Грубо в мозъка

13

Честна дума: още щом двамата бутнаха вратата, Диф си помисли, че не са обикновени клиенти. И се пренесе тутакси седем-осем години назад, когато инстинктивно можеше да познае полицаите, контрольорите, всевъзможните надзиратели; по онова време той все си намираше повод за тревога, а ако го нямаше, неговото постоянно психическо състояние пришпорваше въображението му. Ала сега?

Шест-седем „нормални“ клиенти се мотаеха из магазина с надеждата да попаднат на находка. Новодошлите мълчаливо обходиха рафтовете, без да обръщат внимание на Диф, който чакаше, седнал зад масичката в дъното на магазина, до стълбището. Не минаха и две минути и двамата застанаха пред него. По нищо не личеше, че са държавни служители. Диф обаче не се лъжеше.

Поздравиха го с усмивка. Единият обяви:

— Служба за техническа изправност на предаванията ДДОК. Господин Диф Билби, бихме желали да разговаряме с вас, ако нямате нищо против.

„Ако нямате нищо против“ би могло също да значи „нямате избор“…

— Шегувате ли се? — каза Диф. — Нямам никакви проблеми, а моят приемник ОПС е открай време в едно чекмедже.

— Не се шегуваме — увери го същият тип. — Много е важно, господин Билби. Повярвайте.

Диф не бе в кой знае колко добро настроение. Беше се събудил леко махмурлия от снощните злополучни чаши алкохол, а в ума му още блуждаеха ужасяващите образи от главата на Ким, после изми съдовете от цялата седмица, но настроението му не се подобри, после надойдоха досадни клиенти, а от това слънце навън му се прииска да бъде другаде — в едно селско „другаде“, което навярно не съществуваше…

— Вижте какво, имам клиенти, които…

— Ще трябва да им обясните, че магазинът няма да работи, господин Билби. — Любезна усмивка. — Не се безпокойте, възможно е да не сте извършили нищо нередно, но се налага да поговорим сериозно.

„… възможно е да не сте извършили нищо нередно…“

Другият инспектор добави:

— Възможно е, без да знаете, да сте причинили някои неприятности…

— На ДДОК?

— И на други хора…

Първата реакция на Диф бе: „Тези какви ги дрънкат?“, а после: „Хубаво. Ето че съм причинил катастрофата на века.“

— Дайте ми пет минути.

Само за три минути успя да отпрати клиентите и заключи вратата.

— Та какво е моето престъпление? — запита той.

Двамата мъже се спогледаха и тревогата на Диф леко нарасна: почувства, че е употребил точната дума… или по-скоро думата, която никога не би трябвало да произнесе:

— Може ли да видим вашата приятелка, госпожа Ким Сиова? — попита мъжът, който говореше повече и който имаше тик — щом кажеше три думи, си почесваше носа.

Диф им посочи стълбата. Те се качиха и той ги последва. Впериха поглед в лежащата Ким, която дишаше тихо, с отворени очи и втренчен поглед. После тихомълком прегледаха уредите, разположени край леглото. Явно бяха техници, не поискаха никакво обяснение. Диф чакаше. Типът, който си почесваше носа, се обърна към него; Диф забеляза, че бе малко объркан от току-що видяното и се мъчеше да го прикрие. Във всеки случай не долови никаква агресивност в гласа на този човек, когато наруши мълчанието:

— Ние бързаме, господин Билби. Знаем вашето досие, беше ни предадено от фирмата „Том-Фил“. Преди всичко позволете ни да изразим съчувствие заради положението, в което сте.

— Ако някой тук е за оплакване…

— Да, разбира се, простете ми… Използвали ли сте тези терапевтични апарати днес?

— Не, обикновено го правя късно следобед.

— Освен вчера. Лечебните процедури на госпожа Сиова са били извършени, струва ми се, по-рано. Ако не се лъжа, известно време след като са минали агентите от застрахователната служба.

— То… точно така.

— Не се занимавайте с това днес, господин Билби. Ще ви предложа да ме последвате в управлението на ДДОК. Завеждащият службите по техническата изправност на предаванията Адам Стомб ви очаква.

— Господи, но какво съм сторил?

— Повтарям, много неща, без да знаете, много неща, господин Билби. И дори сте убили човек.

— Какво?

— Нека това не ви тревожи, не се страхувайте. Става дума за нещо много сложно… Всичко ще ви бъде обяснено в нашите кантори от Адам Стомб. Преди това бъдете добър да потвърдите нещо, което ни бе съобщено от „Том-Фил“…

Диф се улови, че и той почесва носа си. Измъкна носна кърпичка от джоба си и си изтри лицето.

— В „Том-Фил“, т.е. в докладите от застрахователната служба, се твърди, че сте опитвали многократно да установите пряк контакт чрез система за обратна биокомуникация с… болната. Че сте искали самият вие да изпитате мозъчната буря, която парализира госпожа Сиова. Истина ли е? — Диф кимна.

— Правили ли сте подобен опит вчера? — Диф отново кимна.

Човекът леко пребледня и поклати глава, като че ли очакваше този отговор.

— Непременно трябва да ни последвате, господин Билби: Ако госпожа Сиова има нужда от по- специални грижи, преди да тръгнем…

— Не — каза Диф. — Моето отсъствие…

— Ако се забавите по-дълго от предвиденото, ще изпратим някой да се погрижи за нея евентуално. Вашата помощ ни е много необходима, господин Билби. Може би желаете да се приготвите…

— Готов съм.

Типът се почеса по носа, изгледа Диф, смачканите му дрехи, опънатото над възглавничките тлъстина старо кадифено сако, нагънатия му панталон, босите му крака, кирливи и потни, подпетените обувки.

— Добре — каза той.

След като типът, когото го сърбеше носа, го увери, че скоро ще му бъдат дадени всички очаквани разяснения, не си размениха нито едно изречение, докато пътуваха в колата. Беше много горещо, въпреки че от спуснатите стъкла ставаше течение. Движеха се по улици, определени главно за автобуси с електронно-програмирани маршрути, после по пътни артерии, задръстени от частни коли. Едва след четиридесет и пет минути спряха на паркинга на ДДОК.

Секундите, докато асансьорът се изкачваше, бяха по-мъчителни от всичко останало.

Прекосиха безшумни коридори, разминаваха се с хора, които поглеждаха пътьом към Диф с изненада, ала той така и не разбра дали погледите им означаваха, че тези хора знаеха онова, което единствен той не знаеше. Спряха пред една врата. Типът почеса носа си и каза пред вградения вътрешен микрофон:

— Сержантите Биф и Делмет, господин Стомб. Диф Билби е тук.

Вратата се отвори. Сержант Биф (или Делмет) подкани Диф да влезе, побутвайки го по лакътя. Вратата отново се затвори.

В голямата стая беше прохладно и приятно затъмнено. Към Диф се приближи един великан и му стисна енергично ръката.

— Адам Стомб, ръководител на службата за техническа изправност на предаванията на тази мрежа, господин Билби.

Представи двамата си сътрудници: един зловещ тип на име Керъл Донастър, от „Том-Фил“, и някой си Жан Гот, ръководител на художествените програми на ДДОК. Момъкът се ръкува дружески, имаше симпатична усмивка и приятна рижа глава. Диф си помисли, че ако за нещо му бъде нужен съдружник, това ще е Жан Гот.

Поканиха го да седне в едно кресло, предложиха му нещо за пиене и той си избра изстуден чай. Ръцете му трепереха. Потта непрекъснато се стичаше по гърба му и лепнеше в гънките на корема му. Цялата тая работа изглеждаше нереална. Диф се чувстваше важен — приемаха го доста вежливо — и едновременно виновен за някакво ужасно злодеяние.

— Отдъхнете си, господин Билби — рече Стомб, като се отпусна в едно кресло, което изстена под него.