Мосад. Министър-председателят даде разрешение.
Мосад започна да подготвя операцията. Един катца, роден в Мароко, отпътува за Женева и се внедри в кръга около Бен Барка. В продължение на няколко месеца агентът предпазливо внуши идеята, че има достъп до благоразположен френски милионер, който би се радвал крал Хасан да бъде свален, за да възтържествува истинската демокрация в Мароко. Тази измислица беше творение на Кимше. На 26 октомври 1965 година той научи, че Бен Барка, „подобно на стар контрабандист, който минава нелегално границата“, се приготвя да замине за Париж.
Центърът за свръзка на Мосад изпрати кодирано съобщение до Уфкир в Мароко. На следващия ден министърът, придружаван от малоброен екип служители на мароканските тайни служби, отлетя за Париж. В онази нощ министърът беше повикан да даде сведения пред отдела на СДЕСЕ. Разтревожен от факта, че не е поканен на срещата, агентът на Мосад, придружил Бен Барка до френската столица, се обади на Кимше по секретната линия, за да получи инструкции. Кимше от своя страна се консултира с Меир Амит. И двамата стигнаха до заключението по думите на Амит, „че се готви някаква гадост и е най-добре те да стоят настрана“.
На следващата вечер микробус за наблюдение на СДЕСЕ беше паркиран пред ресторант на булевард „Сен Жермен“, където Бен Барка пристигна на вечеря. Той смяташе, че е дошъл на среща с милионера. След като чака един час и никой не се появи, Бен Барка напусна ресторанта. В момента, в който стъпи на тротоара, беше заловен от двама агенти на СДЕСЕ и натикан в микробуса. Закаран беше в една вила в квартал Фонтене-льо-Виконт, която беше използвана от време на време за разпити на заподозрени от СДЕСЕ. През цялата нощ Уфкир контролираше разпита и мъченията на Бен Барка, докато призори смазаният мъж беше екзекутиран. Уфкир направи снимки на тялото, преди то да бъде заровено в градината на вилата. Министърът отлетя у дома с филмчето, което щеше да покаже на краля.
Когато трупът беше открит, общественото възмущение във Франция стигна до президента. Шарл дьо Гол нареди безпрецедентно разследване, което доведе до масови чистки в редиците на СДЕСЕ. В стремежа си да запази колегиалните си отношения директорът на тайните служби положи максимални усилия да не намесва името на Мосад в аферата. Ала Дьо Гол, който не се славеше като приятел на Израел, бе убеден в участието на Мосад. Той споделил със съветниците си, че операцията носи „почерка на Тел Авив“. Единствено израелците, разпалено твърдеше той, биха нарушили така брутално нормите на международното право. Някога добрите отношения между Израел и Франция, установени през 1956 година по време на Суецката криза, бяха разрушени. Дьо Гол незабавно нареди спиране на оръжейните доставки за Израел, както и прекъсване на сътрудничеството в сферата на разузнаването. Меир Амит щеше „да си спомня как от Париж се посипаха спиращи дъха удари“.
За Кимше „начинът, по който Меир Амит се справи със ситуацията, беше пример за героизъм. Той би могъл да се опита да хвърли вината върху мен или върху останалите участници в операцията. Вместо това генералният директор настоя да поеме цялата отговорност. Той беше истински лидер.“
Правителството на премиера Ешкол, което търпеше пасивите от реакцията на Париж, се дистанцира от шефа на Мосад. Критики последваха и от един неочакван източник. Колкото повече Меир Амит настояваше, че ролята на Мосад е „маргинална“, не повече от това „да предостави няколко паспорта и да наеме няколко коли“, толкова повече неговият предшественик Исер Харел настояваше, че аферата „Бен Барка“ никога не би се случила по негово време. Меир Амит предупреди министър-председателя, че в крайна сметка и двамата ще станат обект на нападките. Ешкол отвърна, като създаде комисия, която да разследва случая, начело с тогавашния министър на външните работи Голда Меир. Комисията стигна до заключението, че Меир Амит трябва да подаде оставка, но той отказа с аргумента, че същото трябва да стори и Ешкол. Стигна се до задънена улица. Едва след една година Меир Амит прие, че няма да има повече неприятности заради смъртта на Бен Барка. Но факт беше, че се отърва на косъм.
През това време Кимше вече имаше други тревоги. Палестинците тайно бяха обучили командоси, които трябваше да се възползват от една слабост в системата за сигурност на Израел, за която дори Мосад не подозираше — възможността да отвлекат самолет по време на полет. След завземането на самолета във въздуха той щеше да бъде пренасочен и приземен в приятелска арабска страна. Там пътниците щяха да бъдат държани като залог, докато не бъде платена значителна парична сума за откуп срещу освобождаването им или докато не бъде осъществена размяна с араби, които излежаваха присъда в израелски затвор. Допълнително палестинците щяха да се облагодетелстват от световния отзвук и популярността, с която щеше да се сдобие ООП.
През юли 1968 година самолет на „Ел Ал“ от Рим беше отвлечен на път за Алжир. Мосад беше потресен от дързостта, с която беше проведена операцията. Екип катци отлетяха за Алжир, докато Кимше и други плановици работиха почти денонощно, за да изготвят стратегия за освобождаването на изплашените до смърт пасажери. Но всеки опит да се предприеме атака срещу самолета беше възпрепятстван от присъствието на новинарски екипи от целия свят, които отразяваха развоя на събитията. Кимше препоръча да се печели време с надеждата, че медийното събитие ще изгуби актуалността си и катците ще могат да предприемат действия. Ала похитителите предчувстваха това и започнаха да отправят смразяващи кръвта заплахи, ако не бъдеха удовлетворени исканията им — освобождаването на палестинци от израелските затвори. Алжирското правителство подкрепи похитителите. По думите на Кимше: „Ние бяхме притиснати между пословична неумолимост и напрегната ситуация.“ Той бе един от хората, които, макар и с неохота, препоръчваха затворниците да бъдат разменени със заложниците, осъзнавайки отлично последиците от подобна стъпка. „Това ще отприщи нови терористични акции и ще подсигури пълно медийно покритие за каузата на ООП. Израел е поставен в отбранителна позиция. В същото положение са и западните правителства, които не са подготвени за похищенията. Друго не ни остана, освен мрачно да очакваме следващото отвличане на самолет?“
Случи се точно така, като всяко следващо похищение беше по-добре подготвено от предходното. За кратко време още половин дузина пътнически самолети бяха отвлечени от въздушните пирати, които не само бяха експерти в укриването на оръжие и поставянето на експлозиви на борда, но бяха и обучени да управляват съответния тип самолет, както и да изпълняват задълженията на екипажа. В либийската пустиня те се обучаваха да влизат в престрелка в строго охраняваната зона на самолетната кабина, тъй като им бе известно, че „Ел Ал“ вече е осигурило въоръжена охрана на полетите си — една от първите стъпки, препоръчани от Кимше. Той също така правилно беше предвидил, че похитителите са запознати в детайли със законодателството на различните страни, чието въздушно пространство прекосяват, така че ако бъдат заловени, техните съмишленици да могат да използват тези закони, за да им осигурят свободата чрез някаква сделка или открити заплахи.
Според Кимше Мосад спешно се нуждае от инцидент, който да даде възможност на службата да надделее над похитителите благодарение на двете умения, които с основание й бяха спечелили признание — хитрост и безпощадност. И точно както въздушните пирати успешно използваха обществения отзвук, Кимше желаеше операция, чийто изход можеше да бъде сравняван с всеобщото възхищение, което светът засвидетелства на Израел след отвличането на Адолф Айхман. Инцидентът, от който се нуждаеше Кимше, трябваше да бъде силно драматичен, умерено рискован и да има положителен изход въпреки всички неблагоприятни фактори. Тези елементи щяха да бъдат комбинирани, за да се покаже, че Мосад напълно владее положението.
На 27 юни 1976 година самолет на „Ер Франс“, пълен с еврейски пасажери, на път за Париж от Тел Авив беше отвлечен след междинно кацане на летището в Атина, печално известно с недостатъчните си мерки за сигурност. Похитителите бяха членове на екстремистката фракция „Уади Хадад“. Те поставиха две искания: освобождаването на четиридесет палестинци, държани в израелски затвори, заедно с още десетина в затвори в различни европейски държави, както и освобождаването на двама германски терористи, арестувани в Кения след опита им да свалят реактивен самолет на „Ел Ал“ с ракета „Сам–7“, докато излитал от летището в Найроби.
След престой в Казабланка и след като им бе отказано разрешение да кацнат в Хартум, похитителите на самолета поеха курс към Ентебе, Уганда. Оттам те оповестиха, че самолетът ще бъде взривен заедно с всички пътници на борда, ако исканията им не бъдат изпълнени. Крайният срок беше 30 юни.
На заседания на кабинета при закрити врати в Тел Авив отстояваната пред обществеността позиция на „никакви отстъпки“ пред тероризма беше загърбена. Министрите подкрепиха освобождаването на затворниците от ООП като акт на добра воля от страна на Израел. Министър-председателят Ицхак Рабин