артистичната дейност на ОПС, на творческа длъжност, която ми допадаше и не беше опасна. За всичко си държах езика зад зъбите.
— Ти да… Обаче аз не.
— Така е. Но ти твориш почти несъзнателно. ТИ НЕ МОЖЕШ да бъдеш нещо друго. Впрочем в такава степен може и да е заболяване… при една ценностна система, която вероятно е също един вид болест. Да не можеш да издържиш на насилието на една заобикаляща действителност, смятана за синтез на всичко най-добро. Да не умееш да се отстраниш, да се стремиш към бягството, което ще те опази
Той добави:
— Като много други, които ние, техниците на предавателите ОПС, подкрепяме в смъртта.
— Но къде е тогава моето творчество? — попита Диф.
— Знаеш добре. В самия ти живот. В нуждата да бъдеш това, което си, отхвърляйки господстващите
