— Защо казвате: „и то тая нощ“? — попита той. — Какво е станало?
Голо пак се замисли, присвил проклетите си очи…
— Така — рече най-после. — И откога ти е повредата?
— Вчера… вече не помня… Не, онзи ден, само че не беше повреда, защото… свалиха приемника ми в събота сутринта.
Нито дума повече.
— Да допуснем — кимна Голо. — Значи не знаеш? В петък следобед или вечерта е починала една много известна жена от нашата партия. Официалната версия е: сърдечносъдова недостатъчност. Ние поискахме аутопсия, но както се знае, те могат да представят нещата иначе, за да потвърдят тяхната версия. Ние обаче подозираме, че това е политически атентат. Ликвидирали са я. Кой е виновникът или виновниците? Не знаем. Издирваме ги и ще ги открием. Целият квартал кипи и затова е пълно с ченгета. Предвидили са реакцията ни, а това доказва, че нашата хипотеза не им изглежда толкова невероятна…
— Но за какво аз… политически атентат ли? Кой ще посмее да прилага такива методи?
За секунда на лицето на Голо се изписа искрено удивление.
— Ти шегуваш ли се, или наистина си кръгъл наивник, надъхан от Всесветското християнство, ама може и да си страхотен комедиант, а!
И точно в този миг в главата на Даниел Монклеман блесна мълния. В мига, когато се запита дали „страхотният комедиант“ не бе точно този човек, седнал пред него. Спомни си за Мюриъл Тодоба.
— Точно тъй — каза Голо. — Ето виждаш ли, че си в течение.
Даниел бе произнесъл името на висок глас. Със свито гърло се помъчи да заличи ужасната си непредпазливост:
— Чувал съм наистина да споменават това име… да говорят за тази афера…
— И като храбър всесветски християнин кацваш пиян като пън в квартал, за който знаеш, че ври… Отлично… Сега вече знам какво да правя с тебе.
На Даниел му се виеше свят. Почувствал, че събитията го изпреварват, той замълча и глупаво се усмихна. Мускулите на лицето му не го слушаха.
И пак замоли: „Проверете! Проверете самоличността ми!“ Което и щяха да сторят, ако не го бяха направили вече… ако вече не знаеха, и то отдавна, що за човек бе убиецът на Мюриъл Тодоба. Този, който бе послужил като инструмент за убиването й.
Значи целият този мизансцен… целеше да го повъртят още, за да разберат кой стои зад него, и тогава ще си отмъстят…
Но подобна безумна ситуация се преживява само във филмите на ОПС!… и винаги свършва добре…
Дали пък не участва в някой филм ОПС?
Възможно ли е приемникът му ОПС да е чак толкова развален? И сега да изживява вътрешно кошмар, който няма нищо общо с действителността?
Усмихна се още по-широко. Така го смазваше всичко, стоварило се над него, че не можеше да реагира разумно.
Голо се изправи. Отвори една врата (беше стенен гардероб), върна се с друга чаша, пълна с кехлибарена течност.
— Пий.
— Какво е…
— Приспивателно. Няма друг начин.
Даниел се ухили до уши. А му се искаше да завие.
— Отрова е, нали? Искате да се отървете от мене.
— Господин Даниел Монклеман, защо си мислиш така, щом не си виновен за нищо…
Това изречение, казано с такъв тон, вече издаваше една огромна машинация.
И той посегна към чашата.
— Те имат сума начини да вкарат шпионин камикадзе — каза Голо. — Ще видим тая работа. А дотогава пий. Приспивателно е.
Даниел помисли: „Тия ще издирват и ще открият нещо, което не зная дори аз, т.е. кой ме е подтикнал да извърша това незаконно включване. Дали не ми е внушено, а също и на тази жена, дали не съм й подсказал идеята да бъде включена незаконно… Ще стигнат до това и няма да ми повярват. Те…“
— Искам да си ида — каза той.
— По риза? С една обувка?
Какво от това! Готов бе да избяга гол!
— Искам да си ида. Нямам нищо общо с…
— Пий.
С лявата ръка Голо разкопча якето си, измъкна от вътрешния му джоб черен метален автомат със синкави отблясъци и огромна черна муцуна и я насочи към Даниел.
— Или ще стрелям.
Като във филм ОПС. Но различен по сила.
Не беше филм. Беше действителността в джунглата.
Даниел Монклеман изпи съдържанието на чашата и си помисли, че ако можеше да избира, би предпочел да умре другояче. Помисли си, че животът му в крайна сметка е бил само една лоша шега.
16
Жан Гот може би бе успял да намери точните думи, за да изкаже една истина, припомняйки петте години, през които Диф Билби си е мислил, че се бори яростно, а всъщност е умирал бавно, докато е придружавал с болезнена вярност Ким Сиова, оттеглила се отвъд границите на живота. Тежки думи. Думи, които шибат като камшик, когато например намекна, че поведението на Диф Билби вероятно има твърде материални подбуди: сигурна работа, свързана с управлението на магазина, докато трае застраховката и той може да получава пенсията на Ким, а след фаталния срок, кой знае, може и да наследи магазина, като продължи да работи същото. Пък и самият Диф не изричаше ли с мъка горе-долу същото? Предназначено за великодушното ухо на Летита с помощта на две-три чашки алкохол? Та тези неща той знаеше далеч преди поразително разгорещеният Жан Гот да ги запрати в лицето му.
От думите ли бе? Или от събитието, което бе разтърсило навика? Или от нощта, изпълнена с тътена на надеждата? Контактът със себеподобния и изразената взаимна признателност? Или напрежението, докато чакаха да избухне онзи революционен експлозив?… Или изпитата бира и изпушената трева? От всичкото наведнъж, разбира се, и Диф почувства, че тръпне от нова енергия, която приятно пробягваше под кожата му и го възбуждаше.
Той помоли Гот да излезе за малко от стаята и се зае с Ким. Тоалет, почистване на почти пълния с изпражнения съд, намазване с помада струпеите, разранените места, преливане на хранителен серум, операцията със стомашната сонда… Действия на призрак. Ала за първи път от толкова време, той се осмели да надникне в края на ритуала, в едно бъдеще, което вече не бе неясно. Ала за първи път, докато вършеше това-онова, той заговори шепнешком на Ким, вместо да си послужи със съобщителните апарати, които почти се бяха сраснали с нейното тяло. Каза й: „Ким, ти ще се завърнеш.“
Заради самата нея. Дано чуе, тя, която вече не чуваше.
След това повика Гот.
Набързо си приготвиха закуска. Сякаш Гот живееше тук от много време.
Точно в осем часа един техник от ДДОК дойде за филма. Това възвести разпукването на един необикновен, безумен, опияняващ ден.
След това пристигна изпратеният спешно от застрахователната служба на „Том-Фил“ невротехник, един тип с биволско лице, когото Диф никога не бе виждал, но който се оказа крайно симпатичен и много компетентен: знаеше на пръсти досието Ким Сиова и Диф Билби. След четири-минутен разговор Диф разбра, че не можеше да съобщи нищо ново на този човек (казваше се Роли Данк и сякаш държеше само на малкото си име), който прегледа и провери за по-малко от четвърт час всички апарати край леглото на Ким.
И заключи:
