дори представи доклад на Шин Бет, за да покаже, че прецедент с освобождаване на осъдени престъпници вече има. Началникът на Генералния щаб Мордехай Гур съобщи, че не би могъл да препоръча провеждането на военна операция поради недостатъчната разузнавателна информация от Ентебе. Докато тези безплодни разисквания продължаваха, от Ентебе дойде новината, че израелските пасажери са били отделени от останалите пътници на борда, а другите чужденци били освободени и вече пътували към Париж.
Това беше благоприятната възможност, от която се нуждаеше Мосад. Ицхак Хофи, шефът на Мосад, припомни най-славния период на службата, упорито и пламенно защитавайки нуждата да се предприеме спасителна операция. Той беше извадил от прашните папки плана, който Рафи Ейтан използвал навремето за залавянето на Айхман. Имаше редица сходни моменти. Рафи Ейтан и неговите хора бяха работили далеч от родината във вражеска среда. Те бяха импровизирали и блъфирали през цялото време. Отново можеха да се държат дръзко. Плувнал в пот, с дрезгав глас от молби и увещания, Хофи огледа цялата зала.
— Ако оставим сънародниците ни да умрат, това ще отвори шлюза. Никой евреин по света вече няма да се чувства в безопасност. Това ще бъде победа за Хитлер от гроба!
— Много добре — отвърна накрая Рабин, — нека опитаме.
Наред с Кимше бяха мобилизирани всички стратези и плановици на Мосад. Първата стъпка беше да се отвори безопасен канал за комуникация между Тел Авив и Найроби. Хофи беше проверил неоповестения разузнавателен канал за връзка между Мосад и кенийската специална служба, създаден навремето от Меир Амит. Каналът беше незабавно задействан и резултатите не закъсняха. Пет-шест катци слязоха на летището в Найроби и заеха позиция в една тайна квартира на кенийските разузнавателни служби. Те щяха да оформят предмостието за главния удар. Междувременно Кимше преодоля и друг проблем. Спасителната операция се нуждаеше от междинна спирка за зареждане с гориво в Найроби. Той позвънил по телефона и успял да получи съгласието на Кения само за няколко часа. Разрешението за кацане беше предоставено на хуманитарно основание.
Ала проблемът за достъпа до Ентебе оставаше неразрешен. ООП беше превърнала летището в свой собствен входно-изходен пункт към Уганда, откъдето организацията ръководеше операциите си срещу произраелски настроения расистки режим на белите в ЮАР. Иди Амин, който оглавяваше диктаторския режим в Уганда, на практика беше предоставил на ООП резиденцията на израелския посланик, която тя бе превърнала в свой щаб, след като през 1972 година Катпала бе скъсала дипломатическите отношения с Ерусалим.
Кимше знаеше, че от съществено значение е да разберат дали ООП все още има позиции в страната. Нейните тренирани в битките партизански формирования представляваха страховита сила, която не можеше да бъде победена лесно за краткото време, с което разполагаха за провеждането на спасителната операция. Израелските сили можеха да престоят на земята само няколко минути, в противен случай рискуваха да станат мишена за мощна вражеска контраатака. Тогава Кимше реши да изпрати двама катци от Найроби с лодка през езерото Виктория. Те акостираха в близост до Ентебе и намериха щаба на ООП обезлюден. Неотдавна палестинците се бяха пребазирали в Ангола.
Всяка рискована операция се нуждае и от малко късмет, а на тях им беше провървяло. Нещо повече — един от служителите на кенийските служби за сигурност, който придружавал катците, разбрал, че някакъв роднина на жена му е сред хората, охраняващи заложниците. Така кениецът успял да се добере до летището и да го увери, че всички заложници са живи. Той обаче преброил петнадесет души охрана, всички до един пренапрегнати и нервни. Информацията веднага била предадена в Тел Авив по радиовръзката.
Междувременно двама други катци — опитни пилоти, наеха една „Чесна“ и излетяха от Найроби под предлог, че ще фотографират езерото Виктория за туристически рекламен каталог. Самолетът премина над летището на Ентебе, което даде възможност на един от катците да направи ясни снимки на пистата и околните сгради. Филмът беше изпратен незабавно в Тел Авив. След като се запозна с материалите, Кимше предложи нова стратегия за внасяне на объркване и смут сред похитителите.
В проведените няколко телефонни разговора с двореца на Амин, преговарящите от Тел Авив дадоха ясно да се разбере, че правителството е готово да приеме условията на въздушните пирати. Дипломат от консулско представителство на европейска държава в Уганда беше използван, за да се придаде повече достоверност на това очевидно отстъпление, като беше извикан „поверително“. Беше му възложено да се опита да договори приемливо споразумение в писмен вид, което пиратите да приемат. Кимше каза на пратеника, че „документът не бива да съдържа прекалено унизителни за Израел условия и в същото време да е приемлив за похитителите“. След получаването на указанията дипломатът се отправил незабавно към летището с новината, като започнал да нахвърля приемливи за целта думи. Още преди да приключи с изготвянето на документа, операция „Тъндърбол“ премина към последния етап.
Израелски боинг 707 без опознавателни обозначения, който щеше да бъде използван като въздушна болница, кацна на летището в Найроби, управляван от пилоти на ИДФ, които познаваха летището в Ентебе. Междувременно шест катци на Мосад бяха обградили летището. Всеки от тях носеше високочестотна радиостанция и електронен уред за заглушаване на радарите в контролната кула. До този момент подобна апаратура никога не беше използвана по време на операция.
Петдесет израелски парашутисти под прикритието на нощта напуснаха самолета болница и извършиха скоростен преход до езерото Виктория. Надуха гумените си лодки, пуснаха ги на вода и с бързо гребане достигнаха угандийския бряг, където се притаиха, готови да атакуват летището в Ентебе. В Тел Авив спасителната операция беше тренирана до най-малкия детайл. В уречения час група транспортни самолети С–130 „Херкулес“ прекосиха Червено море в южна посока, презаредиха в Найроби, след което, почти бръснейки върховете на дърветата, се спуснаха на летището в Ентебе.
Заглушителят на радарите работеше перфектно. Докато летищните власти се опитваха да разберат какво се е случило, трите транспортни самолета „Херкулес“ и самолетът болница се приземиха. След секунди в сградата, където бяха държани заложниците, нахлуха командоси. До този момент сред заложниците, както вече стана дума, бяха останали само евреи. Пътниците от всички други националности бяха освободени от Амин, който тщеславно се бе възползвал от случая да се появи на световната сцена. Парашутистите, които чакаха да се включат в операцията, така и не бяха призовани. Те се върнаха обратно в Найроби, прекосявайки с гребане езерото. Оттам щяха да бъдат натоварени от друг израелски транспортен самолет и откарани у дома.
В рамките на пет минути — с две минути по-малко от предвиденото време — заложниците бяха освободени, а всички терористи избити, заедно с шестнадесетте угандийски войници, които пазеха пленниците. По време на щурма беше изгубен само един служител — подполковник Йонатан Нетаняху, по- големият брат на бъдещия министър-председател Бениамин Нетаняху. По-късно премиерът щеше да твърди, че суровото му отношение към тероризма е продиктувано от смъртта на Йонатан. Загинаха и трима заложници.
Желанието на Давид Кимше успешният контраудар срещу похитителите да бъде в центъра на медийното пространство бе удовлетворено далеч над очакванията му. Спасителната операция в Ентебе се превърна във визитна картичка на Мосад дори в по-голяма степен от залавянето на Адолф Айхман.
Кимше постепенно се ангажира все повече в борбата на Мосад срещу ООП. Тази смъртоносна битка вече се водеше извън границите на Израел, по улиците на европейските градове. Кимше бе един от стратезите, които подготвиха почвата за професионалните убийци на Мосад — кидоните. Те нанесоха удари в Париж, Мюнхен, Кипър и Атина. За Кимше тези убийства бяха нещо далечно — той напомняше пилот на бомбардировач, който не вижда къде падат бомбите. Последвалите успешни екзекуции подхраниха зреещото в редиците на Мосад чувство за непобедимост — първостепенната по важност информация, постъпваща от стратезите на службата, осигуряваше на кидоните преднина с един ход пред врага.
Когато една сутрин Кимше дойде на работа, той завари колегите си шокирани. Един от най-способните катци беше убит в Мадрид от снайперист на ООП. Катцата установил контакт с убиеца с цел да проникне във вражеската групировка.
Ала време за скръб нямаше. Всеки свободен агент беше мобилизиран, за да се отвърне на огъня с огън. Имаше време, казва Кимше, „когато ние не очаквахме към нас да бъде проявена милост, поради което и ние бяхме безжалостни“.
Неумолимият натиск на Мосад продължаваше. Неговите служители се опитваха да открият нови начини да се доближат до ръководството на ООП и да разберат достатъчно за вътрешното устройство на
