очаквате, като идвате насам.
Те се изтеглиха. Отново същите лица зад стъклата. Подигравателни.
Голо гарира в края на редицата. Спря мотора.
Беше се разсъмнало. Небето бе още млечносиво, но скоро щеше да стане синьо.
— Няма да дойда с тебе — каза Голо.
— А аз не мога да те оставя сам.
— Ама ако стреляш, планът ти ще пропадне. Веднага ще те открият. Пък и не можеш ме накара да мръдна от тука.
— Преди малко също не можех да стрелям — възрази Даниел. — Защо не каза нищо на полицая? Защото номерът ти не минава, а тебе те е грижа само да си запазиш кожата. Има начин. Вдигни буркана с кафе изпод седалката ти.
Голо изгледа подозрително Даниел и машинално се наведе. Ударът с дръжката на пистолета го засегна зад ухото, придружен със слаб, противен шум. Свлече се като чувал върху коленете на Даниел. Няколко секунди Даниел не посмя да мръдне, като се оглеждаше да не би някой да го е видял, след това блъсна тялото на Голо. Забеляза, че по горната част на панталона му имаше петна от кръвта, която се стичаше от носа и устата на Голо (макар и да му се струваше, че не го бе ударил толкова силно: нали бе виждал що за удари получаваха героите на филмите ОПС, преди да бъдат пречукани!). Във всеки случай дали Голо бе мъртъв, или само в безсъзнание, бе последната грижа на Даниел. Голо беше без значение.
Той му взе обувките — бяха по-малък номер, но щяха да станат. Сетне грабна смачкания на топка шлифер от задната седалка и го навлече. Възтесен, но и това беше дребна работа. Сложи револвера в джоба си и излезе от колата.
За пет минути се добра до бариерата на улицата, криволичейки между хората по тротоара. Мина от другата страна на бариерата, без патрулиращите двойки да му попречат, и се смеси с тълпата.
Не виждаше нищо, не чуваше подхвърлените забележки, когато по невнимание настъпеше някой крак или блъснеше някого.
Щеше да излезе от джунглата и да се завърне в своя свят.
И отново препятствие. Тройна редица от прегради, които очертаваха пред входа на „Лютеция“ квадратна „no man’s land“4. Една от страните на този квадрат представляваше редица от полицейски фургони. Пред остъклената врата бяха поставени двама часови. Железните рулетки бяха спуснати само няколко сантиметра, така че можеше да се види вътрешността на магазинчето.
Даниел пусна в ход лактите си, докато се добере до първата редица на притихналата тълпа. Попита един брадат юначага дали Диф Билби е вътре. Човекът го погледна така смаяно, сякаш го питаха за името на тази планета.
— Ам’че как — изръмжа той.
Смайването му порасна още повече, когато Даниел го помоли учтиво да се дръпне малко. Зяпнал от изумление, човекът видя как този тип в жълт измачкан шлифер прекрачи през едната, другата и третата преграда. И тръгна към входа на магазина.
Оставаше му да измине десетина метра. Даниел разбра, че всъщност разстоянието бе невероятно дълго. Зърна силуетите на полицаите между фургоните. Двамата часови до вратата се запътиха насреща му…
Той стреля веднъж през джоба си, после извади оръжието. Единият от часовите се завъртя чудновато на петата си и политна, бълвайки голяма струя кръв. Викове. Но Даниел чу само ехото от стрелбата. Стреля към втория часови, който нямаше оръжие и затова се хвърли по корем. От крака на мъжа бликна кръв.
Божият пръст Даниел Монклеман полетя напред като гюлле, изстреляно от оръдие. Свил глава между раменете, той се хвърли с всички сили към остъклената врата (това също го бе гледал и преживявал стотици пъти по ОПС… но ударът бе по-силен, отколкото очакваше…). Способностите му да възприема изведнъж му се сториха някак забавени. Видя се как удари вратата, чу как стъклото изтрещя. Полетя със задницата напред, изтърколи се върху острите късове стъкло, изправи се и тичешком прекоси магазина. Можеше да мине само от едно място: стълбището. Взе го на четири разкрача.
И видя Диф Билби.
Видя и друг един човек.
Ала тутакси разбра кой от тях бе Диф Билби.
Дръпна се, за да освободи място на стълбите, и викна, размахвайки револвера:
— Рижият! Слез долу! Спри ги да не идват, иначе веднага ще убия този! БЪРЗО!
Лицето на рижия мъж, отпърво слисано, подпухнало от умора и сън, се изопна. Мъжът покорно стана.
— Да не сте посмели да правите нещо — посъветва го Даниел на минаване. — Ще го убия.
Отвън се чуваха викове. Отдолу зашумяха. Ниският риж човек слезе долу и врявата утихна почти мигновено. Чуваха се само виковете отвън…
Само с един бърз поглед Даниел отбеляза всички подробности в обстановката. Спуснати пердета на прозорците, три запалени лампи, сложени на пода. Книги, възглавнички… Познаваше тази обстановка. Идвал бе тук по време на интерферираната визуализация от онази нощ… Ей там си беше легнал с Ким — в съзнанието на Диф Билби. И както първия път той бе Ким Сиова, или Даниела Морнер, и за малко не бе изкусен от болезнената психика на тази девойка, преживявайки я вътрешно,
Господи!
И това ми било Диф Билби! Този мъж, седнал на разхвърляното легло, този дебелак, тая грамада. Това измъчено потно лице, тия залепнали коси, тая рижа брада…
Даниел пристъпи напред. Съжаляваше, че не бе стрелял веднага. Вече не бе сигурен ще има ли сили…
— Трябва да изляза от джунглата! — каза той.
Билби дори не се изненада, сякаш разбираше смисъла наказаното — ами да, то се знае, че разбираше! Нали бе самият дявол! Нали бе… Лицето му носеше следи от страшна умора. Следи, отпечатани в тлъстината, — обрамчили сивия му поглед.
— Убиеш ли мене — каза Билби, — убиваш себе си. Беше вярно. Дори прекалено вярно, тъй като той не говореше за физическо самоубийство, а за нещо повече, беше ужасно и Даниел го разбра. Не трябва да му позволява да говори!
— Кой си ти? — попита Диф Билби. Насоченият към него револвер очевидно не го смущаваше ни най- малко.
— Даниел Монклеман! — кресна Даниел. — А ти уби жената, която… и заради тебе аз…
Билби продължително въздъхна, сякаш тялото му бе пълно само с въздух и трябваше да го изпразни докрай.
Погледът на Диф Билби срещна Даниеловия.
— Странно — каза той. — Да беше дошъл с револвера си вчера, щях с всички сили да се отбранявам. Защото бях мъртъв. А днес съм жив и това не ми прави впечатление.
— Какво значи това? — изписка Даниел.
— Нищо… нищо важно… във всеки случай по-маловажно от това, което те е довело тук, за да ме убиеш. Много време ми трябваше, за да го разбера. Както и това, че е излишно да съжаляваш, задето си убил или оставил някого жив. За нищо не бива да се съжалява. Но да се предприеме нещо трябва, да.
Всичката самота на света, целият низ от страхове, породени от неизброими заплахи, нахлу в съзнанието на Даниел Монклеман.
Всичките съмнения на света. А гъмжилото се превърна в огромна вълна, която го заля — безкраен океан, по който островите — крепости на истините и убежденията, подпорите, крепящи тази неимоверно разраснала се цивилизация, внезапно потрепериха като изградени от кибритени клечки. Всички световни съмнения, залегнали в едно човешко съзнание, но и споделени.
И божият пръст Даниел Монклеман се почувства брат с този подобен нему мъж, гол, одран до мозъка на
