Грубо в мозъка

образци. В твоя бунт. Ти можеш да го изразиш само по антисоциален страничен път, защото те задушаваха. И той се готвеше да избухне с помощта на Ким като ваша обща творба. Преди. Но сега, ето как…

Диф стоеше безмълвен. Той размаха за поздрав бутилката бира под носа на Гот и на един дъх я опразни. Гот кимна. Заслиза по стълбите, поспря. Над стълбището се виждаше вече само главата му.

— Диф…

Диф въпросително повдигна едната си вежда.

— Ние наистина подкрепяме хората в смъртта с помощта на ОПС. Най-хубавата от всички религии, най- действителната, защото е прикрита — жизнена, защото и тя си затваря устата. Разбираш ли, за първи път от много време си мисля, че си върша добре работата. Не че това ще революционизира планетата, нали разбираш? Само чувствам, че сега си върша добре работата. Мое лично творчество. Я ми извади още една бутилка бира.

Главата на Жан Гот изчезна.

Той говори по видеофона половин час. Диф го чуваше как ръмжи и се ядосва на моменти, за да ускори програмирането на живота на Ким, творение на Диф Билби.

Качи се горе ухилен, с кръгове под очите и разрошени коси, като че току-що се беше бил.

Диф му подаде отпушената бутилка — взел бе още една и за себе си.

— Печелим — викна Жан Гот. — Първо програмиране — днес следобед, второ — утре. Ще чакаме реакциите. Никой не повярва на твоето четиричасово произведение. Някакъв тип — мухльо такъв — за малко да се задави, като му казах, че няма да има преработка. Наложи се да се обадя на дирекцията — тя е съгласна. Свързах се и със Стомб. Събудих го. Колко е часът?

— Съмва се.

— По дяволите! А никак не ми се спи! Един като се разкрещя — и знаеш ли защо? Защото не искал и да чуе името Диф Билби. Предчувствам, че ще стане страхотна бъркотия.

Той изпи бирата. Наистина се съмваше. През големите прозорци със спуснати пердета се очертаваха сивите фасади на жилищните сгради по улицата като тебеширени рисунки върху почерней с въглен фон.

И на Билби не му се спеше. За първи път от толкова време чакаше припряно да се роди денят, да закрещи, да размаха ръце, да заяви за себе си като всяко новородено. Имаше странното усещане, че той акушира на този ден, той или Гот, все едно.

Умората действаше като опиат. Да заспи и да развали това усещане, какво светотатство!

Диф предложи миризлива трева, Гот прие. Натъпкаха малките си кокалени лули и запушиха, наблюдавайки как дневната светлина постепенно завладяваше пространството, осветявано от лампата.

Тогава, обгърнат от голям облак синкав дим, Диф спокойно каза:

— Бих могъл и да изчезна, нали?

— Да изчезнеш?

— Ако, да речем, ми се прииска да ида по-надалеч в моите произведения. Ако след първото излъчване, поради неуспех или натиск от политико-религиозните власти, бъде анулиран договорът — а аз продължа нелегално моите предавания.

Гот изпусна голямо кълбо дим.

— А след смъртта ми — каза Диф — какво ще стане с Ким?

Предметите и мебелите в стаята придобиха ясни очертания, обичайната си форма. Петната от сенки и светлина застанаха по местата си.

Уличните шумове достигаха до тях.

— Тутакси ще довтасат да търсят филма — каза Гот. — Ще трябва да споменем за това в следващото ти произведение. Сюжетът и всичко останало. Мисля си, че ще бъде по-трудно от онзи първи вик на сърцето. Нещо ще трябва да се направи… не знам. Да се заговори за това.

Сенките и светлините моделираха костеливото лице на Ким, хлътналите й бузи, изпъкналите и скули и брадичка. Тя дишаше. Клепачите й потрепваха през двайсетина секунди.

— Знаеш ли — каза Диф, — аз не бях дебел като сега. Бях… като всеки друг. Но тя беше фантастична.

— И ти си бил такъв за нея, клети човече.

— Аха — отвърна Диф. — Вярно, бях фантастичен. Той дръпна от загасналата си лула. И каза:

— Тя ще оздравее, Жан. Ще оздравее, сигурен съм. Ще постъпим както казваш. Ще разчупим това нещо. И добави:

— Тази сутрин разбирам това. Чувствам го.

15

Гнетеше го най-вече мълчанието. Повече от изгонването. Всъщност двете взаимно се допълваха и той още по-силно чувстваше колко непригоден е за живота на тази нова планета, която постепенно откриваше и която му предлагаше какви ли не смайващи изненади, че ако не внимаваше, лесно можеше да се плъзне от тревогата към истинския ужас.

И дали не беше вече много късно? Не беше ли винаги много късно? Имаше ли нещо, с което да се предпази? Беше съвсем несигурно. Чувстваше се като болен от някаква генетична аномалия, лишен от имунна система, тънещ в свят на хищни микроби, злотворни спори, подигравателни вируси… Хапан, смукан, изсмукван от цялата тази противна гмеж, която несъмнено се готвеше за повсеместно настъпление…

Но къде да се подслони? Разбира се, имаше някои заведения, тихи пристани, където се събираха гражданите в период на очакване, ала въпреки сполетелите го беди Даниел Монклеман не искаше да приеме положението си на изгнаник, истината е, че не искаше да подпише своята абдикация. Оттук дочуваше разговорите… и от немай къде признаваше причините за своето „очакване“: в неговата професия „очакване“ автоматически значеше порицание, тъй като не съществуваха икономически и обществени условия за безработица…

Та ето това мълчание…

Отначало се носеха слухове, ала обикновено те оставаха на заден план, не им се обръщаше кой знае какво внимание. А сега взеха да излизат на сцената. Преди попадаше на музикални програми, на информация за движението или за дребни градски проблеми, които улавяше автоматично само като завъртеше копчето на аудиоприемника — а копчето го завърташе винаги автоматично. Имаше разговори, в които можеше да се намеси или да проследи, познавайки същината на разисквания проблем, тъй като всички те тръгваха от програмите ОПС. Сега се чуваше само бръмченето на автомобилните мотори и думите, които си разменяха нормалните, „интегрирани“ хора, а от тези думи поне една четвърт бяха загубили своето значение. Дори да се отнасяха до познати неща, Даниел трябваше да положи усилие, за да се включи в разговора, и все му се струваше, че не знае някои нови данни.

Всъщност това „мълчание“ бе като странното и тревожно гъмжене в джунглата, забелязано от първия цивилизован човек, запратен в зеления ад.

В бетонно-асфалтовата джунгла Даниел последва дирите, които трябваше да го отведат до познатите „постове на цивилизацията“. За да осъзнае съвсем ясно, че и тук го чакаше отхвърляне. Джунглата надви. А дали не бе обратното, не бе ли джунгла за самия себе си, последният дивак на земята.

Първа спирка: „Веселата хубавица“. Приятен полумрак сред душния следобед… но много скоро превърнал се в душен полумрак. Тишина. (Но знаеше, че мозъците на онези притежатели на ушни приемници, които желаеха, се омайваха от лека музика.) Приглушени разговори на момичетата сервитьорки с клиентите. Много маси бяха заети от безделници с притворени очи, които се наслаждаваха на визуализиран сеанс ОПС и същевременно вдъхваха атмосферата на заведението. Помъчи се да подхване разговор с бармана и съобщи, без онзи да го е питал, че приемникът му ОПС е повреден. Човекът се усмихна и забеляза, че е смешно да се случи такова нещо на продавач на „Том-Фил“. Даниел, който бе вече решил да скрие, че е в очакване, разбра, че не бива дори да намеква за повреда на приемника, освен пред непознати. Засмя се заедно с бармана, призна, че положението му не е кой знае колко приятно. Събеседникът му се учуди, че като представител на фирмата няма възможност незабавно да подмени приемника си. А Даниел, в желанието си да не споменава за интерференциите, на които бе жертва, се